Елизабет седеше на ръба на малък фонтан в центъра на площад, по който се разхождаха шарени фигури. Силуети на хора, осъзна след малко, но когато се опита да се фокусира върху някой, не успя да различи каквито и да е черти. Просто размазани петна, които се движеха бавно по белите улици под сянката на високи дървета.
Цялата обстановка й напомняше на някой сън – нищо не беше съвсем солидно и истинско. Ако погледнеше за миг настрани, цветовете на къщите се променяха или пък изведнъж от нищото се появяваше каруца с измити очертания, сякаш рисувана с акварели.
Единствено хладът от фонтана усещаше истински. Чувстваше как пръските охлаждат напечената й от слънцето кожа, изкушавайки я да потопи ръка в студената вода, само че не беше дошла тук за това. Където и да беше това „тук“. Определено не беше тъмното място с кръга светлина, но въпреки това Лизи знаеше, че това не е обикновен сън.
– Къде си? – попита и се огледа, мъчейки се да забележи черните очертания на силуета сред тълпата.
„Тук.” – гласът му се чу някъде зад рамото й.
– Къде? – Елизабет се обърна, но там беше само фонтанът.
„До теб, шейа.”
Тя се изправи и се завъртя объркано. Косъмчетата по врата й настръхнаха.
– Не те виждам.
„Нали това поиска, шейа? Да не ме виждаш.”
Елизабет покри очите си с ръка и започна да брои до десет. Да, точно това беше поискала и той беше обещал. Още тогава се зачуди, че се съгласи толкова лесно. Трябваше да се сети, че я е преметнал отново.
– Нямах предвид това. – опита се да не говори през зъби. – Покажи се.
„Щом така искаш, шейа.” – чу се гласът му, само миг преди черната му фигура да изникне пред нея: – „Ето ме.”
Лизи се отдръпна назад, сподавяйки писък.
– Нечистите да те вземат, Франк! – каза.
Беше притиснала ръка към сърцето си и побърза да я свали, сякаш той вече не беше разбрал, че я е стреснал. Отвори уста, за да му се скара да не прави повече така, когато всъщност се загледа в него за първи път. Той беше съставен от гъст дим, който на моменти изглеждаше почти течен и беше толкова тъмен, че не веднъж Елизабет бе имала чувството, че е някаква безкрайна бездна, която може да погълне всичко стига да се поддаде – и тялото й, и разумът й. Сега обаче на места сред кълбящия се пушек прозираше нещо друго, нещо… сребърно, което бързо отново беше скривано от чернотата. Като облак, озарен отвътре от светкавица. Момичето знаеше какво означава това, защото веднъж беше накарала това сребро да потече с върха на кървавочервен меч. Беше ранен. Някой друг беше успял да го рани.
Браво на него.
– В състояние ли си да ми помогнеш? – попита го, кимвайки към тялото му.
„Зависи от много неща.” – отговори й силуета, след като отдели време да я огледа хубаво.
Естествено, че щеше да наложи условия. Ако не беше – тя сигурно щеше да се усъмни.
– Какви?
„Прости ми.”
Не можеше да е чула правилно.
– Какво?
„Искам да ми простиш, шейа.” – повтори внимателно силуета.
Първата й реакция беше да откаже веднага. Той я беше следял от месеци, след това я беше изтезавал, беше заплашил близките й и отгоре на всичкото беше успял и да я измами. Не искаше да му прощава. Не мислеше дори, че е способна на това. Ненавиждаше го и не искаше да има нищо общо с него.
Само че наистина се нуждаеше от помощта му. Нямаше към кого друг да се обърне за точно този проблем.
Елизабет седна на ръба на шадравана отново и сведе замислено поглед към земята. Чак тогава забеляза, че краката й бяха обути в сандали и бяха голи до колената, където свършваше роклята, в която се оказа, че е облечена. Беше в ярко червено, като по-тъмно червени флорални мотиви пълзяха по плата. Също така нямаше ръкави, а съвсем тънки презрамки. Ако не беше ефирният шал, преметнат през раменете й, Елизабет щеше да се почувства съвсем гола пред съществото.
– Защо съм облечена така? – попита го.
„Тогава такива дрехи се носеха тук, шейа.” – отговори й силуета и седна на шадравана до нея, опъвайки крака напред: – „Не ти ли харесва? Защото, ако не ти харесва, мога да те преоблека.”
– В розовите бикини ли? – попита го хапливо, като същевременно усети и как се изчервява. В Рива беше недопустимо да говори с мъж за бельо. Дори между жени се смяташе за много неподходяща тема.
„И в прозрачната розова нощница, в която е комплект.” – силуета завъртя глава към нея и й се усмихна широко, разкривайки острите си зъби. – „Ще ти седят добре, шейа. Искаш ли да видиш?”
– Не! – викна му и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш вече беше в нея. – Не искам! И не искам да ми правиш повече подаръци! Особено бельо! – страните й запариха дори повече. – Неприлично е! Неприлично е дори да мислиш как ще изглеждам в такива дрехи!
„Защо да е неприлично?” – силуета наклони глава настрани и сякаш я изгледа объркано: – „Хората непрекъснато го правят, шейа.”
– Кое по-точно? – изгледа го възмутено. – Да си ме представят в прозрачни нощници или да ги подаряват?
„Шейа, преди да ги подарят, си го представят.” – уведоми я компетентно, звучейки така, сякаш на ден подаряваше поне по десет прозрачни нощници: – „А всички подаряват такива неща. Виждал съм го.”
Виждал го бил. Елизабет поклати глава, отричайки колкото чутото, толкова и че изобщо водеха такъв глупав разговор.
– Къде сме? – попита го, за да смени темата и да си даде време да се успокои. – Какво е това място?
„Помниш ли разрушения град в пустинята?” – попита я и без да й даде време да отговори, продължи: – „Така изглеждаше, шейа. Преди водните магьосници да направят пустинята. Имаше дървета, цветя, фонтани.” – изправи се и й подаде ръка: – „Искаш ли да разгледаш? Ще ти покажа къде припадна.”
Елизабет го изгледа.
– Не съм получавала подобно предложение, това е сигурно. – измърмори сухо. Една част от нея искаше да му откаже основно на инат, но любопитството й се оказа по-силно и тя се изправи, без да поеме ръката му. – И не бях припаднала. Просто легнах да си почина.
„За няколко часа.” – уточни услужливо силуета и я поведе по уличките на градчето. Вървяха достатъчно бавно, за да може Елизабет да разгледа фреските по къщите и сандъчетата с цветя, които сякаш бяха навсякъде. Накрая той спря до една от къщите, точно преди малко площадче, и посочи красив храст, отрупан с червени цветове: – „Ето тук полегна да си починеш.” – уведоми я, преди да посочи към синя къща от другата страна на площада: – „А ето там успях да намеря фантома.”
Момичето предпочете да се престори, че не го е чуло – особено последното. Щеше да е щастлива, ако забравеше как Франк, обсебил труп, й завря фантома в гърлото. Прочисти гърлото си, опитвайки се да се отърве от усещането за мръсния, назъбен нокът в устата си.
– Красиво е тук. – Не беше възнамерявала да го каже на глас, но селцето, толкова различно от всичко, което беше виждала в Рива, наистина беше красиво. Вдигна глава към силуета. – Ако наистина е съществувало, тогава това… Спомен ли е?
„Спомен е.” – потвърди й силуета: – „Беше хубаво тук. Мисля, че щеше да ти хареса.” – каза й, преди да попита: – „Искаш ли да видиш още?”
Лизи кимна леко и той отново я поведе. Честно казано, цветята и дърветата й липсваха повече, отколкото искаше да признае. Винаги беше мечтала да посети Ан Налат. Беше красив град с мраморния си дворец на върха на скалите и магьосническата кула, която се извисяваше почти до облаците, но откакто пристигна, усещаше, че му липсва нещо, което тук, в града от спомените на един фантом, го имаше. Може би беше душа. Може би беше липсата на страх.
– Защо магьосниците са разрушили това място? – хвана се, че го пита. – Съвсем близо е до Ан Налат.
„Трябваше им вода и трябваше да я вземат отнякъде.” – отговори й, сякаш това да разрушиш толкова красиво място, беше най-естественото нещо, което можеше да се случи. – „Е, шейа, хареса ли ти разходката?”
Тя повдигна рамо, отказвайки да си признае.
– Все още не знам защо ме доведе тук. Искаше да ми покажеш нещо ли?
„Исках да ти покажа нещо хубаво, шейа.” – призна й силуета, преди да попита: – „А ти реши ли вече?”
Елизабет придърпа шала към гърдите си и прехапа долната си устна. Беше отлагала отговора си достатъчно дълго и той й беше позволил. Но вече беше време. Не беше дошла тук, за да разглежда несуществуващо вече градче. Имаше нещо много по-важно, което трябваше да направи. Но беше ли толкова важно, че да се забърка отново с чудовището, което я беше изтезавало, а след това й беше обяснявало, че иска да са приятели?
Лизи си пое дъх и бавно го издиша.
– Реших. – каза и погледна черната фигура в очите. Можеше да усети нетърпението му. – Ще ти простя. Ако – побърза да добави. – информацията, която искам, е достоверна. – изправи се малко повече и наложи твърдост в гласа си. – И ако не ме лъжеш отново. Ти знаеш всичко за мен, а аз за теб – нищо. Трябва поне да знам, че мога да ти вярвам. Приятелите трябва да могат да си имат доверие.
„Така е. Трябва да си вярваме, шейа.” – съгласи се с нея силуета: – „Какво искаш да знаеш?”
Елизабет задържа погледа му, чудейки се дали той се беше съгласил на условията, или не. В крайна сметка обаче имаше само един начин да разбере.
– Спомняш ли си онази жрица, на която попаднахме? Онази, която един мъж беше нападнал и ти прогони?
„Помня я.” – потвърди й.
– Искам да ми помогнеш да намеря мъжа.
“Защо?” – попита я силуета.
– Защото те моля.
Няколко мига той я гледаше, без да помръдне и Елизабет се зачуди дали няма да размисли и да й откаже, но тогава силуета кимна леко.
„Добре, шейа, ще ти помогна. Затвори очи.”
– Няма да ми направиш нищо, нали? – попита го подозрително.
„Ще сменя мястото.” – обясни й и се усмихна насреща й: – „Не искам да ти стане лошо, но ако искаш – гледай.”
Франк почака няколко мига, а когато стана ясно, че тя няма да затвори очи, кимна с някакво примирение и просто така сградите и хората се размиха в калейдоскоп от цветове, които се завихриха бясно около тях. Слънцето и синьото небе се замениха с лунен сърп и звезди, а белият път под краката й – с разбита улица и пясък по ъглите на къщите. Елизабет разпозна ниските постройки от двете страни. Силуетът ги беше завел в спомените му за онази нощ, но когато момичето понечи да се обърне назад, където знаеше, че ще намери жрицата и нападателя й, залитна леко.
„Дай си минутка, шейа.” – каза й силуета: – „След малко ще ти мине и ще продължим.”
Беше застанал съвсем близо до нея и едната му ръка беше застинала във въздуха, сякаш се беше спрял да не я подхване.
– Нищо ми няма. – каза му и се опита да фокусира погледа си върху неясните очертания на човешки фигури от сянка и лунна светлина. – Това са те, нали?
Не изчака отговор, ами тръгна натам. Чу го как издиша раздразнено, преди да я последва, и това й се стори толкова човешка реакция, че не можа да се сдържи да се обърна да го погледне.
– Ако искаш да ми кажеш нещо – давай. – звучеше сприхаво, но истината беше, че предпочита да знае какво му се върти в главата, преди да е решил да я изтезава отново.
„Не ми харесва, че преследваш точно този мъж, шейа.” – призна й силуета, а усмивката беше слязла от лицето му. Също така някак беше успял да стане сякаш по-висок и сега се извисяваше дори повече над нея. – „Опасен е. Прекалено е опасен за теб да го преследваш сама, шейа. Все още не си достатъчно силна да се справиш с него.”
Елизабет щеше да го попита откъде знае, че е решила да го преследва, но се отказа. Естествено, че знаеше. Беше в Хайрани и нямаше как да е изпуснал убийствата. Освен това влизаше в главата й от месеци. Вероятно беше наясно с неща за нея, които тя още не беше разбрала. Въобще не й се нравеше, но не беше момента да разсъждава върху това сега.
– Тогава имам късмет, че ти си толкова силен и страшен и държиш да съм жива, нали? – попита го с остра усмивка и тръгна отново.
„Шейа, има неща, от които дори аз не мога да те предпазя, ако не ми помогнеш.” – каза й и с няколко бързи крачки се изравни с нея: – „Просто внимавай.”
– Ако има желание, има и начини. – отвърна му без капка съчувствие Лизи и се спря пред жрицата и нападателя й.
Тя беше същата, каквато я помнеше от онази нощ. С разкъсани дрехи и страх в очите. Една сълза беше застинала във времето върху бузата й. Беше жива. Само бижутата я свързваха с трупа, който видя пред храма. Елизабет преглътна трудно и насочи вниманието си върху мъжа. Дрехите му й се сториха обикновени. Не носеше никакви бижута. Беше висок. Не колкото Сам, но близо. Също като Казра, изглеждаше силен. Широки плещи, силни предмишници и големи ръце, с които стискаше тънките китки на жрицата. Пръстите му бяха къси и оцветени в жълто, като на онези джентълмени в Рива, които обичаха да припалват пури.
Лизи погледна към лицето му, но то беше покрито с дълга до раменете тъмна коса. Кичурите бяха излязли изпод смачкания му тюрбан и бяха застинали по средата на движението, сякаш уловени от някой художник.
– Не мога да видя лицето му. – каза момичето и погледна към Франк.
„Не знам как изглежда.” – отговори й, а смръщеният й поглед явно му подсказа, че не се беше надявала на този отговор, защото силуета реши да допълни: – „Гарванът раздра лицето му, но не можа да го види. Не мога да ти покажа нещо, което не знам, шейа.”
– Мислех, че ти си гарванът. – каза с тежка въздишка, докато се въртеше около нападателя, мъчейки се да види нещо повече.
„Част от мен е в гарвана.” – поправи я силуета. – „Но не винаги се вижда ясно. Птицата се биеше.”
Лизи поклати глава и изпуфтя отново.
– Добре тогава, можеш ли да ми кажеш нещо друго? Някои от пръстите му са жълти. Сигурно пуши. Гарванът усеща ли миризми? Ако е някой по-специфичен тютюн…? – Франк заклати глава. – Или… Или поне докъде го е преследвал?
„Мога да ти покажа до къде го е преследвал.” – кимна, а после изгледа мъжа замислено: – „Мога да ти покажа и как изглеждат раните по лицето му. ”
Тя беше започнала да кима, преди Франк да е приключил да говори.
– Покажи ми.
В същият момент фигурата на мъжа се изправи и се обърна към тях, а по черната маса, която трябваше да представлява лицето му, се появиха червени линии, надирайки почти цялата повърхност, успявайки сякаш на магия и чист късмет да пропуснат очите. Ръцете му също бяха издрани, но значително по-малко, защото дрехите го бяха предпазили.
„Това успя да направи гарванът, преди да се върне при теб.”
– Следващия път трябва да използваш по-голямо животно. – измърмори Лизи, докато оглеждаше нараняванията.
Ако не друго, то поне изглеждаха достатъчно дълбоки, че да заздравеят бавно и да оставят белези. Колко трудно щеше да е да се намери мъж с издрано лице? Мислите й неминуемо се върнаха към Сам и неговите рани. Те бяха причинени от нещо много по-голямо от едър гарван, но явно дрането беше по-често срещано, отколкото Лизи бе предполагала.
И все пак беше някаква следа.
– А къде е отишъл? – попита.
„Насам, шейа.” – каза й и всъщност й предложи ръката си.
Тя прехапа устна. Не искаше да го докосва. Като цяло не искаше да разговаря с него и да бъде в компанията му, само че Франк беше единственият й източник на информация – доста щедър източник. Ако откажеше да вземе ръката му сега, като нищо щеше да спре да й споделя.
Елизабет се пресегна и положи дланта си в неговата. Почти очакваше да мине през него или мракът да полепне за кожата й, но нищо подобно не се случи. Ръката му беше съвсем солидна, суха и топла. Вихрушката от тъмнина, която съставяше лицето му, застина от изненада за момент, а после Франк побърза да затвори пръсти, хващайки я, сякаш не искаше да й позволи да се дръпне. А после я поведе нагоре по тъмната улица.
Елизабет се чувстваше невероятно неудобно да ходи ръка за ръка със съществото и отчаяно започна да търси нещо, с което да се разсее.
– Мога да виждам в тъмното. – изтърси.
„Това е много хубаво и полезно.”
– Не е хубаво. Неестествено е.
„Напротив, шейа, много е естествено за теб.” – поправи я и погледна към нея, преди да й обясни: – „Ако се храниш правилно, сетивата ти ще се изострят до нормалните за теб, а може да станеш и по-силна.”
Да яде фантоми – образец на правилното хранене. Лизи направи погнусена физиономия. Не си струваше, дори да станеше силна като сто мъже.
– А ако не се храня „правилно“ никога повече? Зрението ми ще се оправи ли?
Той не отговори веднага.
„Да, шейа, ще стане отново нормално за човек.” – при което я изгледа, сякаш учудено: – „Не искаш ли да виждаш по-добре?”
– Не.
„Защо?”
Лизи се загледа в ниските олющени къщи отстрани. Някои от тях дори не бяха от камък, а приличаха по-скоро на набързо сглобени бараки. Навлизаха дълбоко в бедняшкия квартал.
– Защото – каза тихо най-накрая. – не искам да съм различна. Не и повече, отколкото вече съм.
Той отново беше приковал поглед върху нея и изглеждаше така, сякаш искаше да спори с нея, но вместо това спря да ходи и каза:
„Ето тук гарвана го остави и се върна при теб, шейа.”
Бяха спрели на ъгъла, където улицата завиваше надясно. Елизабет се постара да запомни къщите, които виждаше. Една имаше пукнатина в долния край на вратата, а на прозореца на друга се виждаше перде на малки цветчета. А отсреща, точно там, откъдето нападателят трябваше да е минал, видя бледата светлина, която излизаше от… отворена врата. Сигурно някой го беше видял.
Лизи се усмихна леко. Знаеше как щеше да продължи.
Погледна към Франк.
– Благодаря. – насили се да му каже. По-добре да продължава да я харесва. – Можеш да ме будиш вече.
„Не искаш ли да ти покажа още някое място, преди да се събудиш?”
– Не. – поклати глава, но после, за да скрие колко точно не иска да бъде с него, добави: – Може би някой друг път.
Франк изглеждаше разочарован, но кимна.
„Тогава до другият път, шейа.” – пусна ръката й и отстъпи крачка назад.
Тъмната улица се стопи и изчезна. Силуетът се разпадна на дим, който увисна в нищото за миг. В следващия Елизабет отвори очи в собствената си стая.
Можете да намерите още от историята на Лизи тук:
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
© Лесли Все права защищены