Студът. И нищо друго около мен. Влиза в костите през очните ябълки, прониква вътре в структурата на тялото, разяжда го, прави го слабо. Студът знае, че тялото ми е направено от захар и само едно погрешно докосване може да го разпадне на трошички, които да бъдат разнесени навсякъде по улиците на Града на Мъдростта. В такива дни се усещам като посипан с пясък отгоре – опитвам да пазя тялото, да го браня от хищните очи на случайните минувачи, но знам, че всеки следващ момент глезенът ми може да стъпи накриво по някоя от зебрите, по които се разхождам всеки ден, после съществува силна вероятност да се огъна, оттам да загубя равновесие и да залитна, да падна, да си счупя носа, да си ожуля коленете и да си натъртя китките – представям си го съвсем ясно и точно. Къде ми избяга Топлото, искам си Слънцето...
...
Седнали сме на маса. Не обичам да седя на маси. Нито пред тях, нито отгоре им. Този път сме отстрани. А мен изобщо не ме бива да гледам отстрани, твърде вглъбен съм за такива сложни упражнения.
- Трябва да говорим.
Мразя тази фраза. Звучи като фраза, която хиляди хора изричат по сто и петнадесет пъти на ден пред огледалото, преди да излязат за работа. Дъвка, която човек разтяга в устата си, докато не му омръзне и накрая просто не я изплюе в кошчето.
- Искаш ли дъвка?
- Не, благодаря.
- Защото вече имаш една в устата.
- Не, нямам.
- А какво имаш тогава?
- Камъче.
- Изплюй го тогава.
Той го изплюва. Ако това беше друга ситуация, с други хора, с други дрехи и на друго място, сигурно бих казал: картите са раздадени. Но лошото е, че тук няма карти. Още по-малко игра. Има само една маса с една лепкава фраза отгоре, която рискува да се запъне в хранопровода ми и да ме задави. А, да, и разбира се – Камъчето. Започвам да го въртя в ръцете си.
- Какво искаш да правя с това?
- Не знам.
- Какво искаш от мен?
- А-а-а, не прехвърляй камъчето в моето поле.
- ...
- Просто не искам ме замеряш с камъни.
- Не те замерям. Много добре знаеш, че съм зле със спортовете.
- Там е работата, твърде много те бива да замеряш хора с камъни, за спорта.
Чашите не са топли. Чашите са студени. За сметка на това пръстите и ръцете са студени – трябва да има някакъв баланс във Вселената и Всичко останало. Всъщност нито чашите, нито пръстите се докосват. Думите... думите и те са студени.
- Какво искаш да ми кажеш с това, Бекет?
- Струва ми се, че твоята природа е такава...
- Да замерям хората с камъни?!
- Не... просто... си склонен да хвърляш камъни по тях, за да видиш какво ще направят.
- Експериментатор ли ме наричаш?
- Всичко извърташ.
- Защото тъканта между ставите ми, съединителната ми тъкан е рехава, знаеш ли, че спадам към онази част от населението, за която вероятността да има кариес е с 68% по-голяма, отколкото при останалите?
- Не ми харесват тези 68%, да не говорим какво ще правя, ако нараснат...
- Искаш... по възможност да намаля процентите?
Камъчето все още е в ръката ми. Иде ми да го изхвърля. Или не, по-добре да го удавя в чашата с чай.
- Да... Опитай се да намалиш процента на камъчетата... Знам, човек няма копчета... Може би ми се бяга. Кажи ми да не бягам.
- Няма да ти кажа. Бягай, където си искаш.
- Не, кажи ми да не бягам.
- Бягай, където си искаш.
- Кажи ми да не бягам!
Той става.
И бяга. Наистина.
Хвърлям камъчето подире му.
...
Излизам навън. Отново студено. Няма шал на света, който да може да ме стопли в момента, няма нито такива ръкавици или шапка. Този студ идва отвътре. Казаха ми, че реалността била субективно понятие – продукт единствено и изцяло на съзнанието. Харесва ми, но само донякъде. Държа камъчето на топло под езика си. Там е най-топлата част от цялото ми тяло.
...
Мария и Пиер Кюри често идват в съня ми. Не знам какво искат. Само ме притесняват.
...
- Ето, че за пореден път вали, колко отвратително! Как се очаква да пресека до другия край на улицата, без да умра от разтапяне!
Седим с Борис, Невидимия, пред магазина за обувки.
- И тези обувки са отвратителни.
- Да, така е.
- Освен това женският модел е много по-приемлив.
- Разбира се! Но винаги ми предлагат мъжките, все едно краката имат пол.
- Не те разбирам.
Борис не обича да пуши, нито да пие, но това, което най-много обича, е да се прави на объркан.
- Ами виж сега, нали ти имаш пол?
- Е, да, това е ясно.
- Обаче... ако вземеш само единия си крак или другия си крак, т.е. ако ги вземеш сами по себе си, краката ти нямат пол.
- Аха...
- Усещам, че се повтарям.
- Със?
- Няма значение, разкази, които не си чел.
...
Намирам се отново на маса. Този път по-малка. Срещу мен – Светлия. Косата му е по-къса и по-светла от миналия път. Страхувам се. Помежду ни прекалено много празно време и твърде малко време за наваксване. Ако въобще изобщо съществува такова нещо като наваксване... на каквото и да е било.
- Какъв плод си?
- Не мисля, че съм плод – отговаря замислено Светлия. Смее се, не е очаквал подобен въпрос – мога обаче да ти кажа какъв зеленчук съм. От пломбите му струи светлина. Може би в крайна сметка имаме нещо общо – рехавата съединителна тъкан.
- Аз съм 99 % вода – краставица.
- О, не, пак тези проценти!
- Какъв ти е проблемът с процентите?
- Не си го чел тоя разказ.
Отпиваме от Напитката на забравата. Така на сутринта, дори и да сме си казали истини, няма да помним.
- Знаеш ли... някога можех да бъда много добър с числата.
- Да, можеше. Но сега си добър със звуците.
Чудя се дали да не изплюя камъчето. Въздържам се за момент.
- А какъв цвят си тогава?
- Преди години щях да ти кажа черен, сега мисля, че съм в пастелни цветове.
Вино. Още вино. Напитката на забравата. Много вино. Твърде вино. Още много-най-твърде-много вино. За непоносимостите има един праг, и той е именно прагът на трезвеността. Чувствам се достатъчно лек и отговорен, за да си тръгна. Камъчето – все още в устата ми.
- Би ли ме кръстил по друг начин?
- Ако можех, бих.
- В Мрежата съм с друго име.
- Това си е чиста проба комплекс.
Колко забавно, освен Едиповия, явно имам и други.
- Бих предпочел да не бъда съвсем цял, там – в Мрежата.
- Тогава няма никога да си никъде цял.
- Така е, затова ти казах, че не обичам проценти.
Ставам. Но не по-лек и отговорен от всякога, а по-скоро по-топъл.
...
Обичам този израз. Проблемът е на масата. Това ще рече, че проблемът е готов. Сложен е там, на масата, готов да бъде разнищен, изследван – предстои да му се направи изключително сложна дисекция. Както и, разбира се, сложен научен анализ. Всеки един от нас, като двама учени, въоръжен до зъби с най-модерната екипировка за самоотбраняване, ще изложи своята хипотеза. Проблемът може да бъде локализиран – там някъде в захарното тяло на пребиваването помежду ни има нещо загнездено... Има нещо гнило и то може да бъде премахнато. Но какво ще остане след това? След операцията? След гордостта ни и след Картофа? След Камъчето и след Бягането? След картите и след играта? След нейния край?
Нищо.
Няма да остане съвсем нищо.
Освен Масата.
...
- Той дойде.
- Кой?
- Всъщност не е той, а е то.
- Кое, де?
- Не, сбърках, всъщност е тя.
- Ще престанеш ли!
- Зимата...
- Каква ти зима, нали е пролет!
- Е, да, но е зима.
- Въобще не разбирам за какво говориш.
- Зимата... зимата на нашето недоволство.
...
- Това с процентите и на мен не ми харесва – казва Чавкаря.
- На теб ти е лесно с твоите картофи.
- Да, защото постоянно ми се налага да мисля за тях. Когато нямаш много пари, нямаш много време за депресии.
Кратка пауза - четвъртина.
- Какво предлагаш?
- Да обърнеш дъската.
- Да я обърна ли, че защо пък да го правя?
- Да, просто обуй неговите обувки.
- Едва ли ще са ми по мярка.
- Именно.
- Но неговите обувки на него си му стават.
- И моите – на мен... Тласкаш ме към релативизъм, нали го съзнаваш?!
- О-о-о-о, това е сериозно обвинение, което не мога да поема.
- Тогава... Защити се!
- Защитавам се.
- Прието до второ нареждане... Оф, наистина... Какво да го правя...
- Изплюй го.
- За Камъчето ли говориш?
- Разбира се, че за него говоря! Не можеш да бягаш, когато ти хрумне.
- Той избяга.
- Той... на него му е позволено, той може. Ти – не. Ти трябва да си там на 100 %!
- Оф, ПАК тези проценти... Не мога ли да живея живот без числа.
- Не, не може. Числата са в основата на всичко – дори на онази Формула, която ти така и не използва за мен.
- Много си нагъл за герой от мой разказ.
- Да, някои хора го наричат самоидентификация с автора...
Отново кратка пауза, този път осмина.
- Изплюй го!
- Казах ти, няма.
- Изплюй го, де.
- Ще го държа там, докато му дойде времето.
- Сега и политически алюзии ли започна си правиш.
- Съжалявам, какво друго ми остава...
- Картофът.
- Вярно, съвсем го забравих.
...
Изчезвам някъде отвъд думите и отвъд мислите, не мога да обитавам никое друго пространство освен главата си – на топло, там, в субективната реалност. Всяка дума или жест ме отдалечават все повече и повече. Пред входа на тялото ми, захарното ми тяло е пълно с купища, тонове бяла захар. Ходя заднешком с метлата и се опитвам да изчистя, не става, колкото по-назад вървя, толкова повече изчезвам, и вероятно повече няма да ме видиш – ще се слея с бялото. Може би пак се повтарям (а май винаги го правя), но някога вярвах, че съм мимоза – тогава знаех, че най-минималните докосвания са достатъчни, за да ме накарат да свия пипалца и да се скрия в черупката си. Сега... Сега пак е друго, но пак е същото... как точно идва краят на сметката? Къде да си тегля чертата?
...
- Ей...
- Ей...
- Няма го.
- Кое?
- Картофът.
- А теб поне има ли те?
- Не, мисля, че и мен ме няма.
- Мен има ли ме?
- И теб те няма.
- А нас?
Тогава изплюх Камъчето.
© Питър Хайнрих Всички права запазени