До съвсем скоро Сам не се бе притеснявал за никого и още по-малко за Чарли. Мошеникът имаше навика да оцелява, дори когато Сам нарочно го бе поставял в ситуации, в които да умре, за да се отърве от досадното му присъствие. Нямаше да го признае пред никого, но сега се тревожеше. Флетчър бе готов да експериментира със заклинание, което бе убило последният, опитал да го направи, и то за обков на пръстен. Сега ставаше дума за кания на двадесетсантиметрова кама. Заклинанието щеше да изисква много повече атма.
Нямаше как да му забрани, както не бе успял да попречи и на Елизабет няколко дни по-рано на фестивала. По някаква необяснима причина и двамата бяха решили да рискуват животите си за него. Може би беше заразно, помисли си криво и тихо изръмжа.
Чарли им каза, че не знае дали нещо няма да се обърка, затова ще е по-добре да се намира в помещение, на което не държат. Като чу това, Елизабет се прегърна, сякаш се бе появил студен вятър. Сам я притегли към себе си и я увери, че всичко ще бъде наред, макар сам да не бе много сигурен в това. Чарли бе ненадминат в боравенето с атма, като привидно за него нямаше значение къде се намира и колко от нея е налична. Казра обаче щеше да му даде най-добрият шанс, който можеше, като му осигури спокойствие и място, където да има пряк досег със земята и магията в нея.
Поведе ги в кухнята, а от там и в склада за храна, където изрита чергата и разкри капак. Отвори го и заслиза по прашните, каменни стъпала надолу. Атешът на тавана светна и изгони мрака, освен тънкият черен филиз, който Сам бе използвал, за да го запали. Стаичката бе пресечена от въже, от което висяха различни салами и сушено месо, а два стелажа бяха пълни с чували брашно, леща, сол, захар, подправки и касетки и буркани със зеленчуци и плодове. Казра дръпна единият и той изчегърта силно по пода. Зад него имаше тежка желязна врата, която се отключи с атмата му, отваряйки се навън. Малка гаранция, че дори и заклинанието да не сработеше както трябва, ще трябва да се опиташ да поместиш и около сто и петдесет килограмовият стелаж, за да избягаш. Обикновено посетителите на това място нямаха силата дори да ходят.
Вратата ги отведе към дълъг коридор, който слизаше плавно все по-надолу под земята, докато не спря пред друга желязна врата. Помещението зад нея не бе голямо. Миришеше на влага и пръст, но бе твърде студено, за да е задушно. Самотен атеш хвърляше мъжделива светлина върху дългата метална маса и трите етажерки – до една пълни с инструменти на професията му. Не ги бе ползвал от месеци и блясъкът им бе скрит под слой прах.
Сам се обърна към Чарли и Лизи, които го бяха следвали мълчаливо. Жена му оглеждаше смълчано стаята. Потръпна и се обгърна по-здраво с ръце. Убиецът се надяваше да е от студ.
– Ще стане ли? – попита Сам, след като пристъпи в стаята и се отдръпна до стената.
Флетчър влезе навътре, застана в средата на помещението и се огледа. След малко кимна.
– Ако ще останете тук, ще трябва да се пазите сами. Заклинанието гълта атма. Не знам дали няма да се опита да се храни и от вас двамата.
– Аз оставам. – заяви Сам и погледна към жена си, която беше останала на прага. – Можеш да се върнеш горе, каллис. Аз ще го пазя.
Елизабет поклати глава. Беше се досетила за функцията на помещението, особено с пода от отъпкана пръст, който беше чудесен за попиване на всякакви телесни течности. Не беше някакво откритие, че Сам има подобно място – по-скоро колебанието й произтичаше от там, че не се бе замисляла, че мъжът й има подобни… места. Сега обаче не бе времето за това.
– И аз оставам. – каза и пристъпи вътре.
Сам кимна и се обърна към Чарли.
– Трябва ли ти нещо друго за заклинанието?
– Не. – отвърна мошеникът и потупа джоба си. – Всичко е тук.
– Тогава ме изчакай да се върна, преди да започнеш.
Без да изчака отговор, напусна стаята, а когато се върна минута по-късно, бе във формата на Силуета. Не, че не можеше да поправи тялото, ако атмата го наранеше, но го харесваше и по-важното – Лизи го харесваше. Щеше да се притесни, ако го види да кърви, пък и в тази си форма Сам разполагаше с всичките си сетива и цялата си бързина. Ако нещо се объркаше, можеше да заеме мястото на Чарли или поне да поеме колкото може от удара и по този начин да спаси мошеника. Или жена си, добави на ум, като застана пред нея и я уви с наметката, която бе донесъл. Лизи му се усмихна благодарно, а той й намигна и се обърна към Чарли, все още държейки Елизабет зад себе си.
– Когато си готов. – потвърди за Чарли.
– Почва да ме хваща сценична треска. – подсмихна се Флетчър.
– Не си гол, за да те е срам.
– Тогава никога нямам сценична треска. – отговори му й изсумтя замислено: – Може би трябва да се съблека.
Сам му изръмжа в отговор, макар да знаеше, че думите на мошеника целяха да успокоят и тях, и самия него.
– Стига скърца, Казра. – каза му разсеяно Чарли, докато вадеше от джобовете си няколко малки кесийки и ги нареждаше върху масата. След като ги подреди ги развърза.
Разкърши рамене и изтръска ръцете си. Не беше излъгал за сценичната треска. Боравеше с атмата от дете и бързо беше открил, че стандартните заклинания, които работеха за всички други, не работеха особено добре за него. Можеше с лекота да разрушава чужди магически конструкции и доста по-трудно можеше след това да ги възстанови, но да направи точно заклинание по описание – почти никога не се получаваше. Точно това беше и проблемът му в момента.
Щеше ли да направи канията или атмата щеше да го „изяде“, както беше „изяла“ предишният опитал се? Тази несигурност пълзеше като малка ледена тръпка по гръбнака му. Никога преди това не беше правил нещо чак толкова опасно, а беше правил ужасно много глупости. Смешното беше, че повечето от тях бе свършил преди да се запознае с Казра. Погледът му стрелна за миг към приятеля му и как сенките се бяха сгъстили около черното му тяло, както атмата се събираше около него. Чарли беше почти сигурен, че в този си вид Сам можеше поне да усети повечето атма, ако не и да я види – все пак самият той представляваше вид ходещо, говорещо и дишащо заклинание, което Чарли все още не беше успял да разгадае. Надяваше се шансът му да не изчезне след днес.
Мошеникът усети, че мислите му се отплесваха и тръсна глава.
– Започвам.
Отвори едната кесия и започна да посипва съдържанието й в неголям кръг на пода. Стритият лазурит проблясваше като син магически прашец в отъпканата пръст. По очертанията му нареди девет златни сиглоя, тъй като теглото им отговаряше на посоченото в инструкциите. В центъра на кръга изсипа още прах от третата кесия. Приличаше на злато, но не беше. Чарли нямаше представа какво е и не усещаше нищо магическо от него. Майсторът му бе предоставил записките на магьосника, който бе направил пръстена на Тамеш, но и там нямаше много. Подобни находки били намирани рядко в близост до порталите и се спекулираше, че е нещо, останало след прокъсването на реалността. Във всеки случай металът бил изключително капризен и не можел да се обработва по стандартния начин с огън и чук, а само и единствено с атма. Използването й също не давало гаранция за успех – понякога магьосникът губел живота си, а друг път металът просто се изпарявал. В записките се споменаваше за цял магьоснически орден, изгубен в опит да се направи меч за тогавашния владетел на Фриниа. Дали накрая на опита е имало меч не се знаеше, но описанията на състоянието на телата на магьосниците беше смущаващо. След това, по незнайни причини, хората се отказали да ръчкат странния метал.
Според записките, довършени от чиракът на магьосника след смъртта му, пръстенът на Тамеш беше единственият успешен опит да се направи артефакт. И въпреки че много хора си бяха играли с него, никой дори не беше сигурен какви свойства ще прояви материалът и, доколкото Чарли можеше да каже, това, че скриваше излъчването на Лунния камък беше чиста случайност. Майсторът или имаше необичайно голяма вяра в способностите му, или наистина искаше да го убие. Мошеникът залагаше на второто.
На всичкото отгоре заклинанието дори не бе едно. Бяха няколко, навързани едно след друго, като краят на всяко се преплиташе с началото на следващото. Имаха точна последователност, ясни параметри и строги ограничения. Чарли си пое дълбоко дъх, разтърси ръце, за да ги отпусне за последно, преди да издиша и да извика първото заклинание в главата си. Усети как атмата се събра около него и започна да се сгъстява. Усещаше нежното й докосване по кожата си, както би усетил лек повей. Думите просветваха със сила в съзнанието му, преди да ги изрече, навързваха се една с друга, оформяха атмата в сложна структура и заклинанието тъкмо щеше да започне да работи, когато нещо се скъса. Атмата се изсипа обратно около него и натискът й върху кожата му за миг се засили почти болезнено.
Чарли опита заклинанието още веднъж, преди да се откаже. Нямаше да стане така. Мисълта трябваше да го притесни, но вместо това той усети как тялото му се отпуска. Остави се да почувства атмата около себе си, докосна я без думи, а тя сякаш измърка, доволна, че вече не се опитва да я натика в тесни и неудобни форми. Притвори очи и се опита да визуализира първата стъпка от процеса. Беше наизустил заклинанието не защото не искаше да разнася купчина листове, от които да чете, а за да може да разбере какви са стъпките и какъв е крайния резултат след всяка. Трябваше да знае какво иска да се случи, за да може да убеди атмата да го направи. Сам сигурно щеше да умре от смях, ако можеше да го чуе. Чарли цял живот правеше магия, както правеше и всичко друго – с чар и правилните думи, жестове, усещания. Атмата харесваше да прави неща за него, когато той я помолеше, но не харесваше, когато някой й нареждаше и не и оставяше избор.
Снопове чиста енергия се виеха около него в очакване. Той ги подкани да го използват за проводник и да наситят метала. Прашинките заискряха като злато, целунато от слънцето. Танцуваха във въздуха, повдигнати от невидим вятър. Чарли усещаше любопитството й при досега с тях, сякаш и тя се чудеше какво е това и какво могат да направят заедно. Искаше да си играе и се вливаше все повече и повече в странния прах. Мошеникът премина към следващата стъпка, подканяйки прашинките да се смесят една с друга, свързвайки ги в едно цяло. Потокът на атма се засили, повече се изля от ръката му и заклинанието продължи, събирайки все по-голяма сила в себе си.
Металът се втечни, събра се в стегната нажежена сфера, която бавно, много бавно се издължаваше. Това бе всичко, което Чарли правеше – придаваше форма на метала. Нямаше допълнителни заклинания за здравина или сила, нито се опитваше да вгради магия в материала, или да промени същността му, но въпреки това потта се стичаше на вадички в очите му. Атмата в стаята също беше изтъняла, потъвайки в метала, променяйки го само най-повърхностно. Атешът в стаята отдавна бе угаснал, енергията в кристала му – изсмукана от заклинанието. Чарли късно видя как сноп магия се пресегна към тъмния силует на Сам, опитвайки да се свърже с най-богатия източник на енергия в стаята. Докосна се до мракът му и… Нищо. Не можеше да вземе от него. Филизът се уви около убиеца, сякаш търсеше слабо място в защитата му, но не намери такова. Застина за миг във въздуха, след което се обърна към Елизабет. Сенките на Сам я скриха в същия миг.
– Не! – отсече Чарли.
Снопът потрепна и спря. Устните на мошеника се размърдаха тихо. Те не са храна, не можеш да ги докоснеш, каза й. Намери сила другаде. Усети недоволството й и за момент се зачуди какво може да направи, ако не го послуша, но тя се върна обратно при него.
До края на ритуала Чарли бе сигурен, че в квартала не е останал и един работещ кристал, а магьосниците сигурно се чудеха защо не могат да използват магия. Не беше изключено и да чуят за смъртта на някоя Сянка. Беше спрял и да се чуди как това заклинание убива. Цялото му тяло бе изтръпнало и всяко движение беше болезнено. Като дете беше чел, че в тялото на магьосниците имало каналчета, през които тече атмата за заклинанията. Колкото по-широки и здрави са, толкова повече минавала през теб и толкова по-голям бил капацитетът ти да използваш магия. Чарли ги беше виждал в другите. Не знаеше дали той самият е имал каналчета преди, защото никога не беше усещал подобно ограничение, но в момента беше сигурен, че всяко едно беше разпорено и атмата препускаше през развалините им.
Повтаряше си, че остава още малко сигурно от два часа. Металът изискваше все повече и повече атма и Чарли бе започнал да се чувства като скала насред море от бръсначи по време на буря. Магията откъсваше по малко от него всеки път, щом вълната го блъснеше. Нямаше време да си поеме дъх. Цялата му енергия отиваше в това да контролира формата и да спира атмата, когато посегнеше към Елизабет. Би я отпратил, ако не се боеше, че няма да може да я предпази, ако излезеше от тук.
Изведнъж металът просветна като слънце, карайки го да скрие очите си с ръка. После също толкова внезапно потъмня. Чарли започна да мига, за да изгони светлите петна от погледа си. Канията лежеше на земята в кръга от разтопени сиглои и лазурит и се преструваше успешно на най-обикновено парче филигранно злато. Чарли имаше време за една самодоволна усмивка, преди земята под краката му рязко да пропадне. Мошеникът залитна напред изтощен, но преди да успее да тупне на пода, Сам го подхвана от едната страна. Чарли простена. Само миг по-късно Елизабет бе от другата му страна и двамата го отведоха до масата, където му помогнаха да седне.
Мускулите във врата на Флетчър изведнъж също решиха да бият отбой и главата му клюмна напред. Мислите се движеха с бързината на буболечка, хваната в смола, затова и му трябваше известно време да осъзнае, че Лизи бе застанала пред него и повдигаше лицето му с две ръце.
– Чарли? – повика го уплашено. – Чарли, чуваш ли ме?
– Да. – провлачи отговора си като стар пияница.
Елизабет погледна към Сам.
– Захир?
– Не искам Захир. – измърмори Чарли.
– Изтощен е. – поклати леко глава Сам. Трябваше да го придържа, за да не се свлече на земята. – Прекалено много атма премина през него за много малко време.
– Два часа е малко време?
– Толкова много атма не трябва да минава толкова бързо. Не и през един човек. – повтори Сам притеснено, докато оглеждаше приятеля си за следи от нараняване. Не можеше да подуши физическа болка от него, но това не значеше нищо. Изръмжа и стисна рамото на мошеника. – Ти си напълно луд!
– Не, само съм жаден. – завали Чарли с отпусната усмивка.
Елизабет се изправи и отдръпна ръце от лицето му. Главата му веднага клюмна върху гърдите.
– Ще му донеса вода. Ти го остави в една от спалните?
Сам кимна. Приклекна леко и катурна Чарли върху рамото си. Изправи се заедно с него, а тялото на приятеля му увисна като парцалена кукла. Знаеше, че хората се изтощават. Беше виждал не един магьосник да се килва на една страна от изтощение, но никога не беше виждал Чарли да го прави. Той винаги си играеше със магията, сякаш беше най-естественото нещо на света. По-естествено дори от това да диша. Беше го виждал изморен и задъхан, но никога изцеден до безпомощност. Никога така.
Никой човек не бе способен да бъде проводник на толкова много атма – не и сам. Убиецът усети как магията се опитва да вземе от него, но не му позволи. Към края вече съжаляваше за това и бе готов да даде от себе си, но атмата така и не се пресегна повече към него. Глупакът почти се беше самоубил, и то заради него. Нито той, нито Лизи трябваше да рискуват толкова.
Остави внимателно Чарли в легло в стаята до тяхната с Елизабет. Мошеникът дори не помръдна да се намести. Просто остана да си лежи. Косата му бе полепнала от пот по челото му.
– Ще се оправиш ли?
– Естествено. Аз съм си оправен. – отвърна Флетчър и се подсмихна. – Йерел сигурно ще го е яд, че не можа да се отърве от мен все пак.
Сам се ухили криво насреща му.
– Сигурно ще намери още по-паянтов стол, само за теб.
– Аз съм привързан към табуретката, не си я давам.
Лизи почти тичешком влетя в стаята, понесла кана и чаша за вода, а търсещият й поглед в миг се беше приковал върху почти заспалия в леглото мошеник. Напълни чашата и приседна на леглото, а пък Сам повдигна Флетчър, така че да не се удави, докато пие. Явно не се беше шегувал, че е жаден, защото поиска още две чаши, преди да каже, че му е достатъчно.
– Искаш ли да ти донеса и нещо за хапване? – попита го загрижено Лизи.
– Може би след няколко часа. Някой голям сандвич. – сподави една прозявка. – И пържола.
– А десерт? – подметна шеговито Сам.
– Дечко да избере. – измърмори.
– Ще ти избера. – обеща му Елизабет.
Той обаче не я чу. Беше заспал и с изчезването на сардоничната му усмивка, цялото му лице сякаш хлътна от изтощението. Тя приглади внимателно влажната му коса и за момент остана заслушана в дишането му. Дълбоко и равномерно. Нормално.
– Ще остана при него. – прошепна на Сам. – За всеки случай.
– Добре. – Сам отиде до нея и отпусна ръка на рамото й, стискайки го леко, с което накара Лизи да отмести погледа си върху него. – Той ще се оправи, каллис. Просто е изморен.
– Знам. – усмихна се леко и целуна ръката му, опитвайки се на свой ред да го успокои: – Прекалено е досаден, за да умре.
– Също така спи, а не е глух. – изсумтя сънено Чарли.
Елизабет се ухили на Сам.
– Ето.
Моля последвайте Лизи тук :)
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay
© Лесли Все права защищены