Когато времето е мрачно, вечерта е тиха, а аз съм сама, страховете ми придобиват човешки облик. Започват да шептят и бавно лазят към мен. Пипат ме и ми говорят. Не спират да задават въпроси. Хващат ме за ръката и ме
дърпат отстрани. Там ми показват как умирам отново и отново, докато не претръпна и сълзите ми не спрат да падат. Аз се моля , а те все по - здраво стискат ръката ми. Чувам ги навсякъде и ги виждам, когато затворя очи." Защо не им отвърна?” - питам се аз, а те ми отговарят: "Не можеш да ни отвърнеш, защото не съществуваме. Виждаш ни,
защото ни търсиш. Ние сме само плод на твоето въображение.”
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up