Елизабет излезе от храма на Ну‘Ахра и намести внимателно голямата раница, която Бахрам й бе заел. От вътрешността й се чу приглушено изтракване на стъкло. Девойката отправи една безмълвна молба към Боговете да не счупи нищо и заслиза по стълбите.
По пътя към апартамента първоначално лавираше между хората, но когато една група от смеещи се младежи започна да се бута и тя едва успя да избегне един от тях да се блъсне в нея, свали раницата от гърба си и я прегърна пред себе си. Знаеше, че е параноична, защото стъклото бе магически подсилено да издържа на удари и падане, но въпреки това нямаше как да не й се иска Сам да беше с нея. Хората винаги инстинктивно се местеха от пътя му всеки път, а ако някой бе по-разсеян и някак пропуснеше да забележи двуметровият мъж пред себе, убиецът й просто го отместваше.
Елизабет преглътна трудно буцата, която заседна в гърлото й. Повтори си, че отново щяха да бъдат заедно и този път той щеше да е свободен. Правеше го всеки път, когато си помислеше за нег ...