Преди много, много години в селцето Сули, край Кайро, живял беден младеж на име Джафар. Той бил добър и честен, и съселяните му го обичали и уважавали. Джафар не притежавал нищо друго на този свят, освен доброто си сърце и едно старо муле, останало от родителите му. И макар хората да го обичали, един ден той се метнал на гърба му и тръгнал през плодородната долина на река Нил да дири щастието си.

   Дълго бродил младежът. Изпитал умора и глад, познал пустинната жега и страшния рев на лъвовете привечер, когато една нощ…

   Една нощ спрял да отдъхне до руините на огромен храм. Бил толкова уморен, че едва разседлал мулето си, легнал в подножието на една от огромните каменни колони и тутакси заспал. На сутринта, разбуден от един бурен порив на пустинния вятър, беднякът разтъркал очи и първото нещо, което видял, била слънчевата светлина. Тя преминавала през четири огромни врати, и точно срещу него осветявала две величествени каменни фигури на мъж и жена.

   -О, господарю… - прошепнал изплашеният младеж, и се проснал по очи, помислил статуите за живи. - Прости на мен, прашинката, че наруших със своето присъствие спокойствието ти. Прости глупостта ми и… - не можал да се доизкаже, когато един нов, внезапен порив на вятъра, сред колоните на храма, наподобил думата “Тииихооо!” Объркан, Джафар замълчал, неразбиращ нито къде се намира, нито с кого разговаря. Стоял треперещ от страх, и не смеещ да отрони и дума. Точно тогава вятърът духнал много силно и досами него, от колоната, под която се намирал се откъснал и паднал неголям камък. Още повече се уплашил Джафар, мислейки, че с него е свършено. Проклел наум и намерението си да напусне родното си селце и умората, която го накарала да спре тук, когато вятърът отново се извил сред колоните и наподобил звук, приличащ на думата “Знаккк…” Джафар повдигнал учудено очи, но за негова най-голяма изненада статуите били изчезнали, а на тяхно място зеели тъмните дупки на вратите. Едва сега младежът се опомнил и се огледал наоколо. Видял руините и ядосан си спомнил една стара приказка, която разказвали търговците, преминаващи по тези земи: Отдавна някога великият фараон Рамзес ІІ построил на брега на Нил огромен храм, който по-късно нарекли Абу-Симбел. Два пъти в годината - на рождения ден на фараона и точно шест месеца след това, слънцето пролазвало, като куче, през вратите на храма и осветявало, най-напред нозете, а после и целите статуи на Божествения и неговата съпруга. Толкова точни били изчисленията на древните!

   Младежът, ядосан от своята глупост, метнал самара на мулето, но тъкмо понечил да го яхне, когато си спомнил продължението на историята на търговците… Веднъж на хиляда години фараонът проговарял с човешки глас, за да стори добро или зло на оногова от човеците, когото сам избере. Джафар си спомнил думите ”Тихо!” и “Знак”, но толкова страхове за една сутрин му били предостатъчни и той бързо смушкал мулето. Но не направило дори три-четири крачки клетото животно се заковало на място, защото вятърът, извил се отново между каменните отломки, изревал едно могъщо “Стоооой!” Пребледнял от страх, младежът нито смеел да се обърне назад, нито имал сили да подкара нещастното добиче. И докато мислите му бавно се събирали, разпилени от тайнствения глас, до ушите му отново достигнала думата “Знаккк!” Този път тя звучала по-настоятелно от преди и бедният младеж, примирен с това, че не може да се бори с волята на фараона, се обърнал назад и приклекнал до мястото, където паднал камъкът. Ни жив, ни мъртъв, Джафар започнал да рови песъчливата почва и скоро ръцете му напипали малка, запечатана, глинена делва. Внимателно я измъкнал и с треперещи ръце я почистил от пясъка. В незнанието си какво да стори, я поставил пред себе си и се замислил: “Не изглежда много голяма, нито е много тежка - значи няма злато. Може някога да е била красива… но и да е била, вече не е - значи не мога и да я продам. Ако пък в нея е имало нещо за ядене или пиене, вече да се е развалило - значи отново не ми върши работа… Но какво ли, все пак, има в нея?” - и младежът  повдигнал глинения съд от земята и го разклатил. Точно в този миг някой отвътре казал “Ох…” и това толкова го изплашило, че той изтървал делвата и тя се разбила на десетки парчета. Но какво било учудването му, когато сред парчетата глина видял фино копринено наметало, а изпод нозете му изхвръкнал прекрасен ловен сокол, който кацнал на рамото му и проговорил с човешки глас:

   - Здравей, принце!

Смутен от всичко случило се, Джафар успял само да отвърне:

   - Здравей… Ама… аз не съм никакъв принц, а бедняк… Беднякът Джафар от селцето Сули, недалеч от Кайро… А и родителите ми бяха също несретници като мен.

   - Е, добре тогава… Здравей, Джафар. Аз съм Шейра, най-малката дъщеря на най-великия сред великите фараони - Рамзес ІІ. Ето, вече се познаваме. Дълго чаках някой да ме освободи. Къде се бави толкова?

   Джафар разказал всичко, което бил преживял през краткия си живот, докато най-накрая стигнал и до утрото, в което фараонът му дал знак  до голямата каменна колона. После продължил как намерил делвата и как от нея излетял ловният сокол, който му казал, че се нарича Шейра.

   - Ти не ми вярваш! - промълвил тихо соколът. – Но кажи ми, как тогава един сокол ще се научи да говори като човек?

   - Да, как наистина?! - запитал се и сам Джафар, но бързо си отговорил - Щом каменната статуя на фараона може да говори, защо да не се научи и един сокол. Пък и… и други птици се научават да изговарят човешки думи…

   - Думи, да! Ала има ли смисъл в тях?! - промълвил отново соколът и тъжно добавил - Все едно. Ти не ми вярваш…

   Джафар замълчал, а една сълза капнала на ръката му. И щом се обърнал, той видял нещо, което никога не бил виждал по-рано - птица да плаче. Доброто и честно сърце на младежа не издържало и той грабнал сокола и го сгушил до гърдите си:

   - Не плачи, Шейра… Вярвам ти… Вече ти вярвам. Не плачи. Никога не съм виждал птица да плаче, а и да бях виждал, пак щях да ти повярвам… Чуваш ли?

   Соколът се бил свил до гърдите на младежа, а мъничкото му сърце преливало от щастие.

   - Благодаря ти…- едва чуто прошепнала птицата. - Хайде да тръгваме... Нека се махнем от това място…

   - Но къде искаш да отидем? - изненадано попитал Джафар.- Нали ти казах - Аз съм тръгнал да диря щастието… или смъртта си. И за никъде не бързам…

   - Моля те! - настоял соколът - Нека тръгнем… Ще ти разкажа всичко по пътя. – И щом тръгнали, соколът започнал своя разказ:

   - Някога всички тези земи, по които минаваме, по които си минал и по които ще минем… Далече, далече… Докъдето погледът ти дори не стига… и още по-далече, докъдето дори и моят не може да стигне, дори ако се извися толкова нависоко, колкото успея, принадлежаха на моя баща, Рамзес ІІ - най-могъщият сред могъщите… А аз бях неговата любима дъщеря. Но един ден от север пристигна великият магьосник Дзара. Той бе противен и зъл старец и макар да донесе несметни богатства, баща ми побесня от нечуваната му дързост, когато се яви в двореца и поиска да му стана съпруга. Тогава баща ми нареди на стражата да го съсече, ала щом войниците се спуснаха към него, Дзара изчезна, заедно с богатствата си. След него остана само онова наметало, което ти откри… - В същия миг соколът плеснал уплашено с криле и се стрелнал назад. Заслушан в разказа, Джафар се сепнал, но докато се опомни, соколът се изгубил в далечината. Младежът почакал миг-два и натъжен смушкал мулето си. Ала скоро дочул плясък на криле и соколът отново кацнал на рамото му, стиснал в ноктите си коприненото наметало.            

   - Толкова ли е важно за теб това парче плат, - попитал обидено Джафар - че ме изоставяш насред пътя?

   - Не се сърди... - Отвърнала птицата - Още не знаеш всичко... - И продължила своя разказ:

   - Няколко дни, след като магьосникът изчезна, нищо не се случи. Ала красивата наметка не излизаше от ума ми и аз я измолих от баща си, който я държеше скрита. О, колко пъти съжалявах за този свой каприз?! От мига, в който я облякох, с мен се случиха всички нещастия, които ме превърнаха в тази грозна птица.

   - Но ти съвсем не си грозна. Напротив! Ти си един прекрасен ловен сокол… - Опитал се да я успокои Джафар, но сам замълчал от неуместната си забележка. - Извинявай! - промълвил.

   - Няма нищо… - горчиво отвърнала птицата - Аз съм само една птица, която умее да говори... Като папагалите. Нали сам го каза…

    Джафар замълчал, но любопитството и болката не му давали мира:

   - Моля те, разкажи ми какво се случи по-нататък.

   И соколът продължил:

   - Един ден, докато се разхождах край Нил, облечена с наметалото и придружавана от придворната стража, пред мен, сякаш изпод земята изникна Дзара. Той дълго ме гледа, а аз глупачката мълчах, измъчвана от любопитство. Накрая Дзара тихо, и както ми се стори, с болка каза:

   - Шейра, най-прекрасна сред прекрасните, съгласи се да станеш моя жена и аз ще направя всичко за теб. Ще те обсипя със злато, диаманти и коприна… Само кажи “Да!”

   - Не! - отвърнах надменно аз. - За нищо на света! По-скоро бих умряла, но… - не успях да довърша думите си, когато злобният му глас ме удари като плесница:

   - Виж! - И той посочи към небето, без да откъсва поглед от мен.

Вдигнах очи и видях един от ловните соколи на баща ми.

   - Чабараната! - изсъска магьосникът и аз се превърнах… в това, което сега е впило нокти в рамото ти. А той направи две-три бързи крачки към мен и миг преди едно от копията на стражите да прониже сърцето му, процеди:

   - Ще бъдеш това, което си, докато… - Соколът замълчал и след малко, когато се успокоил, продължил:

   - Последните му думи… Тогава, когато копието вече стърчеше от гърдите му, бяха проклятие: “Бъди проклета… Ти и това наметало… Нека земята ви погълне…” Не зная какво се е случило след това и колко време е минало до деня, в който ти ме освободи.

   - Но по какъв начин може да се развали магията - попитал нетърпеливо Джафар. Доброто му сърце скърбяло за нещастната Шейра. Той наистина бил готов да направи всичко, за да ù помогне.

   Сълзи отново напълнили очите на птицата:

   - Няма смисъл, добри ми мой Джафар. Вече знам, че няма смисъл. - промълвила тихо тя - Ти си човек, а аз птица. Макар и птица, която умее да говори…

   - Мълчи, глупаче! - привидно ядосан, рекъл младежът. - Не разбираш ли, че те обичам и искам да ти помогна… Не разбираш ли?!

   Птицата трепнала на рамото му, подхвръкнала на земята пред него и попитала:

   - Какво каза? Повтори пак онова, което каза! Моля те!

Джафар спрял объркан мулето и се замислил върху думите си:

   - Казах… че искам да ти помогна.

   - Не! Не това… Другото! - бързо го прекъснала птицата - Не каза ли, че ме обичаш?

   Младежът смутено извърнал глава настрана и като помълчал малко, тихо промълвил:

   - Да, обичам те, Шейра! Не зная как е възможно човек да се влюби в птица, но струва ми се, че бих те обичал, дори ако онзи магьосник те бе превърнал в сова или гарван…

    Звънък смях го накарал да се обърне. Пред смаяния Джафар стояла прекрасна, мургава девойка. Тя била толкова красива, че никой, никога, не би могъл да я опише с думи, нито да възпее в песен, нито да забрави, ако дори и за един-единствен миг я бил зървал, пък било то и насън.

   Бедният младеж разтъркал очи и успял само да прошепне: “О, Аллах, не взимай ума ми!” Девойката отново се засмяла и рекла:

   - Аз съм Шейра... Шейра, която каза, че обичаш и с това ме спаси от магията на Дзара. Защото онова, което той ми каза, миг преди да ме прокълне, беше: “Ще бъдеш това, което си, докато някой друг се влюби в теб в този ти вид. Ала няма да възвърнеш образа си, ако… - девойката замълчала смутено и тихо произнесла - … ако и ти не се влюбиш в него. Обичам те, Джафар! Обичам те още от мига, в който ме притисна до доброто си сърце, за да ме утешиш. - Като казала всичко това, Шейра се хвърлила в обятията му, облечена  с вълшебното наметало. И мигом мулето се превърнало в строен, бял жребец, окъсаните дрехи на бедняка в златотъкани одежди, достойни за принц… И принц Джафар и принцеса Шейра препуснали към селцето Сули, край Кайро. Но когато пристигнали, селцето го нямало. На негово място се издигал прекрасен  град. Родната къща на Джафар се сторила на Шейра палат, по-хубав от този на собствения ù баща – великия фараон Рамзес ІІ…

   Защото, мили деца, вълшебното наметало, което те открили, било Любовта. А тя превръща и най-големия бедняк в принц, птицата в човешко същество, дрипата в прекрасна одежда. Любовта съзира красивото там, където окото не съзира нищо, и най-сетне открива богатство там, където алчността и омразата не откриват нищо.

   Затова, намерите ли онова наметало, облечете го… И не слушайте никого за нищо на света… Само наметалото ви стига.