6 мар. 2024 г., 13:42
Когато времето е мрачно, вечерта е тиха, а аз съм сама, страховете ми придобиват човешки облик. Започват да шептят и бавно лазят към мен. Пипат ме и ми говорят. Не спират да задават въпроси. Хващат ме за ръката и ме
дърпат отстрани. Там ми показват как умирам отново и отново, докато не претръпна и сълзите ми не спрат да падат. Аз се моля , а те все по - здраво стискат ръката ми. Чувам ги навсякъде и ги виждам, когато затворя очи." Защо не им отвърна?” - питам се аз, а те ми отговарят: "Не можеш да ни отвърнеш, защото не съществуваме. Виждаш ни,
защото ни търсиш. Ние сме само плод на твоето въображение.”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация