29 июн. 2018 г., 22:07
2 мин за четене
Сънувам... Косите ми са разбъркани с твоите пръсти... И кожата усеща чудната приказка, която започват да редят... Бреговете са далеч... Не искаме да ги достигаме! Плуваме... Поемам дълбоко дъх, за да потече през теб... Поемаш дълбоко дъх, за да изригна сред звездите... Сплетени дихания неудържимо ни превръщат в една нова Вселена! Събуждам се. Не е било сън...
Роди се нов стих:
Припламва дъхът на луната… небрежно разбъркан от вятъра…
С косите и пръстите заедно потъва във чуден спектакъл…
А пък небето и земята… Те нямат точни очертания…
Разменят си местата… и ние сме само дихание…
... ... ...
На следващата нощ се разбуждам и започвам своето писмо за теб:
Тази нощ се събудих точно в 3.15 часа. Разсънвах се постепенно - както, когато ти ме галиш - тихо, на пръсти... с пръстите... Усещането беше толкова истинско, че направо няма сила, която да ме убеди, че не съм събудена от човешка ръка... Твоята... Може в действителност да те нямаше до мен, но аз си „откраднах” още една наша нощ! За кой л ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация