Беше се вкопчила в ръката му до такава степен, че изобщо не усещаше, че му причинява вече болка. Страхуваше се, че ако дори за миг я изпусне и ще се загуби в нощта, толкова гъста беше мъглата. Вървяха само напред или поне така си мислеха. Нямаше и кой да им каже, че всеки път, когато правеха две крачки напред, правеха и една назад. Клоните на по-ниските дървета я удряха по лицето и разкървяваха вече кожата по скулите ù. Но в тъмното тя не можеше да види, че и неговото лице отдавна вече бе белязано от съдбата. Опитваше се да върви редом до него, но понякога се налагаше да подтичва, за да го настигне. Той забеляза това, но не искаше да забави темпото, тъй като това само би я ядосало. А и тя никога нямаше да си признае, че на моменти не ù достигаха сили, за да е на неговото ниво. ”Каквото и да стане, няма да пускам ръката му. Ще падам, ще ставам, но няма да го пусна!”, шепнеше тя като в заклинание. Не виждаха нищо пред себе си, за да могат да преценят каква е вероятността да излязат най-сетне от тази проклета гора. Трябваше да успеят да направят това час по-скоро, тъй като все повече губеха сили и шансовете им да оцелеят заедно все повече и повече намаляваха. Мъглата с всяка изминала минута ставаше осъдително гъста и ги обричаше на тишина. Заглушаваше думите им и мислите дори. Сякаш беше там нарочно, да ги раздели. “Защо всичко е против нас?!”, опитваше се да изкрещи през сълзи тя, но мъглата вече беше простряла лепкавите си пипала до гърлото ù и все по-силно затягаше хватката си. Не можеха ли да бъдат заедно, па макар и не толкова щастливи, колкото им се искаше да бъдат, но все пак заедно или трябваше на всяка цена да се разделят, за да се огледат и за други пътища, които в крайна сметка можеха отново да ги отведат един до друг. Колко коварен е лабиринтът, наречен живот! И колко още душù трябваше да погуби той, за да бъдат изкупени грехове, които незнайно кой е натрупал. Вече всичко е измислено не от вчера и днес... И продажен дъжд ще завали, за да заличи следите им, които биха подсказали някому, че те някога са минавали оттук, на път за обетованата земя. Такава им бяха обещали сърцата, но съдбата кой знае какво си беше вече наумила.

   “ Не искам да го губя, ще се загубя”... Тая мисъл пулсираше постоянно в ума ù и тя все по-често губеше реална преценка за случващото се наоколо. Сякаш някога пък бе живяла с мисълта за някого и бе зависила от него. Никога не ù се беше случвало подобно нещо и тя не знаеше сега на себе си ли принадлежи или на произвола на съдбата. Всеки ли се вкопчваше в нечия ръка и беше готов със затворени очи да върви през гъстата и обвита в мъгла гора, само за да се почувства, че е част от нечий живот, па макар и на твърде висока цена.

  П.П. Следва продължение, с което времето си играе на покер...