Елизабет избърса потта от челото си и подръпна яката на чолито си, опитвайки се да се разхлади. Жегата явно не бе чула новината, че е вечер вече от няколко часа и че в пустинята по това време трябва даже да е студено, и отказваше да си тръгне. В резултат девойката се топеше, докато следваше Чарли по тесните улички на Ан Налат.
– Не си спомням да е било толкова далече. – оплака му се.
– По-далеч е от храма, отколкото от странноприемницата, а и не може да отидем направо там. – отговори й Чарли през рамо: – Налага се да заобикаляме.
Лизи въздъхна нещастно.
– Още много ли остава?
Чарли също въздъхна и този път се извъртя, за да я погледне.
– На половината път сме. – и й се усмихна криво: – Ако това ще те успокои, и аз имах други планове за вечерта.
Елизабет сви устни погнусено.
– Не искам да знам за плановете ти.
– Сигурна ли си? – Чарли я изгледа с любопитство: – Тъкмо времето ще мине по-бързо.
– Никой не иска да слуша какво правят старите хора в спалните си.
Мошеникът беше толкова потресен, че всъщност се препъна.
– Как така съм стар? От къде ти хрумна?
– Ъм… Имам очи?
– Явно ще трябва да накараме Захир да ги прегледа. – заяви й възмутено: – Не виждаш.
– По-скоро да провери как е твоята памет, защото очевидно живееш в миналото. – продължи да го дразни Елизабет. – Далечното минало.
– Какво далечно минало? Аз съм на двадесет и осем! – заяви й Чарли.
– В някои краища на света щяха да ти остават още една-две години живот, преди да те обяват за Старейшина.
– В никой край на света не си Старейшина на тридесет. – заяви й, като в същото време се пресегна и разроши косата й: – Но за сметка на това в някои ти си все още толкова малка, че не биха те оставили сама в къщата, без някой да те надзирава.
– Не пипай косата! – скара му се. Избута ръката му, приглади кичурите си, а той й се ухили и пак я разроши. – Хей!
– Такъв си дечко. – заяви й мошеника, без изобщо да се трогне от протестите й.
– Кой е дечко! – избуча сърдито, отново блъсна ръката му и успя някак да се въздържи да не заяви, че не е никакъв дечко и е голяма. – Ако аз съм дечко, това е физически тормоз над дете!
– Няма за какво да се цупиш. – усмихна й се Чарли: – А и ти казах, че говоренето помага. Виж, че вече пристигнахме. – почука на вратата на лечителя и се обърна към нея със сериозно изражение, размахвайки показалец: – Вътре да се държиш възпитано, дечко.
– Ще те ритна! – просъска му Лизи, но не можа да го заплашва повече, защото вратата се отвори.
Захир се появи на прага. Вечно бледото му и изморено лице стана дори още по-изпито и с по-дълбоки сенки, когато ги разпозна.
– Сега пък какво?
– Трябва ни някакво лесно за даване приспивателно, с което тази госпожица да приспи един много сърдит старец за няколко часа. – заяви му дружелюбно Чарли, и то както си седяха пред вратата му.
На Елизабет наистина й дойде да го срита, но вместо това се усмихна чаровно на лечителя, когато погледът му попадна върху нея. Мъжът изсумтя и по всичко личеше, че сериозно обмисля дали да не им затръшне вратата в лицата, когато Фатима се провикна отвътре.
– Не дръж пациентите навън в тъмното, Захи! Покани ги, за да ги почерпя с баклава!
– Тези не са никакви пациенти! – викна през рамо лечителят, но се отдръпна, за да ги пусне да влязат. – И спри да храниш всички досадници!
– О, тихо! – смъмри го меко Фатима и като се доближи до тях, го целуна по бузата и ги покани навътре. – Елате, елате.
Елизабет и Чарли побързаха да я последват. Захир въздъхна изтормозено и се повлече след тях. Щом Фатима ги настани на диванчето, ги попита отегчено:
– Колко възрастен е мъжа? И какви килограми?
– Стар е. – отвърна Лизи.
– Опасявам се, че така няма да стане, Лин. – усмихна й се Чарли и я бутна леко с лакът: – За теб всички са стари. Ще трябва да си малко по-конкретна, ако искаш Захир да ти помогне.
– A Захир дали иска да помогне? Него никой не го пита. – измърмори лечителят.
Елизабет отправи поглед към тавана и се помоли на Боговете за търпение.
– Мъжът е на около седемдесет и е висок горе-долу толкова. – показа с ръка. – Не мога да кажа колко точно тежи, но е пълен.
Лечителят изсумтя замислено.
– Колко време ви трябва да спи?
Чарли се почеса по брадичката и каза замислено:
– По принцип бих казал около час, но предвид обстоятелствата… може би между четири и пет часа. – погледна към девойката и се усмихна: – Как ти се вижда идеята дедика да се успи за сутрешната молитва?
– Мисля, че е най-добрата, която си имал в живота си. – ухили му се Елизабет.
Захир изсумтя и влезе в кабинета си с ентусиазма на бивол, който подозира, че не са го извели на полето за освежаваща разходка, но въпреки това е решен да приключи с цялата разправия възможно най-бързо. Фатима, от своя страна, само след минута се завъртя покрай тях с отрупан със сладкиши и напитки поднос.
– Хапвайте, хапвайте. – насърчи ги с ведра усмивка.
Елизабет й се подчини с най-голямо удоволствие, пълнейки малката чинийка със сочна баклава. Беше натъпкала едно парче в устата си, когато забеляза, че Чарли я наблюдава.
– Какво? – намръщи му се с пълна уста.
Той погледна многозначително към архитектурното чудо от баклава в чинията й, след това и към нея и усмивката му стана дори още по-широка.
– Бях сигурен, че в храма ви хранят, но сега вече не съм съвсем убеден в това.
– Започвам да разбирам защо Сам все се заканва да те удари. – избуча му тя.
– Сигурно защото и той е гладен. – отговори й Чарли и съвсем сериозно й предложи: – Искаш ли да помоля Фатима да ти увие малко за в къщи?
Елизабет усети топлина да загрява лицето й. Срита мошеника под масата за назидание, но преди който и от двамата да е успял да каже нещо, Захир се върна с малко стъклено шишенце, затворено с тапа.
– Това трябва да е достатъчно. Можете да сложите цялото в студена храна или напитка или да го накарате да вдиша една трета от праха. – с това набута приспивателното в ръката на Елизабет. – Два златни сиглоя.
– Два? – Чарли изгледа учудено Захир, който му отвърна с безизразна и леко отегчена физиономия: – Няма ли цени като за редовни клиенти?
– Това е тарифата за Сенки и досадници, които се опитват да флиртуват с жена ми.
Лизи се извърна и изгледа осъдително Чарли.
– Сериозно? С Фатима?
– Тя е красива жена, която готви страхотно. – сви безпомощно рамене мошеника и подаде двата златни сиглоя на Захир, заявявайки: – Струва си цената.
Елизабет преглътна протеста си, че тя ще плати. Съвсем скоро парите щяха да й потрябват. Пък и Чарли заслужаваше да бъде поошушкан.
Захир прибра парите и им махна с ръка.
– Късно е. Махайте се.
– Чакай. Искам да те питам още нещо. – каза Елизабет. По погледа, който лечителят отправи към чинията й, беше повече от ясно, че си мисли, че тя се опитва да спечели време, за да изяде всичко в нея, така че девойката я остави на масата. – Да си чувал за… хора, които умират трудно?
– Да. – отговори й лаконично Захир.
– Наистина? – наостри уши Лизи.
– Да. – отговори й лечителя, погледна към жена си и въздъхна примирено, изброявайки бързо: – Повечето Сенки трудно умират, а за Ка‘Раим се говори, че изобщо не може да умре.
Елизабет се отпусна разочаровано. Поклати глава.
– Нямах предвид това. – каза и се изправи. – Благодаря за приспивателното. – усмихна се на Фатима. – И за гостоприемството.
– Няма за какво, беше ми приятно. – усмихна й се жената.
Двамата с Чарли вече бяха стигнали до входната врата и мошеника посягаше да я отвори, когато леко недоволния глас на Захир го спря.
– Не си си изяла баклавата.
– Няма… – започна Лизи.
Чарли я хвана за ръката и я погледна многозначително. Трябваше й секунда да разбере какво се опитва да й каже.
Девойката знаеше, че Захир е бил лекар в двореца на а‘азвама и е бил изгонен, след като е бил хванат да прави експерименти върху трупове. Лизи нямаше представа какви точно, но май без да иска бе събудила любопитството му.
Сега въпросът бе дали може да му сподели такава информация, колкото и оскъдна да беше. Като погледна Чарли, той явно смяташе, че може да му се довери. И ако не можеха да вярват на никого в гвардията или двореца, май щеше да е добра идея да имат лечител под ръка.
Върнаха се в стаята и като седнаха на дивана, Захир побутна чинията към нея. Умореният му поглед изведнъж се бе изострил, а в обикновено отпуснатите му рамене сега се забелязваше напрежение.
– Чу ли за убийствата в една къща в богатия квартал преди малко повече от месец? – попита го. – Мъж и жена, може би и слуги.
– Цялото домакинство, с всички слуги. – потвърди Захир и погледна към Чарли за миг, преди да довърши: – Казаха, че е дело на убиец.
Лизи поклати глава.
– Беше жената.
Преди Захир да е отправил скептичен въпрос към нея, тя побърза да му разкаже какво бяха открили с Калахан в онзи дом. Спомените за завесата от човешка кожа и за сладката миризма на сготвено човешко месо я накараха да избута чинията с баклава по-далеч, но беше необходимо Захир да разбере каква промяна е претърпяла жената, освен тази, че изглежда нищо не можеше да я убие.
– Нищо, освен Ка‘Раим. – завърши Лизи.
Фатима стоеше с притисната към устата си ръка, но изражението й издаваше повече шок, отколкото отвращение. Чарли пък бе придобил нетипична сериозност по време на разказа й, а сините му очи се бяха превърнали в късчета лед. Единствено Захир изглеждаше абсолютно запленен.
– Знаеш ли как е успял да я убие? – попита лечителя.
– Не. Надявах се ти да имаш някакви идеи.
– Не, никаква. – въздъхна Захир, след което се поприведе напред и каза: – Но това всъщност не е първият случай в града, за който е набеждаван обладан или убиец.
– Не е?
– Не. – потвърди й лечителя и продължи, явно доволен, че е намерил заинтересован слушател: – Първият случай за нещо такова беше преди малко по-малко от година. Едно бедно семейство в края на града. Всички твърдяха, че ги е нападнала глутница диви кучета, които са озверели от глад, но аз отидох да разгледам труповете и следите от зъби бяха други. – до него Фатима изпуфтя недоволно и стана, намирайки си работа в друга стая, а Захир продължи, сякаш нищо не се беше случило: – Известно време по-късно започнаха да се появяват такива случаи из по-богатите квартали. Разчленени трупове. Липсващи или оглозгани крайници, но никога до сега сред по-заможните.
– Експерименти. – промърмори Лизи и погледна към Чарли. – Усъвършенства техниката.
– Или не може да получи каквото иска. – допълни замислено мошеникът.
– Мислите, че някой го прави? – погледа на Захир беше светнал и Лизи за първи път виждаше отегчения лечител да е всъщност заинтригуван от нещо: – Нарочно?
Елизабет не отговори. Вместо това го погледна замислено и попита:
– Ако ти намеря такова тяло, ще бъдеш ли заинтересован от това да го погледнеш?
Очите на Захир се разшириха от изненада и вълнение и това беше момента, в който Лизи осъзна, че е в ръцете й. Или поне беше за няколко мига, защото само след няколко удара на сърцето ентусиазмът му угасна, а в гласът му се появиха хладна резервираност и недоверчивост.
– Какво искаш в замяна?
– Всичко, което откриеш. – отвърна тя. – И мълчанието ти.
Той задържа вниманието си върху нея, напрегнато изучавайки лицето й, преди просто да протегне ръката си към нея. Лизи беше почти готова да се закълне, че на лицето му щеше да се появи усмивка.
– Дадено. – заяви й: – Имаме сделка.
Елизабет стисна ръката му. После, съвсем заслужено, взе чинийката със сладкишите и започна да ги унищожава един по един. Този път Захир не протестира. Всъщност май дори не забеляза – бе забол замислен поглед в някаква точка на масата и устните му потрепваха в наченки на радост. Когато Лизи приключи с наградата си и понечи да става, лечителят премига и рязко върна вниманието си отново върху нея.
– Чуждестранният ти приятел, който доведохте да го лекувам, мина от тук вчера и разпитваше за теб.
Елизабет настръхна. Калахан?
– Какво за нея? – попита Чарли.
– Виждал ли съм я, къде е, идвала ли е скоро. – изброи бързо Захир и се обърна към мошеника: – Беше с някаква жена, която малко приличаше на хайранка. Попитаха още и за теб и за някой си Сам.
– „Някой си Сам“? – повтори сухо Чарли, несъмнено чудейки се дали Захир изобщо си прави труда да помни кой му плаща.
– Точно така. – потвърди му невъзмутимо лечителя и допълни: – Не съм виждал никой Сам, само Казра.
Чарли се засмя. Лизи също се усмихна.
– Благодаря ти. – каза му.
– Няма за какво. – заяви й Захир, преди да допълни: – Въпреки че ще е добре да седите далече от бедните квартали. Имам някакви подозрения, че някой им каза да ви търсят там. – след което се изправи и отново ги изгледа строго, но някак не чак толкова, колкото когато минаха през входната му врата по-рано днес. – Всъщност, ще е добре да не се мотаете и тук.
Елизабет кимна и след още едно „довиждане“ с Фатима, двамата с Чарли си тръгнаха. Мошеникът я остави да обмисли на спокойствие информацията за Калахан. Чудеше се коя ли би могла да е тази жена. Можеше да бъде съвсем случайна хайранка, но нещо я караше да се съмнява. Страшникът й бе казал, че чакат някой от Ордена да се появи „съвсем скоро“. Дали най-сетне не се бе случило?
Струваше й се абсурдно да продължават да я търсят, особено в град като Ан Налат, където бе пълно със Сенки. Ако толкова искаха да заловят някоя, трябваше само да се отбият покрай храма и да си вземат една. Напоследък беше популярен спорт и без това. Намръщи се на собствените си мисли. Гримасата й се задълбочи, като си даде сметка, че щом издирват конкретно нея, значи въобще не са готови да забравят за онова, което пречини на отряда на Калахан, докато бягаше от тях в Рива.
Потънала в мисли, въобще не си даде сметка, че Чарли не я води обратно към храма, а слиза по-надолу, към по-богатите квартали.
– Къде отиваме? – попита го подозрително. – Казах ти, че нямам желание да посещавам публичен дом скоро, дори и да е, за да пазарувам от „магазинчето“.
– Не, този път отиваме аз да свърша нещо важно. – уведоми я Чарли, а само след две крачки загриженият му поглед се спря на нея: – Как мислиш, разумно ли беше да кажем всичко това на Захир? Той познава много хора, включително и един намръщен и необщителен убиец с манталитет на сто годишно дърво.
– Не знам. – призна му. – Но след като веднъж му казахме, е по-добре ние да му донесем екземпляр, отколкото да реши сам да търси и да намери създателя. За да работиш за императора, трябва да си способен.
– Има си причина и да спреш да работиш за императора. Бил е прекалено креативен. – изтъкна й Чарли.
– Предпочитам да е на наша страна.
Неизменната усмивка се върна на лицето му.
– Определено ще е добро попълнение към екипа ни.
Лизи присви вежди скептично.
– Екип ли сме?
– Не сме ли? – изгледа я объркано Чарли.
– Не знам. Все си мислех, че просто привличам откачалки.
Мошеникът я изгледа криво, но после въздъхна примирено и каза:
– Може и да си права. Имаш мен, Сам, далширата и Захир. Трябва да си признаеш, че сме доста екзотичен екип.
– Това е един начин да ни опишеш. – отвърна сухо Елизабет.
Чарли се приближи към нея и преметна ръка през рамената й.
– Не се цупи, дечко, все пак сме твоят екип.
– Не съм ти никакъв дечко! – изсумтя сърдито тя, а мошеникът само се засмя.
Оставаха час или два до полунощ и жегата най-накрая си бе отишла, заменена от приятен хлад. По улиците все още се разхождаха хора, макар някои по-скоро да залитаха. От разни сгради се чуваше смях и музика. Градът по това време много й напомняше на родният й в Рива – от аромата на морето до песента на щурците, които някак си успяваха да оцелеят в оскъдната зеленина на Ан Налат.
Съвсем скоро с Чарли стигнаха по-представителната част на града, където отчупени от теглените от животни коли камъни вече не се забождаха в ходилата й през тънките подметки на пантофките й, а миризмата на рози и жасмин правеше въздуха сладък. Елизабет го вдиша дълбоко и почти веднага сбърчи нос. Животни и неща, излезли от животни – това ги чакаше някъде отпред. Само минута й трябваше да осъзнае, че са се насочили точно натам.
Лизи въздъхна. Защо поне веднъж някой не я заведеше на някое хубаво място?
Когато наближиха огромният комплекс от продълговати едноетажни сгради, заобикалящи в полукръг голям двор, Чарли зави право натам. Пръхтене и цвилене не я оставиха да се чуди много дълго какво е това място. Конюшня. Най-голямата, която Елизабет някога бе виждала.
Мошеникът размени две думи с мъжа, който стоеше в малката постройка на входа – трябваше да е пазач – и махна на Лизи да го последва.
– Важната ти работа е тук? – попита го учудено.
– Изключително важната ми работа, да. – потвърди й Чарли и я поведе навътре към самата сграда.
Прекосиха двора и Флетчър я поведе към единия край на сградата, където влязоха в самата конюшня. Лизи беше очаквала миризмата да е много по-силна, но въпреки животните вътре, мястото беше чисто. Посрещна ги пръхтене, риене на копита и дори едно леко изцвилване. Животните явно не бяха свикнали на посещения в толкова необичайно време, но когато Чарли запали осветлението, тя всъщност видя, че това е едно сравнително малко помещение с десет бокса, от които бяха заети само четири в двата края. Любопитството на Лизи само се засили, когато видя мошеникът да застава пред един шкаф и да го отваря, разкривайки осем чифта кожени ботуши. Всеки беше уникален, с различен цвят кожа и височина. Имаше от такива, които биха ти стигнали до коляното, до по-скоро боти, но всички бяха нови и изглеждаха скъпи.
– Какво мислиш? – попита я мошеника и кимна към ботушите.
– Тези изглеждат, че ще са ти по мярка. – отвърна тя и посочи един чифт.
– Хм… – проточи замислено Чарли и почеса брадичката си: – А изглеждат ли ти вкусни?
– Вкусни? – повтори и го изгледа, чудейки се дали е чула правилно, дали той не е удрян по главата скоро или пък наистина изпуска важен аспект от носенето на ботуши.
– Да. – отговори й, след което взе посочения ботуш и един в мек, бежов цвят, обявявайки. – Мисля, че тези двата ще станат.
– За какво? – попита Лизи, напълно объркана.
– За Шаро. – отговори й.
Да, това беше най-естественото нещо на света. Ботушите да се дават на Шаро.
– Кой, нечистите да го вземат, е Шаро?
– Магаре. – обясни й Чарли и затвори вратичките на шкафа.
– Маг… – Лизи си пое дъх. Трябваше да има някакво рационално обяснение. – Какво ще прави магаре с ботуши?
– Зависи. – каза замислено Чарли и отново огледа двата ботуша в ръцете си преценяващо: – Любимите са му тези от агнешка кожа, но харесва и тези от биволска, защото издържат повече.
– На носене?
– Не, разбира се. За това ще му трябват четири ботуша. – отговори й и допълни: – На ядене.
И докато Елизабет се дивеше на тази логика, Чарли повдигна рамене и тръгна с двата ботуша към единия бокс. Голямо магаре, почти колкото кон, подаде бялата си глава, щом мошеникът доближи. Очите му, едно от които обградено от кафява шарка, направо сияеха влюбено, когато Флетчър му показа даровете. След кратко колебание животното протегна муцуна, захапа бежовият ботуш и потъна обратно в сумрака на бокса си.
– Какво… – заекна Лизи.
– Това е Шаро. – обясни й Чарли и я подкани с ръка да се приближи: – Ела да се запознаете.
Елизабет се приближи повече по навик, но като застана до мъжа, го изгледа загрижено.
– Ако си толкова самотен, все ще се намери някаква работа за теб в храма, за да си близо до нас. – каза му.
В отговор той й се намръщи кисело, натика й другия ботуш в ръцете и посочи към Шаро. Лизи се почеса по главата. Досега не я бяха представяли на магаре. Протегна ръка навътре в бокса и повика животното по име, но то не й обърна никакво внимание, напълно доволно да дъвче и размята новата си придобивка, удряйки я в стените и вдигайки шум.
Чудесно. Не стига, че я представяха официално на магаре, ами то я бе и игнорирало.
– В Рива това се счита за невъзпитано. – измърмори Лизи под нос и просто пусна ботуша върху дъхавата слама вътре.
– Той все още не е свикнал със светските обноски. – оправда го Чарли. В следващия момент от конюшната зад тях се подаде една позната кафява конска глава и изпръхтя дружелюбно. – А това е конят ми. С него вече се познавате, но ще ти се зарадва, ако му дадеш от ябълките в онази кофа.
Елизабет поклати глава и послушно се запъти да направи точно това. Конят беше далеч по-малко подкупен от Шаро и първо навря муцуна в ръката й, преди да обърне внимание на ябълката.
Лизи и в началото си бе помислила, че такава огромна конюшня в този край на града трябва да е предвидена за по-богатите хора в Ан Налат, но наличието на ябълки, свежа слама и ботуши, които да се ползват за ядене, затвърди мнението й съвсем. Чудеше се дали мястото принадлежеше на Сам, или пък беше една от онези конюшни, които отдаваха боксовете си под наем на хора, които нямат възможност да се грижат за животните в домовете си или пък просто минават от тук. Може би щеше да го пита, когато се видят отново. Когато и да беше това, помисли си мрачно.
Цял ден бе успяла да държи картините на Сам с онази жена вън от ума си, но сега те нахлуха обратно, стискайки сърцето й. С тях обаче се появи и една друга.
– На фестивалът ще ми се отвори възможност да действам. – каза на Чарли и се огледа. Бяха сами. – Тогава ще я убия.
Чарли се пресегна и покри ушите на магарето с ръце.
– Не говори такива неща пред него!
– А пред него може, така ли? – попита възмутено Елизабет, сочейки коня.
– Той е на Сам, чувал е всякакви страхотии, но Шаро е още нов и невинен. Не е нужно да го плашиш. – след което потупа утешително магарето по главата и подкани с жест Лизи да го последва още малко по-навътре, където се облегна на задната стена на конюшнята. Всякаква веселост беше изчезнала от погледа му, когато я попита: – Какво си намислила?
Лизи му разказа за прослушванията в храма и как избраните ще имат „честта“ да пеят пред Велахе.
– Казаха, че ще дари всеки от участниците с нещо. Ако съм права, ще иска да го направи лично и за всеки от нас, за да демонстрира колко е смирена и прекрасна. – Елизабет направи гримаса. – Но дори и да не го направи, пак ще сме близо до нея. Надявам се. – девойката издиша изнервено, раздразнена, че няма солиден план и няма да може да състави такъв вероятно до самия фестивал. – Ще се добера до нея и ще я убия.
– Не ми харесва тоя план, Лизи. – Чарли я гледаше със загриженост и притеснение: – Опасността е прекалено голяма.
– Може да нямаме друга възможност. – каза му. Той поклати глава. Щеше да възрази, но тя го изпревари: – Тя е любовницата на незима, Чарли. А‘азвамът е стар и се говори, че е тежко болен. Съвсем скоро ще умре по един или друг начин и тогава тя ще се качи на трона. Каквото и приятелство да имам с Рамая, шансовете да ме поканят на непринуден обяд без стражи е нищожен. Особено… Особено когато тя знае за мен. – мошеникът пребледня, а тя го погледна твърдо. – Трябва да е сега. Преди да е станало по-зле. Преди да сме го загубили.
Той стисна челюст и потърка наболата си руса брада. Погледът му зашари из конюшнята нервно, но веждите му се извиваха леко нагоре всеки път, когато я погледнеше.
– Този твой план трябва да се изпипа. – заяви й Чарли най-нракя. За нейна изненада се пресегна, придърпа я към себе си и я прегърна: – Ако нещо се обърка… Тя не е обикновена жена.
– Нищо няма да се обърка. Каквито и защитни бариери да има покрай тях, ще ме допуснат вътре. Ще намеря начин да ме допуснат вътре. – отсече, като също го прегърна и започна да го тупа по гърба. – За излизането… Ти ще си наоколо. Ще ми помогнеш да избягам, нали? Чувала съм, че си много добър магьосник. – усмихна се леко. – По-добър дори от онези от Кулата.
Лизи чу как Чарли се изсмя тихо.
– Подмазваш ли ми се? – и я тупна леко по главата с ръка: – Какво да те правя, дечко, ще те измъкна. После двамата ще може заедно да се крием от гвардията до края на дните си.
– Ще пращаме Сам да ни пазарува. – ухили му се и се отдръпна от него. – Освен ако не ни убие преди това. – добави мрачно, преди отново ведро да допълни: – Но пак ще трябва да ни купи ковчези, така че пак се брои.
– Традицията повелява да те изгорят. – каза й весело Чарли, сякаш обсъждаха времето утре: – Няма достатъчно дърво за ковчези. Но спокойно. Теб няма да те убие. Само моята нещастна глава ще бъде откъсната.
Елизабет го потупа по рамото и го утеши.
– Ще я препарираме и ще я закачим на видно място.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay