Елизабет излезе от храма на Ну‘Ахра и намести внимателно голямата раница, която Бахрам й бе заел. От вътрешността й се чу приглушено изтракване на стъкло. Девойката отправи една безмълвна молба към Боговете да не счупи нищо и заслиза по стълбите.
По пътя към апартамента първоначално лавираше между хората, но когато една група от смеещи се младежи започна да се бута и тя едва успя да избегне един от тях да се блъсне в нея, свали раницата от гърба си и я прегърна пред себе си. Знаеше, че е параноична, защото стъклото бе магически подсилено да издържа на удари и падане, но въпреки това нямаше как да не й се иска Сам да беше с нея. Хората винаги инстинктивно се местеха от пътя му всеки път, а ако някой бе по-разсеян и някак пропуснеше да забележи двуметровият мъж пред себе, убиецът й просто го отместваше.
Елизабет преглътна трудно буцата, която заседна в гърлото й. Повтори си, че отново щяха да бъдат заедно и този път той щеше да е свободен. Правеше го всеки път, когато си помислеше за него, което бе почти непрекъснато, откакто изчезна тази сутрин.
Искаше й се да има повече време да планират всичко и да намерят повече помощ срещу демона, като в същото време едва се спираше да не хукне още сега към дома на Велахе. Само преди час Чарли бе потвърдил, че тя е там, но съществуваше възможност да отиде в двореца, където щеше да е сложно да се изправят срещу нея. Това щеше да остави имението й незащитено и така поне щяха да достигнат Сам, но нямаше да разреши проблема им.
Трябваше да действат преди коронацията на незима след два дни. След това щеше да е късно. След това Сам, Рамая и Меридит щяха да са изгубени завинаги.
Елизабет отвори входната врата на блока в същия момент, в който мъж в гвардейска униформа слезе от последното стъпало във фоайето. Трябваше й секунда, за да си спомни името на партньора на Хирса.
– Нашад? – тя пристъпи към него. Стомахът й се сви, като видя сериозното му изражение. – Какво е станало?
– Беше права за убиеца. – каза й направо той, а гласът му излезе с такова нежелание, сякаш му причиняваше болка да го признае. – Има друг и открихме тяло на чужденка. Решихме, че ще искаш да я видиш, преди да я отнесат в моргата.
Лизи стисна раницата по-здраво.
– Къде?
– В покрайнините на Рибарския квартал в един изоставен склад за тор. – отговори й гвардееца и предъвка клечката в устата си, преди да й каже: – Не е много далеч от тук.
Тя успя само да кимне.
Последва го като мълчалива сянка надолу по уличките. Сърцето й бе заседнало някъде в гърлото, а мислите й сякаш едновременно отказваха да се движат и прескачаха твърде бързо, за да се концентрира върху която и да е от тях.
Трябваше да задава въпроси. Какъв цвят е косата й, например. В какви дрехи е облечена? Меридит носеше облекло от изтока, от Рива и Фриниа, когато я видя. Лизи се съмняваше, че страшниците биха й купили хайрански дрехи. Макар да знаеше, че трябва да събере информация, просто не можеше. Така че продължи да следва Нашад по все по-тесните улички.
Макар да слизаха надолу, нямаше и следа от богатите къщи. Вместо тях имаше ниски постройки, които очакваше да намери по-скоро в Бедняшкия горе. Подминаха и не една сергия, която продаваше риба и морски дарове – сурови или пържени с пикантни подправки. От миризмата стомахът й се обърна и Лизи си даде сметка, че страхът я е накарал подсъзнателно да използва атмата си, за да засили сетивата си. Наложи си да спре.
Нашад зави по една уличка, а после по втора и трета. Ароматите и виковете на търговците останаха далеч зад тях и Елизабет можеше да чуе само хрущенето на пясъка под краката им и блъскането на собственото си сърце.
– Ето там. – посочи гвардеецът.
Продълговата едноетажна сграда стоеше от дясната им страна. По излющените червени стени имаше графити, които покриваха избелели рисунки на цветя. Прозорците отдавна бяха строшени, а каквито назъбени останки имаше – бяха затъмнени от дебел слой прах. На мястото на вратата зееше дупка, която разкриваше също толкова запуснатата вътрешност.
Нашад я пусна да мине пред него и чак тогава Лизи си даде сметка, че покривът бе пропаднал на едно място, разкривайки безоблачното синьо небе над тях. Парчета липсваха и на други места, макар че бяха достатъчно големи единствено да пропускат снопове слънчева светлина, която да осветява праха, който се рееше във въздуха от движенията им. Елизабет започна да се оглежда за тялото, но видя единствено захвърлени овехтели чували да се подават изпод изронените парчета камък и мазилка. На един от тях забеляза йероглифът за амара.
По някаква причина това накара косъмчетата на тила й да настръхнат. Лизи спря на място.
Нещо не беше както трябва. Беше твърде тихо. Трябваше да има стражи поне пред сградата, но нямаше никого.
Нечистите да го вземат.
Пусна раницата и понечи да извади иглата за коса от джоба си, но беше твърде късно. Нашад я удари по главата и тя дори нямаше време да изпита болка, преди да се строполи на земята.

– Събуди се вече. Събуди се! – до съзнанието на Лизи достигна нетърпеливото повтаряне на думите, сякаш бяха някакъв вид заклинание. – Време е. Ставай!
Думите бяха като пирони, които се забиваха в главата й. Всяка сричка пулсираше в черепа й с ритъма на сърцето й. Тя понечи да вдигне ръка, за да докосне главата си, но не успя. Усещаше я изтръпнала. Бе легнала върху нея, върху двете. Размърда се със стон, за да ги измъкне изпод гърба си. Чак тогава усети металът да се впива в китките й.
Пулсът й се ускори, а с него и туптенето в главата й. Лизи отвори очи и отново ги затвори, стискайки ги силно. Всичко пред нея бе размазано и се люшкаше.
Чу нечии стъпки да се приближават забързано към нея и си наложи да погледне отново. Трябваше й секунда, за да успее да фокусира Нашад, който приклякаше до нея.
– Будна си! – гвардеецът стисна грубо челюстта й. – Погледни ме! Махни го!
– Д-да го махна?
– Да. Махни го! Махни го! – за миг погледът му се избистри, спря да я стиска толкова силно и по-меко обясни: – Фантомът. Махни го.
Погледът й зашари по лицето и тялото му. Фантом. Фантом би обяснил нерационалното му поведение. Само че не можеше да види нищо.
Елизабет с мъка се изправи до седнало положение. Мътната светлина на единствения атеш до стената изчезна за миг, а в ушите й се появи пищене. Тя изчака чувството, че ще припадне, да изчезне, а после се опита да извика атмата си. Изтръпването в ръцете й се превърна в боцкане, което някак достигна вътре в нея – там, където магията й спеше.
Оковите, осъзна. По гръбнака й плъзна ледена тръпка. Оковите не бяха обикновени. Такова усещане бе получавала единствено от онези, които й бяха сложили в Рива. Онези със сребърна сплав срещу Сенки.
Лизи облиза устни.
– Не мога да видя нищо с тези вериги…
– Лъжеш! – изкрещя й и я зашлеви, пращайки я отново на земята. – Лъжеш! Лъжеш! Като всички! – след което я хвана за туниката и я дръпна към себе си, доближавайки лицето си до нейното. – Знам как работят. Виж фантома и го махни! Тя каза, че можеш да го махнеш. Обеща, че знаеш как. Махни го!
– Кой е обещал? – попита замаяно.
– Тя ми обеща. – повтори отново и я разтресе. – Валехе ми каза, че ти си вярната. Обеща ми, че си истинска. Истинска ли си?
Елизабет имаше чувството, че мозъкът й се удря в стените на черепа й, но името на вещицата бе достатъчна котва. Беше научила коя е и бе решила да се разправи с нея, като й прати тази откачалка.
– Истинска съм! – викна и примижа от болка заради собствения си глас. – Ако искаш да ти помогна, спри да ме тресеш така!
Това явно помогна, защото Нашад я пусна, но за сметка на това приближи лицето си толкова близко, че проклетата клечка в устата му я убоде по бузата.
– Махни го. Веднага!
Лизи сви ръце в юмруци и извърна лице. Пръстите я сърбяха да забоде клечката в окото му. Само да успееше някак да се освободи от оковите.
– Ще го махна. Но… – ръката му се стрелна в косата й и дръпна главата й болезнено назад. Тя не се отказа. – Но фантомът се е впил така в теб, че ще те убие, ако направя дори една грешка. Ще е по-сигурно, ако има още една Сянка, която да ми помогне.
– Още една? – повтори замислено гвардееца, сякаш опитвайки новата идея, чудейки се дали му харесва. – Защо?
– Едната ще държи фантома неподвижен, докато другата го отделя от теб. – отвърна бързо Лизи, надявайки се да е убедителна. – Те се местят, когато се чувстват заплашени. Понякога дори убиват гостоприемника си.
Това обяснение накара погледа му за миг пак да се избистри, преди лудостта отново да се завърне. Явно обаче в момента работеше в нейна полза, защото повтори:
– Втора Сянка… Коя?
– Трябва да е някоя с моя тип способност. – отвърна, сякаш обмисляше сериозно. Пръстите му в косата й отхлабваха хватката си. – Повечето от тях бяха убити. Останала е само една. – Лизи облиза устни. – Рамая. Сигурно е при Велахе, така че ако ме заведеш…
– Рамая! – извика Нашид и я блъсна назад, без да я пуска: – Рамая! Рамая! – продължи да повтаря, като не спираше да я дърпа към себе си и да я блъска обратно към пода. – Рамая! Лъжеш! И ти лъжеш! Всички лъжат!
След известно време му омръзна да я блъска и я остави да лежи, докато самият той се изправя и я ритна в корема. Лизи се сви на топка, мъчейки се да си поеме дъх. За миг не чуваше нищо, а в следващия усети как Нашид вдига блузата й нагоре, оголвайки корема й: – Лъжежрица. Лъжежрица. Като другите. – и точно когато ножа проблесна в ръката му, около гвардееца се уви черен дим. – Не. Махни се! Махни се!
Димът, досега заключен в перлата на крака й, която Сам й бе дал преди толкова много време, сега се просмука през носа и очите му и изчезна. Фрагментът не беше достатъчен, за да му позволи да влияе физически на средата, но стигаше да засвои всеки, дръзнал да я нападне. Или поне би трябвало. Нашад издаде задавен вик, но не помръдна. Беше застинал на място, все още стискайки ножа.
Елизабет прехапа подутата си устна, но пак не успя да спре хлипа си, когато видя Франк да влита с грак в малкото помещение при тях. Птицата кацна до нея, изграчи тихо и докосна с клюн бузата й, сякаш й казваше, че вече всичко ще е наред. След това отново отлетя към надвесилия се над нея страж, впи ноктите си в лицето му и започна да го кълве. Тя видя как мускулите на мъжа се напрягат, а ръката му започва да трепери.
Лизи си пое дъх, игнорирайки болката, където Нашад я бе ритал, и се превъртя настрани, по-далеч от него и острието. Чак тогава видя каменните стъпала, които водеха нагоре към тавана. Трябваше да я е свалил в някакво мазе. Ръждиво-кафяви петна покриваха пода. Кръвта на другите жрици, които бе отвлякъл от храма.
Замаяно се запита дали и те бяха тръгнали с такава готовност с него, но тогава викът му я стресна и я накара да погледне през рамо към него. Черният дим излезе от него, сякаш бе изхвърлен и се насочи към нея.
– Можеш ли да ходиш? – бяха първите му думи, когато силуета на човек се оформи пред нея. Ръката му се пресегна зад гърба й и само след миг белезниците се отвориха с щракване. – Лизи? Можеш ли да се изправиш?
– Така мисля. – отвърна тя и започна да разтрива китките си, за да върне усещането в тях.
Силуетът му прозираше и през него Елизабет можеше да види Нашад. Бе пуснал ножа на земята и се опитваше да изгони гарвана с ръце. Франк бе оставил кървави кухини от очите му, а лицето му бе покрито с дълбоки рани от острите му нокти, от които капеше тъмна кръв.
Беше виждала някъде такава кръв.
– Има перла в главата. – прекъсна мислите й Силуета. – Мога да го разсея, но не мога да го убия.
– Перла. – повтори отнесено. Тръсна глава и очите й се насълзиха, когато болката я прониза право в черепа.
– Имаш сътресение. – констатира сериозно Силуета. Зад тях Франк изграчи, когато ръката на Нашад успя да го перне. – Трябва да бягаш. Ние ще го задържим тук. Тръгвай!
– Не. – каза тя. Погледна пак през него към гвардееца и внимателно започна да се изправя. – Това е той, Сам. Другият, който убива жрици.
– Знам. Затова трябва да се махаш от тук.
– Не. – повтори.
Не беше сигурна тя ли се олюля или пак й се виеше свят. Докосна с ръка раната на главата си и усети кръвта в косата си. Когато отдръпна пръстите си, около тях се извиваше тънък като косъм червен сноп.
Бе посветила месеци в търсене на убиеца. В началото залавянето му за нея се бе превърнало в шанс да изкупи собствените си грехове, да почувства отново, че заслужава да бъде жива. Никой не се бе интересувал, че умират Сенки. Никой не бе поискал да ги защити. Тя бе поискала да го направи, дори и тогава да не съвпадаше с ничия идея за спасител. И сега не се виждаше като такъв.
Не, сега чисто и просто искаше да го убие.
Силуетът се вгледа в изражението й и въздъхна примирено.
– Бъди бърза.
Лизи кимна.
– Франк, мръдни се! – викна.
Птицата изграчи и отлетя към ниския таван. Нашад извика разярено, подуши въздуха и тръгна направо към Елизабет. Тя не загуби никакво време. Вля още кръв в нишката около пръстите си и с рязък жест я прати към гвардееца. Не можеше да се концентрира достатъчно за по-сложна форма, но и това щеше да свърши работа.
Кървавият сноп се уви около дебелия врат на мъжа. Дори тогава Лизи не усети противното усещане, което се бе появявало при досег с някой с перла. Би попитала дали Сам е сигурен, че Нашад има такава, но ако нямаше – заслужаваше да умре дори повече.
С малка експлозия на атма Лизи накара нишката да се стегне. Гвардеецът изгъргори задавено и с нокти задраска врата си в опит да я махне. Елизабет оголи зъби и остри шипове изникнаха по примката, впивайки се в плътта му.
– Дръпни! – заповяда й Силуета.
Лизи инстинктивно се подчини. За миг усети съпротивление, преди звуците от борба да спрат и главата с мазен, лепкав звук да падне на земята.
Настъпи почти пълна тишина. Само тялото остана на място с ръце, които все още се опитваха да отхлабят примката. Внезапно спряха и застинаха, а после се отпуснаха тежко надолу. Тялото се олюля, направи една крачка към Елизабет и накрая се стовари на пода.
Лизи си позволи да поеме няколко глътки въздух, преди да тръгне към главата.
– Знаеш ли къде точно е? – попита.
– Зад дясното око.
– Естествено, че е зад окото. – измърмори уморено.
Бръкна в джоба на панталона си, където държеше иглата за коса. Сърцето й се сви неприятно, когато не я откри. Започна да се оглежда из мазето, а после коленичи и до тялото, потупвайки неговите джобове, но я нямаше. Ругатнята бе на върха на езика й, когато забеляза как от врата на Нашад изникват нишки плът и сухожилия и пълзят към главата. Лизи скочи на крака и я грабна, отнасяйки я по-надалеч в помещението. Зачуди се дали ще трябва да я отнесе в другия край на града, за да предотврати възкресението на гвардееца, но тогава Франк изграчи тихо и се завъртя около нея. В ноктите си държеше нещо сребристо. Елизабет се усмихна, протегна ръка и птицата пусна иглата в нея.
– И сега приятната част. – въздъхна и коленичи, прихващайки главата между краката си.
Обезобразеното му лице вече се опитваше да се възстанови, като малки нишки, подобни на онези от тялото, се надигаха и свързваха с лепкави звуци. Лизи си пое дъх и започна да рови с иглата в дупката на дясното му око, нарочно задържайки погледа си върху Силуета.
– Знаеше ли, че Нашад е убиеца?
В същия миг Франк буквално кацна на пода в сенките, които изграждаха краката му. Погледа на Силуета за миг се размъти, а птицата застина, преди да разроши перата си и да изграчи.
– Не, но Сам знае, че си с убиеца, затова Франк е тук. Надяваше се да те намери навреме и да те предупреди. – замълча, сякаш се чудеше да каже ли следващото. Полупрозрачните вихри на същността му трептяха нервно. – Сам е с Рамая и Меридит. Засега са живи. – и просто така очите му се присвиха в две светли цепки: – А ти трябваше да ме извикаш по-рано, шейа. Говорили сме за това. Аз спя в проклетата перла. Ако не ме извикаш, няма да знам, че си загазила, преди да си много загазила и страхът и болката ти да ме събудят.
– Малко е трудно да се сетя за теб, когато ме удрят в главата. – отвърна през зъби и започна да рови с по-отсечени и резки движения. Можеше да види, че той се кани да каже нещо, но не го остави: – Добре ли сте?
Силуетът се поколеба за миг, преди да отговори:
– Да.
Тя присви вежди разтревожено.
– Искам ли да знам колко сте добре?
– Не. – отговори й, но виждайки притеснението й, допълни: – Ще бъде извън строя за няколко часа, но накрая ще е добре.
– Кой? – попита напрегнато. Мъжът й бе разделен на толкова много фрагменти, че вече започваше да се обърква съвсем дали говорят за някой от тях или за момичетата.
– Сам. – отговори й, но преди да каже следващото, мракът му се нагъна, сякаш някой беше хвърлил камъче във вода и се появиха сребърни нишки в него, които останаха. – Аз нямам същите заповеди, а Франк мълчи, така че трябва да изрегенерира само щетите от битката с този.
Елизабет прехапа устна. Сам се бе противопоставил на заповед, за да я намери. Спомняше си какво усилие му костваше да й даде дори само бегли отговори на въпроси, за които не му е позволено да говори.
– Благодаря ти. – каза. – Че дойде.
Той приклекна до нея и тихо каза:
– Няма за какво да ми благодариш, каллис. Винаги ще идвам. – след което се ухили криво и добави: – Дори и когато забравиш да ме извикаш.
Тя му се усмихна в отговор. Точно тогава върхът на иглата най-сетне зачегърта по нещо, което нямаше как да е кост. Тя побърза да го изчовърка, преди тъканта отново да се е оформила около него и да го изгуби. Наложи се да приложи повече сила, отколкото мислеше, че ще е необходима, за да изкопчи перлата, защото нишки плът се протягаха към месестото топче, в което се бе скрила, мъчейки се да я задържат вътре. Беше много по-трудно, отколкото при човекоядците в храма. Лизи стисна зъби и бръкна и с пръстите на другата си ръка. С едно рязко движение най-накрая издърпа топчето, остави го на земята и заби с всичка сила върха на иглата в перлата. Усети изхрущяване, но повтори и потрети удара, докато най-накрая месото около нея не посивя и не се хлъзна лепкаво на земята.
Лизи веднага погледна към тялото и видя, че и тъканта, която бавно бе лазила към главата, сега лежеше особено гнусно, но безобидно на пода. Девойката въздъхна и се отпусна назад за момент.
– Мисля, че успяхме. – каза.
Силуетът огледа главата, после и отпуснатото на земята тяло, преди да кимне.
– Ще можеш ли да станеш? – попита я с тревога. – Трябва да се махнеш от тук.
– Други ли е изпратила след мен?
– Не се знае. – отговори й.
Лизи кимна. Остана така още няколко секунди, след което си наложи да се стегне и да се изправи. Пред погледа й притъмня, а ярки светлинки започнаха да експлодират в мрака. Тя се подпря на стената и постоя така, поемайки си дълбоки глътки въздух, който бавно издишаше. Като усещането, че ще се строполи, премина и отвори очи, видя Силуета да стои на крачка от нея с протегнати ръце, сякаш можеше да я прихване, ако падне.
– Добре съм. – каза му. За доказателство се оттласна от стената и тръгна към тясното стълбище, хвърляйки последен поглед към Нашид. – Той се държеше нормално. Поне досега. Въобще не беше като другите.
– Не знам. Нови са. – отговори й със запъване заради забраната. Тогава тя отново се подпря и притвори очи. – Не си добре, каллис. Трябва да ядеш.
Елизабет изсумтя. Наведе се бавно и гушна Франк, който все още стоеше на пода. Може би и той беше зашеметен от ударите, които понесе от Нашад. Фрагментът от Сам в него щеше да се погрижи, така че Лизи погали нежно птицата и започна да се изкачва по стъпалата. Подпираше се с ръка за стената за всеки случай, а Силуетът я следваше.
– Знаеш ли как са момичетата? – попита го. – И как са се озовали там?
– Имат счупвания. – изръмжа й след малко, а сребърните нишки по тялото му се уголемиха и нараснаха още, когато каза: – Назимът беше там. Гледаше.
– Не говори повече. – побърза да го спре тя.
– В имението й са. – продължи той. – Намислила е… на Рамая…
Гласът му секна. Елизабет огледа сребърните рани по тялото му и стисна ядосано устни.
– Няма да ти кажа кога идваме, но няма да ти се наложи да чакаш дълго. – обеща му. – Скоро се приключва с всичко това.
Силуетът й кимна леко.
– Докато аз или Франк не се докоснем до Сам, той няма да научи нищо от нас. Но е по-добре да не знам.
Лизи му кимна леко, преди да се съсредоточи в това да изкачи стълбите до горния етаж. Пристигна задъхана, а погледа й беше замаян, но си взе едва няколко глътки въздух, преди да се отблъсне от стената и да тръгне към раницата си, която стоеше захвърлена в средата на склада за тор. Почти я беше стигнала, когато Силуетът извика:
– Долу!
Елизабет се хвърли на земята и се претърколи настрани точно както бяха тренирали стотици пъти досега. Болката в главата заплаши да я заслепи за момент, но адреналинът я задържа в съзнание.
На мястото, където преди секунда бе стояла, се срутиха камъни и метални подпори от тавана, отваряйки още една дупка. Тя зяпаше замаяно и тъкмо мислеше да благодари на Сам, когато той й нареди:
– Активирай сапфира!
Без да се замисля, Лизи вдигна ръка към раната на главата си, опря гривната в кръвта и направи връзката със скъпоценния камък. Бледо синият прозрачен кръг се оформи над главата й и тя побърза да се свие под него, притискайки Франк към гърдите си, докато камъни и парчета метал се сипеха отгоре й и отскачаха от щита. Ако се бе забавила само със секунда, щеше да е мъртва. Отново.
– Той идва, шейа. Ставай!
Кой идваше? Тя мислеше, че таванът просто се рутеше.
Елизабет се надигна на колене и трябваше да стисне зъби срещу замайването, за да се изправи на крака. Докато се мъчеше да фокусира погледа си, Франк излетя. Можеше да чуе плясъка на крилете му и ядосаните му гракове някъде пред себе си и след малко най-накрая видя.
Нашад крачеше тежко към нея. Дрехите му още бяха мокри от кръвта от отрязаната му глава, но на врата му нямаше дори белег. Лицето му бе изкривено, сякаш не можеше да контролира правилно мускулите по него.
Как, нечистите да го вземат, беше жив?

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com