РосиДимова (Росица Димова)
103 4601
20 сент. 2022 г., 09:27

Невидимата 

  Проза » Рассказы
1403 16 37
9 мин за четене

Седях на терасата на бара и бавно отпивах от бирата си. Сигурно изглеждах странно в очите на останалите посетители! Сама жена с чаша бира, потънала в красотата на морето. Повърхността му блестеше, като рибени люспи пред погледа ми и се разбиваше в бетонената стена на заведението. Днес то сякаш бе подвластно на настроенията ми. Сутринта бе тихо, закачливо и се излежаваше, като мен, под слънчевите лъчи, а сега тъжно и меланхолично, се криеше под маслено зелените си води. Вълните се плъзгаха по повърхността, сякаш гонеха вятъра. Приличаха на мислите ми, които се разхождаха из главата, а аз се опитвах да ги догоня. Трудна работа! Те винаги бяха по-бързи и по-разпилени от мен. Интересно е да живееш вътре в себе си и да наблюдаваш света от илюминатора на душата си. Важно е само да не губиш връзка с действителността. Обичах морето и при всяка възможност идвах тук, за да се скрия в пазвата му. Съпругът ми се прибра в големия и шумен град, отпуската му бе свършила, аз обаче не бързах за никъде. Исках още малко да се порадвам на изтичащото лято и последните горещи дни. За първи път в живота си имах толкова свободно време. След петдесет години, жената е свършила толкова много неща в живота - отгледала е децата си, възпитала мъжа, изградила дом.... Настъпва момент в който разбира, че да се ядосва е вредно. Да се бои и страхува е много късно. Да се доверява - глупаво. Остава ѝ само едно - да живее и да се наслаждава на живота. Това правех и аз.

Небето бавно започна да се налива с мрак, сякаш по синята му покривка се изсипа тъмно вино. Луната, като резан лимон, висеше на небосклона. Тъмнината прегръщаше деня и постепенно го скриваше под широката си пелерина. Чувах шума на морето и потъвах в отблясъците му под лунната светлина. Заведението се напълни. Човешката глъчка се смеси с разбиващите се вълни.  

Огледах хората около себе си. Интересът ми към съдбата на другите винаги е бил голям, но не за да удовлетворя любопитството си, да чеша език или да навирам носа си в чуждите пространства, а за да науча някоя нова житейска история - за това как хората проправят пътя си, какви мисли и чувствата ги съпровождат по времето на това пътешествие наречено живот. Бях срещала много и различни хора - някои от тях цял живот блъскаха, за да сложат храна на масата, за да може после да я изядат, а от плодовете на труда им оставаше само един пълен стомах, който след време пак трябваше да напълнят. Други едни, все трупаха, събираха за бъдещето, а то упорито им бе обърнал гръб и не искаше да идва, докато не го измести смъртта. Има и такива, които се бяха затворили в собствените си черупки и дори да счупиш прикритието им, те пак не биха изпълзели от него, защото бяха потънали в соса на собствения си страх. Шарен свят.

Как ли изглеждах аз отстрани!? В цялата тази заобикаляща ме обстановка сигурно приличах на аутсайдер изгубен в лятната стихия от хора. Бях сама, пиех бира и бях по-голяма от повечето посетители в заведението. Приличах на прегоряла цепеница, която отдавна бе спряла да пари и гори, и която само тлееше под жарта. За някои може би изглеждах самотна, но всъщност бях просто сама. Всеки има нужда от нещо или някой, но аз в този момент имах нужда само от себе си.

    - Може ли да седнем на вашата маса? - изкара ме от мислите ми един мъжки глас. До мен стоеше висок мускулест мъж, а зад гърба му надничаше слаба перхидролено руса жена. Изпод ръкава на снежно бялата тениска на мъжа, която бе  опъната като корабно платно върху тялото му, се виеше огромна змия. Татуираното влечуго покриваше бицепса му и се увиваше по цялата ръка. Главата ѝ стигаше до китката, върху която червеният ѝ език се раздвояваше. Бяха по-млади от мен между тридесет и пет и четиридесет години. 

      - Заповядайте! - посочих свободните столове. 

Двамата се настаниха бързо, а мъжът вдигна ръка към сервитьора. Мускулът му се опъна и змията се раздвижи и оживя пред очите ми. Гледах като хипнотизирана, как люспестото тяло се свива и разпъва. Бях виждала доста татуировки- цветя, змии, дракони, пеперуди... Рядко обаче се срещаше толкова истинска и жива рисунка върху човешко тяло. Нямаше как той да не забележи вперения ми поглед в ръката му, пък и аз не се опитвах да го скрия.

      - Харесва ли ви? - попита самодоволно той.

      - Прилича на истинска! - отговорих му искрено.

      - Половин година я правех. Доста ми струваше, ама стана трепач. 

Сервитьорът дойде и мъжът направи поръчката, без да попита спътницата си какво ще желае. Явно познаваше вкуса ѝ или предварително се бяха уточнили какво ще поръчат. Погледнах към нея. Приличаше ми на крехка антична ваза, която бе скрила красотата си под широка дълга пола. Бледо розовата тениска обаче не успяваше да прикрие сочните ѝ гърди, които упорито се опитваха да изскочат. Имаше прозрачно зелени очи, които ми се видяха някак угаснали под дългите ресници. Изрусената ѝ коса не се връзваше на нежните черти на лицето ѝ, стоеше изкуствено и гротескно. 

        - Хайде, наздраве! - каза мъжът и вдигна чашата с бира, която му донесе сервитьорът. Отпи шумно от нея, а по устните му полепна снежнобяла пяна. 

Жената отпи малка глътка от нейната халба и внимателно я върна точно върху мокрите очертания, които влажната чаша бе оставила преди да я вземе. 

Между тях се настани тишина, една такава твърда, като бучка сирене, която чакаше да бъде разрязана или строшена. 

Мислех да си тръгвам, но мисълта за жегата, която ме очакваше в апартамента и удоволствието от вечерния морски бриз, ме накараха да си поръчам втора бира и да се отдам на наблюденията и мислите си. 

Сервитьорът донесе порция пържена риба, картофки, миди и скариди. Масата се запълни с чинии, а във въздуха се разнесе ароматът им. Ръката със змията бавно затанцува между чиниите, като се издигаше и спускаше, сякаш нейния индийски укротител свиреше на свирка, а тя танцуваше под звуците ѝ. Какво ли беше значението на тази негова татуировка!? Змията - смъртен враг и опасност за човека или негов вълшебен помощник? Мразена и почитана. Символ на две крайности. Та нали самият Дявол се бе превъплъти в образа ѝ, за да се появи пред първите хора и да ги изкуши. А античният бог Асклепий е носил жезъл около който е имало обвита змия, откъдето днес идва и популярната емблема на съвременните аптеки. Отровата ѝ може да убива, но може и да лекува. 

Мъжът премлясна и се обърна с лека усмивка към мен.

       - Извинявай, ама ще те питам направо. Ти що си така самотна? Хубавичка си и доста запазена за възрастта . Де са казва - "Стара чанта, ама лачена." Няма ли някой да се върти около теб? - погледът му самодоволно плъзна по мен, а тялото ми настръхна от отвращение. Враждебността ми се появи, като отровно жило и се насочи право към него, готово да пусне отровата си.

          - Това, че съм сама не означава, че съм самотна и това че съм жена не означава, че съм слаба и непременно се нуждая от мъж. - отговорих сдържано и студено.

          - Браво! Значи си и феминистка, от ония дето мразят мъжете. Дето сами ще си правят деца и сами ще си ги гледат. Вие се мислите сигурно за Амазонки, ама от мен да знаете, без мъж сте за никъде. Светът се държи на мъжкото начало, ние сме основата и подпората му. А жената е, да ражда и да се грижи за мъжа си. Ето виж мойта. Работа не е пипнала. Стои си в къщи, да се грижи за мен, дома, сина ни. Като принцеса си живее. Сега и на море съм я довел, да са попече и свят да види. Кажи, Мари, що мълчиш!?

Жената сведе поглед, а клепачите ѝ се отпуснаха тежко, като криле на уморена птица. 

        - Аз мислех сам да идвам, че много самотни жени има по морето, едни такива засукани, разголени, всичко в тях вика "Ела, Вълчо, изяж ма!" Ама как да оставя Мари сама. Синът отиде на лагер, а тя кой знае какво ще ѝ щъкне в главата, че на вас жените свободно време не трябва да ви се дава, щото тогава все за глупости мислите. Нали така, слънчице!? - самодоволно се усмихна той.

Жената продължаваше да мълчи, приличаше на влажна прахан, която не можеше да се запали, дори от искрите на острия тон и палещите думи на мъжа ѝ. 

         - Отивам до тоалетната, а ти кажи на сервитьорчето да носи сметката. Чу ли, Мари? - избърса със салфетка мазните си пръсти и стана от стола, като продължи да мърмори ядосано. - Ей, голям бурсук си, Маро! Проста, като фасул си! Човек да го е срам да те изведе между хората!

Гледах отдалечаващата се фигура на мъжа, а в устата ми загорча. Не знам дали беше от бирата или от отровата, която пусна раздвоения език на змията. 

         - Защо позволявате да се държи така с вас? - ядосано попитах, свитата на стола жена. 

         - Той не е лош човек, само така си приказва. Не ми посяга, грижи се за мен и детето. Имам покрив над главата. То нежните и хубави думи, които някога ми казваше се смазаха под тежестта на ежедневието. Работи много, за да сме подсигурени. - за първи път проговори жената. Говореше тихо и сякаш не пред мен, а пред себе си търсеше извинение за егоистичното му и грозно държание.

           - А любовта и уважението, имат ли място в семейството ви!? Може ли душата да живее без топлина!? Дори птиците отлитат когато им стане студено.

         - Свиква се! С всичко се свиква! "По-добре познатото зло, отколкото непознато добро!" Нали така е казал народът.

Мъжът ѝ се върна и тя отново замлъкна. Той плати сметката им и без да каже дума тръгна към изхода. Мари бавно се изправи, кимна ми с глава за довиждане и го последва. Видях как свитият ѝ силует се отдалечаваше между масите и ме обзе жал, и тъга.

Странно нещо е гърбът на тъжен човек, прилича на счупен клон, в който има толкова много безсилие, че ти се иска да го подпреш и изправиш.

Всички имаме илюзии, желания, мечти. Тази вечер видях една жена със заседнали неизпълнени мечти. С болен дух, който бе пълен с примирение, страх и безнадеждност. Какво ли е да се примириш с едно такова унило съществуване!? Да виждаш как до вчера са те гледали с любов, а днес не те виждат. Да си невидима, част от мебелировката и вместо да си любима и спътница за мъжа до теб, да се превърнеш в негова слугиня. Къде се е изгубила любовта между тези двамата? И въобще дали някога е съществувала? 

Животът изглежда понякога толкова объркан, сякаш стоиш на ръба на бездна. Имаш чувството, че ако скочиш в нея всичко ще се свърши. Плаши те и те привлича. Дава ти сила да събереш разпилените си парчетата. Колко странно е, че това което те плаши може да ти помогне да се изправиш! Не виждаш дъното и края, нищо не е ясно, всъщност бездната няма край, само начало. Трудно е да осъзнаем, че бездната сме самите ние. 

Платих сметката си и тръгнах към апартамента. По край мен минаваха влюбени двойки - едни прегърнати, други хванати за ръце. Колко ли от тях утре щяха да стоят на ръба на бездната!? Поех дълбоко дъх и се усмихнах! Някога, преди години и аз стоях там и се страхувах. Събрах малкото си смелост и скочих, за да мога днес да обичам и да бъда обичана. За да загърбя онази изтъркана фраза на примирение -" Колкото - толкова!" Научих се да искам и да давам всичко - до дъно! Извадих телефона от чантата си и набрах номера на съпруга си!

         - Здравей! Извинявай, че те събудих! Исках само да ти кажа, че те обичам!

 

 

© Росица Димова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Брей, Лъчезаре, добре че ти прочетох коментара, не бях чел този разказ на Роси. Може би си прав за шаблоните, може би си прав и за очаквания и сладникав финал. Може би си прав за всичко. Но кой си ти? Попрехвърлих писменото ти творчество и не ме завладя с липсата си на шаблони, и неочакваност. Преди да критикуваш, помисли. Съвет (не приятелски, защото не се познаваме.)
  • Не ми е ясно като как жена ще възпита мъж, след като възпитанието е през първите седем години?!? А и какъв мъж ще е това...Много шаблони има в този разказ: "не съм самотна, ами съм сама...", " да живее и да се наслаждава на живота." и др. И тази себична женска мечта за
    "вечната, съвършена любов", която дори при лирическата героиня не изглежда толкова съвършена...А финалът е сладникав и очакван -- ето колко съм щастлива аз с опитомения си мъж...
  • Благодаря, Мария! За мен е удоволствие, че си тук!
  • Доста време не бях посещавала сайта. Но мисля, че на тези странички вече често ще гостувам. Поздрави! Чета с удоволствие!
  • Пете, често ми се случва да не си харесвам нещата. Имах моменти, в които публикувах всичко написано. Сега много премислям, преди да пусна нещо. Мисля, че всичко е на етапи при мен! 😊 Благодаря ти, че прочете!
    Наде, стана ми приятно, че съм липсвала на някого! Благодаря от сърце!
  • Липсваха ми разказите ти, Роси. Мъдра творба, замислиха ме и тя, и коментарите под нея. И моят мъж така казва — "Ти си знаеш, че те обичам. Не казвам - показвам".
  • Не знам как е възможно да не харесаш нищо, което си написала. 🙂 Пишеш невероятно, но всеки преминава през различни периоди. Зоната на комфорт, в която всеки от нас живее по един или друг начин, може да бъде много нездравословна. Особено когато застрашава личното щастие, свобода и живот. Понякога не разбираме, че тя е тази която ни вреди и никой друг, но се страхуваме да я напуснем, защото не знаем какво има отвъд. Поздрави.
  • Изпитанието ни променя, Вале! Или те кара да се предадеш и откажеш или те закалява и разпалва желанието за щастие. То е като сито, което отсява много ненужни хора и страхове. Надявам се да си се възстановила след злополуката! Благодаря, че се спря!
  • Странно нещо е гърбът на тъжен човек, прилича на счупен клон, в който има толкова много безсилие, че ти се иска да го подпреш и изправиш.

    Имах някакво подобно преживяване, исках да избягам от руслото, измислих си собствена свобода, живеех си на вилата, както на мен ми се искаше, и после дойде травмата, която ме приземи задълго у дома, в София. И тогава разбрах на кого наистина можех да разчитам - въпреки дрязгите и неразбориите, въпреки противоположните ни характери... Хубав разказ, Роси.
  • Благодаря, Танче! Надявам се да не ме покрие тишината отново!
    Характер, липса на сила, страх... много фактори имат влияние върху такива жени.
  • Роси, доста време те няма, радвам се че вече си тук!
    Хубав разказ, страхотен си разказвач, оживяват пред мен тези образи, все едно бях на съседната маса...
    Винаги се чудя, защо има такива жени ...
  • Благодаря, Кате! Ами аз с моя много се мъчих, докато го вкарам в пътя! Добре че бързо възприема! 😃😃
  • Ех, Роси преодоляването на бездната не е за всеки. Това е за смелите, а не за примирените като твоята героиня. Много хубаво си ги описала и двамата.
    А в началото с това "възпитала мъжа" ме разсмя.🙂 Браво на теб! Заслужаваш звездичка!
  • Благодаря, Иви! Наистина трудно се пише разказ, ако държиш наистина да грабнеш читателя и да го накараш да усети, види и разбере.😊❤️
  • Една от най- хубавите ти творби, Роска!
    Не се притеснявай от многословието, типично е за романистите!💗❤❤
    Обичам да те чета. Разказ се пише по-трудно.☺
  • Права си, Тони! Всеки прави сам изборите си!
    Благодаря, Владимир!
    Радвам се, че се спря тук, Дон Бъч! Мнението ти значи много за мен. Това което не харесвам при писането си е, че понякога се унасям и ставам доста многословна. Опитвам се да избягам от това, да не правя текста тромав, но не винаги се получава. Може да си прав и тези въпроси да висят безсмислено в текста. Благодаря за откровеността ти!
  • Разказът е хубав, Роси. И наистина си личи когато нещо е написано след известно отдръпване, та дори от себе си - до болка познато състояние на всеки интроверт.
    Равносметката в началото... ! Най-трудно е с равносметка в началото.
    Скромен упрек - има един къс абзац, който бих премахнал, ако аз бях авторът. Там се поставят въпроси, на които отговорите вече са узнати. Не раздвижва фабулата, а по-скоро я затътря.
    Но може и да греша - за мен е твърде обичайно.
    Поздрави!
  • Поздравления!
  • Освен страх бих прибавила и мързел. Мързи я да работи, да учи, да се усъвършенства. Има жени, които си гледат децата и работят на по две места! Но пак повтарям - това е манталитет, това е техен избор!
  • Благодаря, Младен!
    Радвам се, че ти е харесал разказа, toti555! Благодаря!
    Тони, на пръв поглед това е една битова и банална история, която за съжаление е често срещана. За това много пъти съм се питала - "Кое кара едно човешко същество да позволи така да се отнасят с него?" Отговорите са различни, но за мен те са извинение и прикритие само на едно - СТРАХ. Мислим в една посока! Благодаря ти!
    Юрка, благодаря, приятелю!
  • Браво, Роси! 😊👍
  • Прекрасен разказ, Роси! Всичко си казала, много наблюдения за този "шарен свят", смисъла в отношенията, любовта, идеалите, мечтите и примирението. Мога само да изкажа собственото си мнение, което съвпада с мнението на разказвачката - за това положение си е виновна жената, това е нейният избор. Аз не бих търпяла и ден такова отношение. Никакви компромиси не бих направила, дори да се е объркала в избора си, никой не я кара да търпи. Но някои жени търпят подобно отношение. Извинения винаги се намират и никога не са правилни.
  • Беше удоволствие да прочета.
    Поздрави!
    Успех!
  • Чудесен разказ. Поздравявам те, Роси!
  • SMooth, напълно съгласна съм с теб! Всеки сам избира и позволява с какво отношение да се отнасят към него! Благодаря ти!
    Пепи, обожавам тази песен! 😊
    Благодаря ти, слънчево момиче! Ти и стиховете ти също са радост за мен!
    Скити, благодаря за топлите думи! Това мълчание и отдръпване явно ми се отрази добре! 😊Прегръщам те!
    Силве, опитах да разчовъркам един сериозен според мен проблем и с малко думи да кажа важни нещо! Дано съм успяла! Благодаря ти!
    Благодаря за хубавия коментар Мариела! За мен темата домашно насилие също е много болна тема, за която за съжаление в България се мълчи. Има хора, които за да се почувстват значими имат нужда да мачкат и унижават. И коя е най лесната жертва - човекът до тях. Колкото повече жертвата позволява и се примирява, толкова по-голяма става агресията на агресора. Столкхомският синдром в пълната си сила. Успех на книгата ви! Ще следя с интерес!
  • Много хубав разказ на болна (за мен) тематика - домашното насилие, което има много лица. Работила съм като следовател в отдел домашно насилие и подготвям книга с разкази от различни случаи....психологията на "жетрвата" в разказа ви е много добре предадена.... Малко хора пишат за тези неща... Благодаря ви, че сте отделили време да го направите и то по един прекрасен начин...
  • Здравей, Роси, поздравления за силния разказ! Много си казала.
  • Роси, радвам се, че се завърна! И както само ти умееш, ни поднасяш един прекрасен разказ! И аз като Мари съм впечатлена, ако можех бих цитирала целия текст!
    Пишеш превъзходно!
  • Ако знаеш как обичам да чета твоите разкази, Роси!!!
  • https://youtu.be/mxMsSF1Vty8
    ❤️
  • Живота, в цялата му "прелест"
    Има всичко на тоя свят, но ако едно нещо на нас ни се струва странно, то по логиката на друг е нормално. Жените могат да действат и да бездействат, всяка сама си решава.
    Радвам се, че си се завърнала, Роси!
  • Благодаря, Миночка! Минах през един период в който нищо свое не харесвах. Трябваше да спра да пиша и чета за известно време. Радвам се, че се спря! Прегръщам те!
    Майсторе, благодаря за коментара и ценните съвети! Моят съпруг често ме буди, за да ми каже, че ме обича. Преди години преживяхме една негова тежка катастрофа и беше осем месеца в инвалидна количка. Този случай промени и двама ни! Едно "Обичам те" не струва нищо, но значи много.
    Мари, много благодаря, за високата оценка! Обичам да наблюдавам и мисля, да си задавам въпроси и да търся отговори. Така се чувствам жива! Радвам се, че си тук!
    Благодаря, Георги, за високата оценка!
    Лидия, много благодаря! Много такива мъже и жени има, за съжаление! Радвам се, че се спря!
  • Отново колоритен разказ, Роси, с ярко индивидуализирани образи, които съм срещала в живота. Поздравления!
  • Висока оценка!
  • "Интересно е да живееш вътре в себе си да наблюдаваш света от илюминатора на душата си."!!!!!!
    "Странно нещо е гърбът на тъжен човек, прилича на счупен клон, в който има толкова много безсилие, че ти се иска да го подпреш и изправиш."!!!
    Разкошен разказ, Роси! Бих могла да цитирам още много твои мисли, които ме впечатлиха, но това означава да го препиша целия тук в коментарното поле. Твоите наблюдения от илюминатора на душата ти винаги водят до ценни разсъждения, от които човек може да си извади ценни поуки за живота и личното ни място в него. Браво, скъпа! Разказите ти винаги ми доставят върховно удоволствие, благодаря ти!
  • Жена ми много обича да спи. Никога не съм ѝ казвал, че я обичам. Защото тя си си знае. Чудя се как ли ще реагира, ако я събудя, само за да ѝ кажа, че я обичам. Ама не от разстояние по телефона, както в песента на Стиви Уондър. Май си струва да опитам от чисто любопитство. Може би следващия път, когато по погрешка я сбутам в неделя сутрин да ходи на работа.
    Добре написан разказ. Сякаш е взет от истинския живот. "Два остри камъка брашно не мелят" са казали. Ако единият е много твърд, другият става вдлъбнат. Или се строшава някой от двата, пада в бездната и понякога намира по-подходящ партньор. Забележките ще напиша в лично съобщение.
  • Ти се завърна, Роси със шеметно красив разказ, който така ми засити душата, че ти благодаря от сърце, за този бисер. Насладих се и те прегръщам!
Предложения
: ??:??