Коледата на художника

    Беше в началото на декември. Навън беше паднала гъста мъгла. В камината вреше билков чай. Докато рисуваше, художникът предпочиташе да слуша радио, отколкото да пуска телевизора, за да не се разсейва. Така беше и в този снежен, зимен следобед. Изведнъж навън се чу странен шум, а кучето изскочи от колибата си и силно залая. "Уф, какво ли е пък това сега?!" - си помисли с досада старецът, както се чувстваше винаги, когато нещо го откъснеше от работата му. Излезе навън. В мъглата едва различи някакво странно превозно средство - шейна, теглена от елени!?..."Какви ли са пък сега тези циркаджии ?! Само те ми липсват!" - си помисли той, докато се приближаваше. Старец, облечен като Дядо Коледа, се суетеше около шейната. "Ей, закъсал е набора, какво ли не прави човек да си донади нещо към пенсията!..." - помисли си художникът, докато учтиво поздравяваше. Тогава видя и момичето - облечено като Снежанка. Не беше като излязла от корица на моден журнал, но творецът занемя! В нея имаше някаква Ренесансова красота. " Като от платно на Велик майстор е!" - помисли си той. Като видя горе-долу какво има да се поправя, се върна до къщата да си вземе нужните инструменти и да им налее по една чаша горещ чай с мед. Имаше и полупразна кутия с бисквити. "Ами ще се счупи, как няма да се счупи! Кой знае от кой допотопен, прашлясал, театрален реквизит са я извлачили!" - възмущаваше се наум художникът - "И с тоя грамадански денк отгоре...Само да не се изгубят в тая мъгла."

- Че откъде намерихте елени?! От зоопарка ли?...Не съм чувал да се занимава някой с дресура на такива животни?! - подхвърли вече на глас той, докато поправяше шейната. Но никой не му отговори. "Дядо Коледа" му помагаше, а "Снежанка" беше заета да пие чай и да храни елените с бисквити.

- Вие артисти от местния театър ли сте? Някакъв клип ли ще снимате? - продължи да се опитва да е любезен той. - Не ви налях концентрат в чая, защото нали сте все пак на работа. Навремето един филм даваха, за "Дядо Коледа" дето отиде пиян да раздава подаръци на децата. Директорът на училището му удари шамар! Разлепи му се брадата и стана една...страшна работа!...

След като шейната беше поправена, му благодариха сърдечно за всичко и потеглиха. Докато им махаше за сбогом в краката му се изтърколи кутия, увита в подаръчна хартия.

Старецът я взе и хукна след шейната:

– Е-е-е-й, падна ви един от подаръците! - извика той, но никой не му отговори. Запъхтян, човекът спря и погледна към кутията...Там бяха написани неговите имена...Сърцето му спря...После залумка силно. Запрепъва се към къщата, защото трябваше да седне. А и беше започнало да става много студено. Влезе вътре, хвърли още някое дърво в камината и взе една таблетка мента, глог и валериан. Тръшна се на един стол и започна "да си отваря подаръка". В кутията имаше неща, които отдавна беше изгубил ( или му бяха откраднали?); включително скъпи бижута на жена му, които изчезнаха от дома им, когато събраха гости за абитуриенския бал на децата. Имаше писма, картички и снимки от първите години на брака им, когато бяха много млади, много бедни и много щастливи; малки подаръчета, които си бяха разменяли с жена си и децата в знак на обич и уважение - повечето направени собственоръчно; снимки от рождени и именни дни, сувенири от почивки и екскурзии...Имаше дори копие от прочутото писмо, което започваше с думите: "Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!..." Беше го разпечатал навремето за децата си и по традиция всяка година през декември стоеше залепено на вратата на стаята им...

  Навън съвсем се беше стъмнило. Дървата в камината тихо припукваха. Художникът избърса сълзите от очите си, изпи една чаша чай и запали цигара. Никога не беше бил страстен пушач. Нито пиеше кой знае колко. Смяташе, че достатъчно се трови да диша изпаренията от боите и разредителите, за да поема и допълнително отрови. Само по някой много специален повод си позволяваше по една цигара някоя и друга чаша алкохол. После седна на компютъра, въздъхна и написа на децата си следното писмо: " Скъпи мои, каня ви тази година да отпразнуваме Коледа и Нова Година заедно! Спокойно, не съм неизличимо болен и няма да ви събирам, за да ви чета завещанието си!..." Смяташе да добави нещо от сорта, че егоистите и непукистите живеят по-дълго от емоционалните и добронамерени хора, но реши да запази тези разсъждения за себе си. Дръпна от цигарата няколко пъти и продължи: "Да, зная, че предложението ми е неочаквано! Сигурно вече си имате планове. Но много ще се радвам, ако успеете да дойдете! В целия град все ще ви намерим къде да преспите за няколко дни. Ще очаквам с нетърпение отговора ви!" Сърцето му отново се беше разхлопало. Помисли си дали да не изпие още една таблетка с мента, глог и валериан. Но реши, че този емоционално наситен ден заслужава не по-малко силен финал! Наля си малко уиски и докато отпиваше с наслада от чашата, си помисли: " Трябва да взема да отделя утре някои картини да даря на местната художествена галерия. Те ще се зарадват! И без това скоро не съм им подарявал. Няма да ги нося на оня свят я! Изкуството е за хората!..."