На среща с комшийката
Имам една комшийка. Сийка. Хубаво моме. Натъкмено. Едни буйни коси, едни големи очища, макови устни, които сигурно имат вкус на токущо откъснати малини... Надолу все не я доглеждам. Аз само лица обичам да гледам. Тялото е временна къща. Виж, очите... Те винаги имат оня блясък дето пази младостта и хубавото в живота. И да има сълзи в тях, все блестят. Та хубаво момиче е тя, Сийка.
Гледам се в огледалото. А бе.. Ми не съм толкоз зле. Имам си всичко, даже от някои неща по две. Идва да рече, че имам някой и друг шанс. Оф, тоя без кос по темето.. Малко ме притеснява. Цялата ми глава е като чело. Инак под него ореха добре се развива. Дали щото ям кекс със орехи, не знам. Изобщо орехът е полезен. Черупката му е твърда като моята чутура. Аз от толкоз пребиване забелязах, че се е пявила пукнатина. И ме чеше здраво. Нещо избуява май.. Единственият ми шанс да имам нещо над главата си, ако ще и шума да е. Олеле.. Ами да. От дърво - дърво никне. Не стига, че си имам достатъчно ...