Неприятностите не ги подминаха съвсем и наобратно. Първо, двамата стражи на стълбището бяха започнали да се съвземат, така че Чарли трябваше да ги приспи отново. После друг гвардеец ги видя от края на един от коридорите. Този път преди който и да е от двамата да направи каквото и да е, мъжът побягна да търси помощ, което принуди и тях да се разбързат. За щастие, тоалетната бе съвсем близо и тримата се шмугнаха вътре, заключвайки вратата след себе си. Стражът се бе свлякъл на пода, но все още бе в несвяст, когато един по един скочиха в дупката. Чарли прихвана Гириш в магическа сфера, която остана да се рее до тях, докато той много внимателно вдигаше изрязаното парче от пода и го връщаше на място. В процепът се появи ярка светлина и го обля горещина, но когато приключи, луфтът бе запълнен със стопен камък. Ако нямаше друг изход към канализацията, това със сигурност щеше да ги забави.
В тунела чуха драскане и разни цвърчащи звуци, но нищо не ги нападна. Елизабет обаче не можа да си отдъхне, докато не излязоха навън и не се скриха в тесните, мрачни улички на града. По това време можеше ясно да чуе сирена в близката далечина. Очакваше всеки момент някой да ги спре и да ги попита какво правят и защо, нечистите да ги вземат, воняха така, но никой не го стори.
Когато най-накрая стигнаха квартирата на Сам, почти не усещаше пръстите си – толкова студени бяха. Лизи изрови ключа от джоба на панталона си и й бяха необходими два опита да го вкара, преди да успее. Преди да го завърти обаче, вратата се отвори рязко, докарвайки й инфаркт.
– Защо се забавихте толкова? – попита я Рамая, а в следващия момент сбърчи нос и отстъпи назад с гримаса: – В името на Луната, защо воните така?
– Отбихме се в любимото място на Чарли – канала. – отвърна Лизи и влезе вътре.
Щом и мъжете я последваха, побърза да заключи след тях. Позволи си секунда просто да затвори очи и да издиша цялото напрежение, след което отново изправи рамене и се приближи до Сам, който тъкмо полагаше Гириш внимателно на дивана.
– Захир? – попита го.
– Пратих Франк да го доведе. – отговори й. – Ще е тук след няколко минути.
– Кой е Франк? – приближи се до тях Рамая и веднага допря ръка до устата си. – Луната да ме пощади, какво му се е случило?
– Разпитвали са го. – отвърна мрачно Лизи. – Беше готов да каже всичко. Каквото и да е.
– Тук ли е момента да вметна, че любимото ми място не е канала? – обади се Чарли.
– Не. – отряза го Лизи и се усмихна криво на Рамая: – Не срещнахме почти никого. Каквото и да си направила – проработи.
– Естествено, че ще проработи. – заяви далширата, но макар и да прозвуча уверено, погледа й продължаваше да отскача притеснено към Главния жрец: – Със сестрите ми обиколихме града седем пъти и седнахме във всяка сладкарница, кафе и ресторант. Накрая просто си тръгнаха, заявявайки, че вече е късно и искат да си лягат. Ако се бяхте забавили още с половин час, щяха да ви хванат. – заяви й и пак се намръщи: – Или поне да ви подушат.
– От сградата на гвардията ли? – погледна я критично Лизи.
– Със сигурност се усещате от доста далече. – каза с усмивка Рамая, а после погледа й отскочи върху Сам, който беше стоял неподвижно до момента, наблюдавайки ги.
Сега обаче, без никаква видима причина, просто отиде и отвори вратата.
– Ще поискам тройно, да знаеш. – разнесе се сърдития глас на Захир: – Къде е спешния случай?
Казра не му отговори, а само отстъпи в страни от вратата, пускайки доктора да влезе. Захир се приближи към Гириш, напълно пренебрегвайки девойките и внимателно го огледа, цъкайки с език на няколко пъти.
– Няма да е лесно. Добре е подреден. – заключи, преди да погледне към Казра: – Трябва ли да знам нещо?
– Не е тровен и го искам жив. – отговори му Сам, след което мълчаливо подаде една кесийка на доктора.
Той я пое, прегледа съдържанието й и я прибра.
– Ще ми трябва топла вода, парцали и дрехи за него и не го пипайте повече, докато сте… – махна неопределено с ръка зад себе си посока Сам и Лизи: – така.
Елизабет тръгна към малката кухня, за да налее вода в някакъв съд, но Чарли я пресрещна.
– Най-добре да не замърсяваме и легена, с който ще чистим отворените рани на стареца, а? – усмихна й се леко.
Тя сви устни, погледна мръсните си дрехи и въздъхна.
– Ще отида да се измия.
– Най-добре. – Флетчър понечи да я потупа по рамото, но се отказа на сантиметър от нея и след кратко колебание й се усмихна отново. – С далширата ще се погрижим за всичко.
Лизи кимна. Събу ботушите си още там, за да не цапа дори повече, особено след като тя щеше да го чисти по-късно. След кратко колебание обаче ги взе със себе си, когато влезе в спалнята. Насочи се директно към малкото балконче и ги остави там. След като се увери, че съседите отсреща отдавна са заспали, а улицата отдолу е пуста, бързо и с огромно удоволствие смъкна кожените дрехи и ги захвърли на пода до обувките. Така, само по риза, влезе обратно вътре и се отправи директно към банята. Кърпата трябваше да е още там от сутринта, когато със Сам си бяха взели душ. По пътя само Чарли й обърна някакво мимолетно внимание – повече да провери какво е това движение, отколкото че се вълнуваше от голите й крака, но явно и това бе достатъчно, защото Сам побърза да я закрие, като застана на пътя на очите му. След малко и той се присъедини към нея.
Когато се върнаха в хола при останалите, Чарли ги попита учудено:
– Забравихте ли нещо?
Лизи се огледа объркано наоколо.
– Не? Защо?
– Нямаше ви само двайсетина минути. – отговори й Чарли. – Да не е казал нещо и да сте се скарали?
– Да сме се скарали? – продължаваше да не разбира Елизабет.
– Той е недоволен, но определено не е, защото са се карали. – обади се Рамая и се усмихна на Чарли. – Ако се сещаш какво имам предвид.
Това бе момента, в който Лизи пламна и избута Сам към кухнята.
– Престани да си недоволен! – скара му се, заеквайки малко.
– Не мога. – отговори й Сам. – Нищо не се е променило, за да спра.
– Отивай да готвиш! – натири го тогава тя.
– Не може само да ме командваш. – изръмжа й, но тръгна към масата.
Рамая и Чарли дори не направиха опит да прикрият усмивките си. Елизабет, от своя страна, беше сигурна, че топлината на лицето й е започнала да изсушава косата й, затова се прокашля и се приближи до Захир, който все още работеше по Гириш. Оттокът на лицето му бе спаднал значително, на крака и ръката му бяха поставени шини, а по ръцете и гърдите му десетки рани или бяха оздравели почти изцяло, или бяха почистени и превързани. Жрецът продължаваше да е в несвяст, но Лизи бе сигурна, че това е дело на лечителя.
– Как е той? – попита девойката.
– Ужасно щастлив, че аз се занимавам с него. – отговори й Захир и извади от торбата си ново бурканче, от което гребна щедра доза и размаза по посиненото око на жреца: – Ще живее.
Елизабет кимна с облекчение.
– Какво трябва да правим?
– Ще му трябва убежище, докато оздравее и много от тези – отговори и посочи към масата, която беше отрупана с различни мехлеми, прахчета и дори билки: – Ще трябва някои да пие по график, докато инфекцията отмине. Също така ще му трябва спокойствие и много храна.
– Ще се погрижим. – каза Лизи. – Ще го преместим на леглото и…
Трясък на врата на шкаф прекъсна думите й.
– Не. – отсече Сам. – На дивана му е добре.
Елизабет се завъртя към него и сложи ръце на кръста си.
– Не, не му е добре тук. – каза му. – Той е възрастен и е ранен. Трябва му удобно и спокойно място, за да почива.
– Диванът е достатъчно удобен. – отсече непреклонно Сам.
– Би ли оставил Чарли на дивана, ако е ранен по този начин? – не се отказа Елизабет.
Флетчър се изсмя.
– Естествено. – отговори й Сам на мига: – Къде другаде да го оставя? На пода?
– Не леглото!
– Флетчър няма място в леглото ми, амара. – отговори й и посочи към жреца: – И това не е Чарли, а задникът, който те тормозеше през цялото време в храма. Даже диванът му е много.
Лизи издиша шумно през носа.
– Моля те? – каза му. Сам присви очи срещу нея. Тя се приближи до него и тихо каза: – Трябва ми здрав, за да говори с мен. А колкото по-бързо оздравее, толкова по-бързо Чарли ще може да го изпрати… – спря се, преди да погледне към Рамая. Имаше някои неща, които беше по-добре тя да не знае, за да не загази. – при приятелите си. Ще оздравее много по-бързо, ако може да си почива както трябва. – Сам беше стиснал челюст и я гледаше кисело, затова Лизи положи ръка върху неговата, в която той стискаше силно кухненския нож. – Ще е само за няколко дни.
Сам изръмжа тихо. Очите му гневно фиксираха жреца. Какъвто и да беше, нямаше място в леглото му. Също така трябваше да направи всичко възможно и молбите да бъдат забранени със закон. Не можеше да го гледа с такова очакване и да му каже „моля те“. Беше просто невъзможно да й откаже.
– Добре. Ще спи там. – избуча й: – Но после ще сменим леглото.
– Леглото? Чаршафите ще са достатъ… – той се намръщи още по-вкиснато и тя вдигна ръце във въздуха. Понякога трябваше да избираш битките си. – Добре, ще сменим леглото. – усмихна му се щастливо, надигна се на пръсти и го целуна бързо. – Благодаря ти.
Той продължи да гледа намръщено, но битката беше загубена, преди изобщо да е започнала и Сам го осъзнаваше чудесно. Това, заедно с идиотската усмивка на мошеника го караха да е дори още по-вкиснат. Този път обаче нямаше да се даде само след една целувка. Дори на Лизи. Всъщност, като се замислеше малко, особено на нея. Щеше да са нужни поне две. С тази мисъл на ум, погледна отново към жреца и каза на Захир:
– Когато е готов – ще го преместя.
– Сега е готов. – отговори му лечителя.
– Сега не е готов. – отсече Сам и се върна в кухнята при тигана си, който беше започнал доста шумно да цвърчи: – Сега ще стане храната и после ще е готов.
Елизабет извърна глава, за да скрие усмивката си, но така видя Рамая, която бе закрила устата си с ръка. И двете издадоха доста еднакви задавени звуци едновременно и после започнаха да кашлят.
– Задавих се. – каза Лизи, без да посмее да вдигне лице към Сам. Не й трябваше да го вижда, за да усеща намръщения му поглед.
– Трябва да е нещо от въздуха. – продължи да кашля принцесата.
Захир само местеше поглед от кикотещите се момичета към видимо бесния убиец. Накрая поклати глава, изправи се и каза:
– Ще му трябва лека храна през първите няколко дни. Основно течности, леки супи. В малки количества на няколко часа.
– Добре. – кимна Лизи и най-накрая вдигна глава към мъжа си. Ако в този момент бе погледнал към чаша мляко, щеше да го пресече на мига. – Спокойно, аз ще му готвя.
– Не. – изръмжа заплашително.
Рамая издаде измъчен звук и им обърна гръб. Рамената й бяха започнали да се тресат.
– Ти не искаш да го правиш, така че ще го направя аз. – каза Лизи. – Не е проблем.
– Няма да готвиш на друг мъж. – каза бавно Сам, натъртвайки всяка дума: – Никога.
Ченето й падна. Чарли, от своя страна, се намести по-удобно в стола си и с видим интерес зачака спора.
– Това е абсурдно! – възкликна Лизи. – В странноприемницата готвех за десетки мъже всеки ден!
– Тогава беше различно. – не се трогна Сам: – Тогава не беше моя.
– В това няма никакъв смисъл! – възропта тя, размахвайки ръце. – Двете неща нямат нищо общо!
– Права си. – съгласи се с нея и погледа на Лизи тъкмо проблесна победоносно, когато Сам допълни: – Тогава това ти беше работата. Сега някакъв мъж ще спи в леглото ни и ти искаш и да му готвиш. Забрави.
– Все още ми е работата единствената ни следа да не умре. – каза му.
– Технически брат ми вече ти заплати за свършена работа… – обади се Рамая.
– Ти на чия страна си? – посочи я обвинително Лизи. Върна вниманието си върху Сам и се опитва да звучи разумно: – Ти не искаш да го правиш, така че няма никаква логична причина да не го направя аз. Не можеш наистина да ревнуваш от осемдесетгодишен старец!
– Сигурна ли си, че искаш да спорим точно за години, шейа? – изръмжа й Сам. Осъзнаваше, че не се държи съвсем рационално и тя едва ли имаше някакви романтични подбуди към жрецът, но това не му помагаше. Никак.
– Когато се държиш като дете ли? – Елизабет скръсти ръце на гърдите си и вирна войнствено брадичка. – Определено искам да споря.
– Тогава спори. – Сам също скръсти ръце на гърдите си и я изгледа отгоре: – Но няма да му готвиш.
– Тогава кой? Защото някой трябва да го прави и не можем да извикаме трети човек, когато целия град ще го търси!
– Аз ще готвя.
– Ти? – повтори тя и присви очи срещу него. – За да го отровиш, защото ни спи в леглото ли? – при това изпукване от тигана й привлече вниманието и Лизи избута Сам с рязко движение на ханша си, за да отиде да разбърка храната, преди да е загоряла.
– Не съм го спасявал, за да го тровя, шейа.
– Не го спасихме и за да спи на дивана с десет счупени кости, но явно го беше пропуснал.
– Нали му доведох Захир? – Сам посочи лечителя, който някак се беше примъкнал незабелязано до входната врата. – Знаеш ли колко малко хора могат да се доберат до него? Струваше ми малко състояние! Трябва да е благодарен, че изобщо има нещо меко, на което да спи!
– Той работи за Кантората. Подразбира се, че малко хора се „добират“ до него! – Захир бе с ръка на дръжката на вратата, когато Елизабет му заяви: – Оставаш за вечеря. Сам ще направи и нещо сладко, което да занесеш на Фатима.
– Наистина няма нужда. – отговори й предпазливо Захир, но не натисна дръжката, въпреки и че не я пусна.
– Има. Заповядай. – Лизи посочи войнствено масата с бъркалката.
– На твое място бих седнал. – обади се Чарли напевно с лека усмивка.
– Иначе може сама да те издърпа. – добави весело Рамая.
– Защо все на мен? – въздъхна лечителят и се премести на посоченият с бъркалката стол.
Елизабет и Сам продължиха да работят в начумерено мълчание. Казра наряза още няколко неща, които тя трябваше само да сложи в тигана, а след това извади от студения шкаф купа с тесто, което започна да разточва. Лизи нареди купичките с ядките, сладкото и сушените плодове, които щеше да използва за пълнеж, и се върна до котлона.
– Какво още ми е „забранено“ да правя? – попита го язвително тя след известно време. – Мога ли да говоря с мъже? Да ги гледам в очите? Или трябва да пресичам от другата страна на улицата, за да не ме заговори някой мъж?
– Не може да им готвиш, да ги храниш, поиш, да ги къпеш и особено да ги събличаш и да излизаш на среща с тях. – изреди Сам. – Можеш да си говориш колкото искаш с тях, но няма да правиш тези неща с друг мъж.
– Какво ако умира от жажда в пустинята?
– Ако искаш – го спаси. – отговори й Сам и прецизно изряза няколко формички, докато се опитваше самият той да започне да мисли рационално. Не му се получаваше: – Само че дядката нито е в пустинята, нито умира в момента.
Елизабет измърмори нещо неразбираемо, но безспорно ядосано под нос. Изключи котлона и се обърна към шкафа с приборите, откъдето с трясък започна да вади чинии, чаши и вилици. Сам, от своя страна, заби ножа в плота и започна раздразнено да къса тесто на малки топчета.
– Не мога да повярвам, че точно ти се държиш толкова абсурдно. – процеди тя и започна да сипва храна в чиниите. Все така вбесено го попита: – Да ти помогна ли с нещо?
– Яйце.
– Дали няма да му го строши в главата? – Рамая се беше привела леко към Чарли, когато прошепна въпроса си не особено тихо.
Елизабет я стрелна с кисел поглед по пътя към студения шкаф.
– Може да е в твоята, ако не внимаваш. – отвърна Чарли.
– За сладкиш е. – отговори му Рамая: – Няма да го жертва. – в същото време Лизи подаде яйцето на Сам и далширата обяви доволно: – Виждаш ли? Права бях.
– Има още яйца. – заплаши я Лизи.
– Знам, че не би ги жертвала. – усмихна й се насреща Рамая: – Това са бъдещи бисквити.
– Въобще не съм толкова продажна. – избуча Елизабет, като остави чиния пред нея и пред Чарли.
– Ще направя и кекс. – обади се Сам от тeзгяха зад нея.
– Значи да ти оставя пет яйца, а с другите да замерям публиката?
Лизи остави чиния и пред Захир. Лечителят започна да я гледа, сякаш се чудеше дали храната няма да го отрови или поне да прогори дупка в стомаха му. Девойката откъсна парче питка, натопи го в чинията му и го лапна. Мъжът премига срещу нея, а после взе вилицата си и започна да яде.
– Шест, за да имам и за крема. – поправи я Сам и бутна първата тава да се пече, преди да се обърне към жена си и да зададе опасния въпрос: – Имаш ли изисквания към супата?
Лизи се облегна на плота до него.
– Да не е отровна.
– Нещо друго? – попита я, докато подбираше продуктите за бульона.
– Да е лека. – Елизабет погледна към Захир. – Нали?
Лечителят закима, докато бързаше да преглътне.
– Лека и питателна. Ще трябва да го храните често с малки порции поне през първите два-три дни.
Сам изръмжа тихо в знак, че е разбрал, и започна да приготвя бульона. Познавайки Лизи, тя също щеше да иска да го опита, затова извади най-голямата тенджера, с която разполагаха.
– В храма ли мислиш да носиш? – попита Рамая, като видя количеството супа, което се получаваше.
– Не, но се надявам да стигне до утре вечер. – отговори й Сам и хвърли няколко картофа вътре, след което изсипа нарязано на ситно пилешко месо: – С късмет, до обяд.
– Кой ще го изяде всичкото? – попита изненадана далширата, на което Сам само се ухили зъбато и продължи с готвенето.
– Все повече не те харесвам днес. – каза му тихо Елизабет и побърза да смени темата, като попита Рамая: – Утре ще участваш ли във фестивала с храма, или трябва да си със семейството си?
– Трябва да бъда с тях. – каза Рамая и въздъхна: – Искаше ми се да можех да участвам в танца…
– Така тъкмо ще имаш хубава позиция да гледаш как дружките на Дамила се препъват. – ухили се Лизи и после, съвсем нехайно, попита: – Знаеш ли кога ще бъде танца? Със Сам сигурно ще излезем утре, но ми се ще да се отбием да го видя и аз.
– Първо ще има молитва към Луната и Ну‘Ахра, след което Иснани ще обяви началото на празненствата. Посрещането на луната с танца би трябвало да започне по залез слънце. Но ако не дойдете поне час по-рано, всичко ще е претъпкано и няма дори да успееш да ги зърнеш.
– Не се притеснявам. Просто ще пусна Сам да им се намръщи и сами ще ни направят път. – Лизи се ухили на недоволната гримаса на мъжа си. – Ето, даже вече тренира.
– Всъщност мисля, че се усмихва. – обади се Чарли.
– Сигурен ли си? – попита го учудено Рамая. – На мен ми изглежда доста недоволен.
Флетчър огледа направо буреносната физиономия на приятеля си и изсумтя замислено.
– Усмихва се въпреки трудностите? – предложи.
– Нещо намекваш ли? – изгледа го критично Лизи.
– Само, че животът му получи интересен обрат. – усмихна й се мошеникът.
Сам стовари една чиния пред приятеля си
– Напълни си устата с нещо.
– Все още си ям вечерята, не е време за сладко!
Лизи, която тъкмо си топеше директно от тигана с една кифлича с мед, погледна гузно и си натъпка целия залък в устата.
– Винаги е време за сладко. – обяви Сам и постави една купа и пред далширата, чийто поглед светна почти толкова лакомо, колкото и този на Лизи, когато видеше десерт. Двете наистина си приличаха повече, отколкото подозираха.
Остатъкът от вечерта премина основно в разговор между Рамая и Лизи за предстоящия празник, какво мислят да облекат, къде ще опитат да се срещнат. Принцесата изготви дълъг списък с неща, които Елизабет задължително да опита и направи. Захир пък си тръгна веднага, след като кекса стана и го освободиха, толкова доволен, че почти забрави за кисията си със сиглои. Почти. На излизане напомни, че ако искат Гириш да се оправи, трябва да почива на тихо и удобно място и да се храни често, както и повтори инструкциите за прахчетата и мазилата.
Така, след като се бяха сдобили с различни списъци с неща и запасите им от сладкиши бяха сведени до почти нула, най-сетне и Чарли и Рамая си тръгнаха, оставяйки ги сами със стареца. В миг кривото настроение на Сам се завърна като с магия. До сега Гириш беше лежал на дивана, за да може да го държат под око, но вече нямаше извинение и Лизи беше отишла да оправи леглото, в което след малко Сам го премести. Може и да го хвърли от малко по-високо, отколкото трябваше.
– Ето. – обяви.
С това отиде в банята, за да си изкара яда върху все още смърдящите им кожени дрехи.
Цялото това промъкване, лазене по каналите, събиране на всякакви нечистотии, които се и бяха втвърдили. И за какво? Ако знаеше, че ще имат съквартирант, щеше да избере нещо с поне две спални или просто да наеме някое жилище. Не е като да не го беше правил и преди, нали?
Докато търкаше дрехите и изливаше поредният леген черна вода в канала, Сам осъзна, че проблемът реално не е чак толкова страшен. Гириш може и да беше мъж, но беше грохнал старец – нищо, че в сравнение със Сам на години беше направо младеж. Пък и Лизи нямаше никакво романтично влечение към него. Просто искаше да се погрижи за него, както би се погрижила за всеки един, който види и е ранен. Нямаше причина да ревнува. Никаква.
Казра изпра дрехите и ги простря да се оттичат. Планът му бе сработил и сега, като се отърва от яда и напрежението, съвсем отговорно можеше да каже, че трябва да се извини за държанието си. С тази идея отвори вратата и се върна в стаята, само за да открие Елизабет да седи на един стол до леглото. В ръцете й имаше малка, бяла купа със синя украса по ръба, а в другата държеше лъжица, която тъкмо поднасяше към отворената уста на жреца.
– Какво е това? – успя да попита, когато осъзна, че тя го храни.
– Буден е. – каза Лизи. Гириш пък, като го видя настръхнал на прага на вратата, се задави и започна да кашля. Елизабет остави купата на нощното шкафче и помогна на жреца да се изправи още малко, като веднага се скара на Сам: – Можеш ли да спреш да се мръщиш за две секунди?
– Не.
– Тогава излез. Смущаваш го!
– Няма. – отговори й Сам, но се постара лицето му да се изглади в неутрално изражение, от което жрецът сякаш се стресна дори повече. – Сега не се мръщя.
Лизи въздъхна и потупа внимателно Гириш по гърба.
– Спокойно. Никой няма да Ви нарани тук.
– Той ми натика фантом…
– И това Ви закрепи, за да стигнем до тук, където имаше лечител. – прекъсна го внимателно Елизабет и повтори. – Тук е безопасно. Сам няма да позволи никой да Ви нарани.
– А него кой ще го спре?
Гласът на стария жрец трепереше немощно, а очите му бяха пълни със страх. Лизи потупа леко ръката му, внимавайки да не докосне някоя синина или рана. Бе добре запозната със страха от болката и мъченията.
– Той Ви пренесе до тук. Той направи и супата. – Гириш стрелна с учуден поглед купичката. – Няма да Ви нарани.
– Засега. – дабави тихо Сам.
Вече бледото лице на стареца стана бяло като платно, а към главата на Казра полетя нещо, което разпозна като лъжица, след като вече се бе отдръпнал от пътя й.
– Престани да го плашиш. – Елизабет не повиши тон, но натърти силно всяка дума.
Сам я изгледа, но после отиде до другата стая и само след малко се върна с чиста лъжица, която й подаде, преди да се отдръпне до вратата и да се подпре на стената, скръствайки ръце на гърдите си.
Лизи отново взе купата, загреба от супата и поднесе лъжицата към устата на жреца. Гириш местеше ужасен поглед от Сам към нея, като накрая явно реши, че не е добра идея да ядосва никой от двамата и послушно започна да се храни. Когато приключи, девойката му помогна да си легне обратно, подреждайки възглавниците, за да му е удобно.
– Знаем, че сте невинен. – каза му. – Утре ще трябва да поговорим, за да видим как да го докажем и да заловим истинския виновник.
– Знаеш? – попита я невярващо жрецът. Внимателно премервайки всяка своя дума, допълни: – Какво знаеш?
– Че самопризнанията Ви са изтръгнати със сила и няма и една истина в тях. – отвърна. – Дори не знаете как да влезете в подземието. И онези шест момичета? – пребори се с желанието да погледне към Сам. – Те имат съвсем друга съдба.
Гириш я гледаше втренчено, сякаш виждаше призрак, който говори смислено и е съвсем логичен.
– Ти знаеш. – прошепна треперещо.
– Да. – кимна Лизи. – Далширът ме нае да разбера какво се случва. Аз и мой… колега разкрихме подземието под училището. Това, което все още не знаем, е кой е отговорен. – прехапа устна, борейки се със съвестта си, понеже знаеше, че жрецът трябваше да почива. – Имате ли някакви предположения кой в храма би могъл да стори нещо подобно? Да има познанията, за да направи експериментите?
– Никой от храмa не би направил нещо такова. – заяви жрецът: – И никой няма тези познания. Ние сме служители на Ну‘Ахра. Ние изцеляваме и премахваме нечисти. Не правим… Това.
Лизи сви устни. Беше се надявала на поне някаква следа, нещичко, но който и да бе виновникът, прикриваше следите си доста умело. И от самата Велахе, както Чарли бе разчел в дневниците.
Тя потърка лицето си, а когато свали ръка, Гириш я гледаше притеснено, стиснал завивката със счупените си пръсти. Сякаш се боеше дали разочарованието й ще му донесе още болка. Лизи се постара да смекчи чертите си и дори да му се усмихне.
– Медальонът, който носите винаги. – докосна гърдите си, където все го бе виждала да виси на неговите. – Кой ви го даде?
– Подарък е от храма за миналият ми рожден ден. Какво общо има медальонът с всичко това?
– Той бе ключът към подземието. – отвърна внимателно тя.
– Какво? – изведнъж лицето му стана по-бяло от чаршафа, с който беше завит: – Моят медальон?
– Сигурно е копие на истинския ключ. – обади се монотонно Сам, докато все още стоеше облегнат на стената. Макар да се стараеше да не изглежда заплашително, старецът се сви, сякаш му се беше нахвърлил. – Като гаранция, че ако заловят някой, ще е него.
Лизи кимна.
– Така че ще е много полезно, ако можете да си спомните нещо повече.
Дълбоките бръчки на челото на Гириш станаха още по-изявени от тревогата и опита да си спомни. Накрая обаче поклати глава. Елизабет му се усмихна и го потупа внимателно по ръката.
– Всичко е наред. – каза му и пое към другата следа: – В кабинета Ви намерихме кутия…
– Влизали сте в кабинета ми? – изведнъж свитият, уплашен старец изчезна и на негово място сякаш се появи надутия Главен жрец от храма:- Кой ви разреши да ми ровите в нещата?
До вратата Сам дори не каза нищо. Само се премести леко. Това бе напълно достатъчно да изцеди и малкото цвят от лицето на Гириш отново. Лизи въздъхна.
– Далширът. – отвърна. – Когато ме нае.
Жрецът стрелна с поглед Сам, но той не беше помръднал повече. Това явно му вдъхна достатъчно смелост, за да я смъмри:
– Не може да ровиш в личните вещи на хората. Ну‘Ахра не ни учи на това! – когато Елизабет само повдигна рамо, Гириш попита примирено: – За коя кутия става въпрос?
– Онази в сандъка до библиотеката. Не е Ваша. Кой Ви я даде?
– Кутията на Гюлфам? – попита невярващо жрецът: – Даде ми я да я пазя преди известно време. – и изведнъж погледа му стана отново остър, а ръцете му стиснаха чаршафа: – Какво сте намерили вътре?
– Имена.
Кутията на Гюлфам. Отговорникът на пансиона.
Изправи се и се обърна към Сам. Имаха име. Най-накрая имаха конкретно име.
Убиецът й, облегнат на рамката на вратата със скръстени ръце, все още изглеждаше раздразнен от целия ден. Знаеше какъв ще е отговорът му, но въпреки това попита:
– Ще дойдеш ли с мен?
– Да.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay