Беше се вкопчила в ръката му до такава степен, че изобщо не усещаше, че му причинява вече болка. Страхуваше се, че ако дори за миг я изпусне и ще се загуби в нощта, толкова гъста беше мъглата. Вървяха само напред или поне така си мислеха. Нямаше и кой да им каже, че всеки път, когато правеха две крачки напред, правеха и една назад. Клоните на по-ниските дървета я удряха по лицето и разкървяваха вече кожата по скулите ù. Но в тъмното тя не можеше да види, че и неговото лице отдавна вече бе белязано от съдбата. Опитваше се да върви редом до него, но понякога се налагаше да подтичва, за да го настигне. Той забеляза това, но не искаше да забави темпото, тъй като това само би я ядосало. А и тя никога нямаше да си признае, че на моменти не ù достигаха сили, за да е на неговото ниво. ”Каквото и да стане, няма да пускам ръката му. Ще падам, ще ставам, но няма да го пусна!”, шепнеше тя като в заклинание. Не виждаха нищо пред себе си, за да могат да преценят каква е вероятността да излязат най-с ...