Елизабет избърса потта от челото си и подръпна яката на чолито си, опитвайки се да се разхлади. Жегата явно не бе чула новината, че е вечер вече от няколко часа и че в пустинята по това време трябва даже да е студено, и отказваше да си тръгне. В резултат девойката се топеше, докато следваше Чарли по тесните улички на Ан Налат.
– Не си спомням да е било толкова далече. – оплака му се.
– По-далеч е от храма, отколкото от странноприемницата, а и не може да отидем направо там. – отговори й Чарли през рамо: – Налага се да заобикаляме.
Лизи въздъхна нещастно.
– Още много ли остава?
Чарли също въздъхна и този път се извъртя, за да я погледне.
– На половината път сме. – и й се усмихна криво: – Ако това ще те успокои, и аз имах други планове за вечерта.
Елизабет сви устни погнусено.
– Не искам да знам за плановете ти.
– Сигурна ли си? – Чарли я изгледа с любопитство: – Тъкмо времето ще мине по-бързо.
– Никой не иска да слуша какво правят старите хора в спалните си.
Мошеникът беше толкова потрес ...