Невъзможна любов -3

    Следващите два дни бяха сиви и еднообразни. Службите дълги, рутинни и само огненият  поглед на монаха ме правеше жива. Той разказваше с жар своите «приказки на Шехерезада», пееше все по-звучно с прекрасния си баритон…Усещах с цялото си същество, че нещо се случва с него, чувствах го във въздуха на храма, който беше натежал от мирис на тамян, изгорял восък и…моя парфюм. Жените също се споглеждаха учудени пред трескавия му поглед, вперен в мен.

    Едва дочаквах края на службите, за да обменим мисли и думи в двора, до потъналата в цветя и чемшири манастирска чешма. Говорихме обикновени неща,  за неговото детство, за семейството му, за животът преди манастира. Той разказваше  за себе си, за бедността и трудния живот, стремейки се да ми обясни избора, който е направил,  но аз  израсла в съвсем друг свят,  не го разбирах напълно.

5.     

     Потъвах, не спях, не се хранех, не се смеех вече, забравих да живея, а бях омъжена и само на 23 години…Не можех да продължавам така. Като пясъчен часовник времето изтичаше и след един ден трябваше да замина завинаги, да се върна към предишния си живот – учене, работа, грижи…

Всичко, което се случи тези дни някак преобърна досегашните ми мисли, стремежи, ценности. Имах чувството, че нищо друго не ме интересува, освен това място – реката, манастира, очите и ангелския глас на монаха.

     В края на службата храмът бавно се опразни. Погледите ни се срещнаха, като че се разбрахме с очи  и …останахме само двамата в полумрака. Коленичих пред леко прегърбената му фигура,  целунах ръката му и тихо, но решително промълвих:

     - Отче…, не мога да живея така…обичам Ви повече от всичко на света…

    Едва виждах очертанията му. Усещах само ръката му, която държах – фина, топла, покорна…Не зная очаквал ли е това признание или моята прямота го изненада, но не отдръпваше ръката си. Настъпи мълчание. Усещах, че сърцето ми ще се пръсне. Знаех, че нищо не мога да променя, знаех, че всичко е загубено, но исках повече от всичко на света да му кажа. С това признание постъпвах почти садистично, исках и той да се измъчва, да го наказвам, дори инквизирам. Виждах го как стои безпомощен, подвластен на чувствата си, стои на кръстопът, където единственият  пътен знак беше дългът и даденият пред Бога обет.

   Минаха няколко минути, които ми се сториха часове. От далеч един приглушен глас, който нямаше нищо общо с неговия, чух да казва по-скоро на себе си, отколкото на мен:

    - И аз…и аз…но преди теб обичам Бог и преди теб съм дал обет на Бога…Ако и ти обичаш Бог така, значи ще бъдем заедно завинаги…

Една топла сълза опари лицето ми, наведено над ръката му. Погледнах очите му - стичаха се синьо-зелени потоци. Светлината беше угаснала.

 6.

 Мина половин година. Точно преди Коледните празници вървях забързана по заледения площад пред храм «Ал. Невски», когато пред Синода спря една лъскава лимузина. Шофьорът пъргаво стана и отвори вратата. Слязоха двама висши сановници. Под скъпите църковни одежди го познах. Беше той. Поотслабнал, вглъбен, очите му бяха сухи и строги. Дори не ме забеляза. Затвори внимателно вратата на лимузината и побърза да влезе в сградата. Понечих да извикам, но нещо заседна в гърлото ми, сграбчи ме, остави ме без дъх и две сълзи -  ледени потоци се стекоха по измръзналите ми страни…

    И така до днес…след близо 30 години. Как ме позна? Може би в годините е искал да ме види отново?! А за толкова години хората се променят. Променят се не само външно, но променят и душите си.  Разбират, че много неща са могли да им променят живота, да ги направят по-щастливи… Иска ми се да вярвам, че през всичките тези години подсъзнателно ме е носил в сърцето си, защото знам, че цената която тогава плати, си е струвала.

                  КРАЙ