НАТЮРМОРТ

   НАТЮРМОРТ

И Дъки беше художник…

И той имаше тапия!

Е, спореше се и как е влязъл, и как е завършил…

Но какво значение има това? Че един ли беше така влязъл, че само той ли беше? Ами! Маса народ! Най-добрите!

И като взе тапията, запретна ръкави и започна…

Да създава изкуство!

И се заредиха картина след картина...

И се развяваха знамена, и се редяха образ след образ: и на мустакати; и на голобради; накичени; и с пушки; и с автомати; и с гранати…

После - паради, манифестации…

После модата се посмени…

И Дъки опита да се промени.

И странни бяха картините му! Гледаш и сякаш, че си ги виждал и преди. И тая или оная му картина странно наподобяваха тая или оная картина на тоя или оня художник, работил някъде, но преди него. Той по странен начин ги променяше и обезличаваше. И то толкова грубо и жестоко, че никой не би си позволил лукса да го упрекне, че копира. Бяха грубо насечени с мазки като дърво, дялано с брадва.

Груби, нескопосани, но се търгуваха. И как няма да се търгуват, като по голям от баща му в района нямаше - легенда, герой. Дигаше телефонът и от тоя или оня завод, от това или от онова училище, не питаха, отиваха и вземаха…

Та проблемите на Дъки не бяха в парите.

Другаде бяха и трудно ги преглъщаше.

Освен тук, във вилаета на баща си, никъде другаде не можа да пробута картина. Извън тоя вилает той беше никой!

И това го измъчваше.

Годините минаваха, парите се сипеха, пиенето не свършваше. Дъки не направи картина, която да се запомни, но правеше гуляи, които не се забравяха. И вино, и водка, и уиски, и мезета, и разбира се - курви.

Всичко трябва да има и всичко имаше.

Но всяко нещо до време.

А не щеш ли, един ден нещата се объркаха.

Стана една демокрация, ама такава, че и да пикаеш на нея, няма да я оцапаш.

И настъпиха тежки години. Никой нищо не купува. Започна мизерия. Продаде ателието, напусна града и се пренесе в селото на баща си.

Настани се в голямата богато натруфена двукатна къща.

И съвсем скоро къщата прекалено бързо започна да се опразва. Продаваше се всичко, което можеше и да се продаде, и да има кой да го купи.

И скоро остана само с бели, голи, празни стени…

И никой вече ни идваше, ни го търсеше.

И той ходеше само до кръчмата!

Живееше сам - с един статив и една бутилка…

И го забравиха, и го отписаха от всякъде…

Пиеше, псуваше, ръмжеше, опитваше се да рисува…

За него се заговори, кога замирисал…

Къщата била до улицата и минувачи усетили миризма.

Та влезли…

На голия под лежал Дъки.

На статива имало картина!

Натюрморт!

На прогнила маса...

Празна бутилка.

И празна чаша.

На черен фон…