Дочула стъпките му,  а след това и превъртането на ключа, тя го посрещна още с отварянето на вратата. Тя, неизменната тишина на дома му, всяка вечер го чакаше на прага. След нея доприпкваха и самотата, и страхът от старостта и болестите, страхът че някой ден ще си угасне сам, ненужен, не липсващ на никого.

Николай светна лампата и закачи  якето си на закачалката. Всичко си беше така, както го бе оставил сутринта. Захабените завивките от леглото му свлечени на пода до дузината мръсни чорапи все така си се къпеха в прахоляк. От кухнята се носеше острата миризма на мръсни чинии. Пепелникът, уж голям, пак не бе успял да побере всички фасове. Четиридесет и осем годишният мъж отвори вратата към терасата за да го изхвърли в кофата, но и тя бе препълнена. Погледна през терасата за да види дали някой минава по улицата,  метна съдържимото му на тротоара и запали цигара. Закашля се. „Много пушиш!“ - дръпна го сякаш за крачола на панталона му страхът от старостта и болестите. Дръпна го, като малко момченце, синчето за което мечтаеше, а нямаше.  Той, този страх,  родил се след четиридесет и петата му година, растеше с всеки изминал ден.

Отвори бутилката ракия, която преди малко бе купил от кварталния магазин и пи направо от нея. Огнената течност го постопли и фолкпевицата, която извиваше глас от телевизора сякаш влезе в кухнята му и запя само за него. Той протегна ръка да я дръпне в прегръдките си, но осъзнал невъзможността, стисна ръката си в юмрук и удари по масата. „Мамка му й живот!“ Бутилката се олюля, аха да падне, но той пак я хвана за гърлото и засмука жадно. После заби наденицата направо в бурканчето с лютеница и отхапа. Фолкпевиците от телевизора се сменяха една след друга. Ориенталските извивки се смесваха с похъркването на Николай, а прошарената му мазна коса танцуваше с трохите по масата.

- Никииииии, Никиии, помогни ми! – дочу глас. Отвори очи и с запремигва с червени, мътни от алкохола очи. В опушената кухня нямаше никого. Изключи  телевизора и се затътри към банята.

- Никиии! – пак този глас. Погледна в спалнята, в хола – никой. Тръшна се на леглото в безпаметност. Потъваше в същата дупка, както всяка вечер от последните десетина години. Вече не се плашеше. Беше ѝ свикнал. Но този път бе различно.

- Никиииии! - Уплашеният женски глас го викаше. Разпозна я. Разпозна плътните ѝ сочни устни, молещи за помощ, разпозна меките ѝ нежни ръце, разранени от въжето, с което беше вързана, кървавите ѝ, раздрани от побоя дрехи. Мария.  Работеше в лабораторията на бетоновия възел. Гъвкава и слаба, пък всичко си имаше – истинско, не като тия със силиконите, дето му се деряха от телевизора.  Нямаше строител дето да не се бе оплитал в мрежата на черните ѝ, дяволити очи. Знаеше, знаеше как да пече мъжете на бавен огън, тя. Изтичаха им очите по нея. Човек биха убили, ако можеха да са на мястото на Ники, когато го покани на „дами канят“ на онзи коледен банкет. А Лазо Шората от учудване ли, от яд ли или защото се беше вече понаквасил даже чашата си изпусна, като видя как Мима в яркочервената си рокля се притисна о ошашавения Ники, че и даже „Стисни я бе, ахмак!“ му беше извикал.  Ей този спомен гонеше всяка вечер с ракията Николай. И другия, когато край реката за пръв път бе познал сладостта на Мария, а после отново и отново в квартирата ѝ. И другия, дето в онова опушено кафене до строежа му каза, че дете чакала...

- Бял ден да не види дано! – кълнеше майка му. - Дете чакала!? И отде разбра, че е твое? Кой не е поискал, с него не е легнала...

- ...ма, мамо – опитваше се да я защити той. Вярно беше, че хората говореха, че с тоз била тук, с оня била там, но той вярваше на Мария, като му казваше: „Измислят си за да си отмъстят, че им отказвам.“

- Аз съм ти майка. Може ли майка лошо да мисли за детето си, бе сине. Под сърцето си съм те носила. От парче месо съм те отгледала. Тоз пияница баща ти, заради тебе съм търпяла. Божкеееее, откъде ни прати това?! Няма място таз уруспия в моята къща. Да се маха!

И онзи спомен за големите ѝ потъмнели от мъка очи, когато ѝ каза, че иска тест за бащинство на детето дето носи, давеше, но така и не успяваше да удави в алкохол Николай.

Не я видя повече. Чу, че се оженила. Чу, че близнаци – момче и момиче, родила. Докато беше жива майка му така и не посмя да я потърси, пък от няколкото години откак беше починала, потънал в самосъжаление и алкохолно опиянение, все се канеше и все не се наканваше.

- Никиии, помогни ми!

Вече почти изтрезнял, Николай погледна към часовника. Двадесет и два часа и пет минути. Набра телефона на приятеля си Стефан.

- Чефо, спиш ли? Виж сега... Бе то, луда работа, ... ама чувам Мима да ме вика от изоставените складове... Как коя Мима, бе... Мойта  Мима. Цялата в кръв, пребита, вързана. Дай да идем да я видим тая работа, че съм пил. То и ти... Кажи на твойта да ни закара. Може и да съм луд, ама я чувам бе, братче. Вика ме...

Дочула стъпките му,  а след това и превъртането на ключа, Мария го посрещна още с отварянето на вратата. Тя, с неизменната си топла усмивка, всяка вечер го чакаше на прага. След нея доприпкваха и Росито и Тошко с радостни възгласи: „Таатиии! Тати се върна! Тате, пък днес в училище...“

От кухнята се носеше ароматът на любимото му телешко с картофи...

Валентина Йосифова