1508г.
Коленете й кървят, всеки мускул в тялото й работи против нея, краката й вече не са толкова бързи и уверени, а противно на тях, сърцето й се блъска все по-силно в гърдите й с всяка изминала секунда, заплашвайки да изскочи всеки момент.
Няма да умра. Не днес.
Тя няма да получи ковчег. Ще бъде убита тук, върху мръсната почва, а кръвта й ще изтече в реката. Ще бъде запомнена като ох, горкото селско, бедно момиче, курвата, недостойната дъщеря. И никой никога не ще узнае историята й, никой никога не ще прозре невинността й.
Няма да умра. Не днес.
--------------------------------
Той обича толкова безразсъдно. Обича я не със сърцето си, не, то е чупливо, пластмасово и розово и лесно може да се отстрани, обича я с душата си. И той би умрял за нея, би убивал за нея, би убил дори собствения си брат, би предал собствената си кръв, за да я замени с нейната, за да се храни от нейната ръка и за да диша от нейния въздух, докато езиците им се преплитат страстно.
А тя, противно на популярното вярване, някога бе също толкова способна на тази митична поезия и подбудител на войни. Ала онова, което бе научила за повече от половин милениум, прекаран в страх, кръв и надбягване с времето, бе че безусловната любов на човек трябва да бъде запазена само за самия него, че признанията за обожание и пламенност бяха единствено присъщи на мъчениците.
А тя не беше мъченица. Тя нямаше желание да умре. Не днес, не утре, не никога.
2014г.
Изрича името й така, както вещица – псалм, и я вкусва така, както вълк единак вкусва пролетта. Държи ръцете й така, сякаш не е убивала с тях, и целува устните й така, сякаш не са покрити с кръв.
Правя ти услуга, иска да му каже, ръцете й се изплъзват нежно от лицето му, а той я гледа с такова измъчено обожание, сякаш все още е момче, дете, а очите му са изпълнени с неразбиране.
Би трябвало да ми благодариш, мисли си тя, докато свива устните си в израз на неодобрение, за да разбие сърцето му малко повече, но като че ли просто печели време, защото от всички, тази последна жестокост тя се чувства най-неспособна да изпълни. Уча те как да оцелееш. Не се пречупвай. Не можеш да си го позволиш.
Въпреки това е решена да продължи започнатото от 1838г, да му даде урок веднъж завинаги, да изкорени тази обсебеност и отдаденост от съзнанието му, дори ако трябва да я пречупи като кост, да я хвърли в адските огньове и да я превърне в пепел.
Прошепва думите бавно, изплуващи от устата й като акули, без да отделя поглед от него, с надеждата, че лъжата й ще му се стори по-истинска, отколкото на нея.
Очите му не са същите, забелязва тя, по-тъмни са от ясното небесно синьо, което тя помни.
Освободи ме. Повтаря си тя. 0стави ме да си отида.
Той иска да бъде обичан така, както той обича нея. Иска тя да го обича изцяло, безусловно, всепоглъщащо, нещо, което тя отказва да позволи както на себе си, така и на самия него.
"Никога не съм те обичала." Изрича тя, нанасяйки последния удар, превръщайки детето в мъж.
1838г.
Плъзва лешниковите си очи по стройното му тяло, което се излежава лениво, облечено в сива униформа, повдигайки вежда в пълен синхрон с порочната усмивка, разтягаща сочните й устни.
Той е млад и красив, ала тя може да надуши смъртта около и по него, попила в кожата му сякаш парфюм. Той е войник, оцеляващ и дете отгледано без любов, също като нея. И тези трапчинки, имаше нещо наистина жестоко в тях, в начина, по който се усмихваше...
Усети как света й се разтърси. Той бе съвършената комбинация между мъжете, виновни за смъртта й, за съдбата, която бе обречена да носи цял живот върху раменете си. Той притежаваше честните, искрящи сапфирени очи на баща й, който прогони собственото си дете, ала имаше острия, хищнически чар на мъжа, който някога обичаше и който беше твърде голям страхливец, за да се бори за своя собствен живот, камо ли за нейния.
Ще те пречупя, малко момче, помисли си тя. Ще те разкъсам на две.
--------------------------------
"Винаги ще бъдеш единствената." Прошепва срещу ухото й, дългите й крака здраво обвити около кръста му като усойница, ала буйните къдрици на косата й заглушават думите му.
Зъбите й проблясват в тъмнината. Бликва кръв. И колкото повече пие, толкова повече вижда приликата помежду им, егоизма и алчността, които ги обединяват.
Когато обхваща челюстта му, покрита с набола брада, за да открие чувствителното място и пулсиращата вена пред очите си, тя усеща грапавината на възглавницата, с която той задуши свой приятел от нужда за морфин. Когато впива зъбите си в гръкляна му, тя не вкусва познатата й сладка течност, а бойно поле, вкус на желязо и олово. Когато по-късно прокарва език по малките рани, белязали плътта му, тя докосва острието на неговия байонет и върха на куршума, с който уби онзи мъж, който може би имаше семейство и деца, които нито тя, нито той някога щяха да имат. Тя вкусва цялата процъфтяваща тъмнина в душата му, която изгаря от желание да освободи.
"Човешкият живот не значи нищо", устните й изричат горчивата истина.
"А сега, какъв беше урока?" Очите й го изследват строго, очакващо, изискващо. Тялото й е отпуснато върху неговото, полите на роклята й са набрани нагоре, разкриващи нежните й глезени и пухкави бедра, а косите й гъделичкат лицето му, докато притиска ножа в ръката си към гърдите му, оставяйки малка струйка кръв да се стича по съвършено оформените му мускули, оцветявайки копринените чаршафи в червено. "Предупреждавам те, грешният отговор носи наказание."
Тя забива върха на острието още по-надълбоко, когато той избухва в смях, ала дори тогава той не трепва.
Поглежда към нея така, сякаш поглежда в душата й, ако тя имаше такава. Тези светли, искрящи сини очи, преливащи от младост. За момент тя се почувства неописуемо стара, неописуемо мъртва.
"Не ще умра" Тонът му е твърд и решителен. "Не и днес."
Ала тя притиска острието още по-силно, окончателно правейки дупка в гърдите му, точно там, където се намира сърцето му, но достатъчно далеч, за да не го убие.
Мога да те убия толкова лесно, толкова мигновено, а ти пак ще ме обичаш.
Няма и следа от страх в очите му. Взира се в нея, спокоен, по детски. Ученик в ръцете на своя учител, мислещ си, че ще получи възнаграждение за добрия отговор.
Тя, обаче, не знае какво е чувството да живееш без страх.
Проблемът е, че може да го обича толкова лесно, ала контролът е онова, върху което беше работила повечето от сто години, а нарцисизмът й бе изкуство. Но онова тъмно желание, което лежеше на мястото на изтръгнатата й душа, онова момиче, което някога вярваше в любовта, е все още някъде там, готово да я събори и удави в морските дълбини.
Това беше слабост, която тя не можеше да си позволи. Грешка, която нямаше да повтори.
Захвата около дръжката на острието й омеква и тя го отделя от гърдите му, само за да го опре в дланта на ръката си, правейки малък разрез. Няколкото капчици от гъстата й тъмна кръв се разливат в устната му кухина като карамел.
"Не." Прошепва нежно. "Ти няма да умреш."
1839г.
Година по-късно тя среща брат му. По-младия, по-обичания от двамата. Той не е убиец, не е войник и никога няма да бъде. Просто един късметлия, родил се в точното време.
Ти си ангел, веднъж й каза той, оставяйки я безмълвна и изненадана.
Той не смята, че тя има нужда от спасение, за него тя е спасението. За него тя е просто едно красиво митично създание, ангел хранител, дошло на земята, за да го целуне, благослови и избави от сивотата на живота му, но той не очаква нищо друго, нищо съществено от нея, освен приказки за лека нощ и красивото й лице.
Той я докосва и държи в ръцете си така, сякаш тя е нещо, което не е, сякаш е ангел. Той вижда в нея само онова, което иска да види. Той не я обича с цялата си душа и сърце, неговата любов има своите граници. Около него тя може да диша свободно, не е хваната в капана на ограниченията на безграничната любов.
Той няма очите на баща й, нито усмивката и обаянието на някога изгубената й първа любов, но той рамкира любовта си, дава й облик, лице, прави я по-малко плашеща, по-малко непредвидима.
Ала тя няма нужда от ничия любов.
Затова напуска и двама им, но само единия от тях дарява с проклятието си, онзи, който ненавижда повече.
--------------------------------
2114г.
Сто години по-късно той поглежда към друго момиче, тя е човешко същество, ала притежава същите дълбоки, кафяви, почти черни, проницателни очи и престорена невинност, изричайки -
"Винаги ще си единствената за мен."
Обещава й да се грижи за нея, да я пази с цената на собствения си живот, aла нейният образ винаги заема мислите му и обсебва сънищата му.
В неговото съзнание тя извърта отегчено очи, синдромът на смелия рицар в бели доспехи ще те погуби, скъпи.
(Човешкият живот не значи нищо.)
В неговото съзнание тя се подсмихва кокетно и му се присмива, нищо не си научил от уроците ми.
В неговото съзнание тя плаче, това момиче, това жалко мое копие, тя ще те унищожи.
Тогава нека бъда унищожен, нека умра.
Не днес, скъпи, не помниш ли?
|
|
