Класовете се поклащаха от лекия допир на вятъра. На места все още неопитно зеленееха, а на други вече бяха напръскани със зластиста зрялост.
Може би танцуваха, а може би се опитваха да се откъснат и да полетят.
Гледайки полето, Ясмин го оприличи на утринното море, събуждащо се и едва потрепващо с леки подвижни гънки на вълни, изпъващо или събиращо снагата си.
Само дето житното море нямаше своя бряг към който да се носи. Вълнуваше самотно, оградено от пътищата и тя вървеше по един от тях, разсичащ житата като старческа бръчка по все още младото лице.
Просто вървеше.
Няколко облака я следваха, пазейки я от слънцето. Отвъд тях лъчите му пробягваха по класовете и караха зърната им се наливат.
Хубав миг – отбеляза Ясмин, прокарвайки ръка по близките стръкове.
Бяха меки, като да погладиш слънчева коприна, изтъкана от милионите нишки на класовете, събрали топлината и заредени с енергия, готови да се превърнат в храна за гладния.
Житото се сееше, покълваше и узряваше заради тях, гладните.
Тяло ...