Неда - 2 част

Неда се роди глуха, както нарече баба Жела при идването й на бял свят. Малко преди да навърши осем години, Благуна и Данаил я заведоха в града. Разбраха, че в школото има чуващ преподавател и занятията с децата се водят на някакъв език с ръце. Коев бе завършил образованието си в далечната и непознатата за тях Франция. След дипломирането си, намери призвание в работата си в деца със слухови увреждания. С радост прие тримата селяци, като ги сложи да поседят на синьо плюшено канапе. Никак не ги свърташе родителите, та те цял живот от заран до мрак бяха опъвали гръб по нивите. Превиваха крак, едва след залез слънце и то в повечето случай на земята върху плъстена рогозка, докато преглъщаха квасен хляб и овче сирене. Неда се бе облегнала назад и гледаше право в устата на възрастните. Даваше вид, че разбира целия разговор и само кимаше с глава. Светлината от прозореца правеше слънчеви зайчета по лицето й и тя често се усмихваше, като затваряше очи. На лявата й буза имаше малка трапчинка и й предаваше особен чар. Когато майка й Благуна я прегръщаше, често й шептеше, че я е целунала Богородица, та затова е толкова хубава. Очите на момиченцето бяха синьо-зелени. Около белите му ушенцата се спускаха две дебели тъмни плитки, окичени с бели панделки. На перваза на прозореца кацна синьо- жълт синигер. В стаята се  разля звънлив детски кикот. После Неда се взря в помътнелите лица на родителите си и се опита да бъде сериозна. Отново поклати глава все едно разбира всички думи на учителя Коев.Той насърчи Благуна и Данаил да бъдат търпеливи и им обясни, че ще учи Неда на жестов език и реч чрез подсказване, но тя ще започне да разбира същността на нещата, едва когато стане на 14 години. Угрижените селяци кимнаха утвърдително и дадоха съгласието си, тяхната малка птичка да започне по-скоро да се учи. Изминаха няколко години на неуморен труд, Неда се превърна в девойка. Започна да изчертава с пръст очертанията на предметите и да разчита по устните. Изразяваше се само като изтъкваше предметите и лицата след тях. 
-Неда вода носи. – грабваше от майка си  котлето и припваше към кладенеца. – Татко жаден. 
Растеше Данаиловата щерка мила и грижовна към родителите си. Помагаше им в къщната и полската работа, хранеше добитъка. Като лястовичка махаше с ръчички и пръстенца, за да показва на майка си и татко си колко много неща знае. Захапа я веднъж край кладенеца черно бясно куче. Запомни очите му - големи и жълти като като воденични камъни. Уплаши се много Неда, а и кракът й прокърви. Белият кучешки зъб бе одраскал глезена й. Цяла нощ бълнува от болка.
-Куче идва. Разкъса Неда. 
Неотлъчно Благуна и Данаил се меняха край постелята й. Щерка им бе трескава. Боледува няколко дни. След като позакрепна, Благуна изпроводи Неда до черквата.Запалиха свещ за здраве. Докато гореше Недината свещ, девойката се взираше в иконата отвъд пламъка. Бе на някакъв старец с рошава бяла коса и дълга брада. Разсърденото му лице гледаше момичето строго изпод вежди. Неда притисна с ръце ушите си и изтича на вън на двора. Разписка се като тревожна лястовица. На отиване към вкъщи се разтрепера, та се наложи Благуна да я подпре от едната й страна. Девойката мълчеше, а синьо - зелените й очи помътняха. Ръцете й  се отпуснаха като счупени криле.Започна да бълнува по светло и по тъмно...

PS: Публикувам текста с няколко месеца закъснение, тъй като преживях загуби на мои близки хора. Дълго време ми бе нужно и още много ще ми коства да превъзмогна случващото се. Надявам се да допадне написаното на четящите тук. Следва продължение.