Класовете се поклащаха от лекия допир на вятъра. На места все още неопитно зеленееха, а на други вече бяха напръскани със зластиста зрялост.
Може би танцуваха, а може би се опитваха да се откъснат и да полетят.
Гледайки полето, Ясмин го оприличи на утринното море, събуждащо се и едва потрепващо с леки подвижни гънки на вълни, изпъващо или събиращо снагата си.
Само дето житното море нямаше своя бряг към който да се носи. Вълнуваше самотно, оградено от пътищата и тя вървеше по един от тях, разсичащ житата като старческа бръчка по все още младото лице.
Просто вървеше.
Няколко облака я следваха, пазейки я от слънцето. Отвъд тях лъчите му пробягваха по класовете и караха зърната им се наливат.
Хубав миг – отбеляза Ясмин, прокарвайки ръка по близките стръкове.
Бяха меки, като да погладиш слънчева коприна, изтъкана от милионите нишки на класовете, събрали топлината и заредени с енергия, готови да се превърнат в храна за гладния.
Житото се сееше, покълваше и узряваше заради тях, гладните.
Тялото лесно се засища – мислеше си Ясмин, - а душата? Нея с какво да я нахраним, ако гладът вече е изцедил всичките ѝ сили.
Вървеше. Просто вървеше.
Пътя е същия по който бе тръгнала някога – обикновен и рядко използван, скрит между житните блокове и запазил мириса на препечената прах на полето.
И все така пуст – отбеляза още като стъпи на него. - От тук може да започне всяко начало, а може и да бъде краят на всичко.
Пътя сега я водеше към миналото...
Ясмин си спомни онези дни, когато класовете бяха по-високи от нея. След това и следващите дни, когато тя се извиси над тях. Имаше усмивки, имаше сълзи. Тук получи първата си целувка, тук се сбогува с няколко падащи звезди.
Спомени от отминалото вече време.
Време!
Може ли да го прегърнеш?
Може ли да му благодариш за това, което ти е дало?
Или да го упрекнеш за всичко, което ти е отнело?
Ясмин спря и махна с благодарност на облаците, че повече няма нужда от тях. Искаше и тя като житата да усети слънчевите лъчи, които веднага я обляха.
Време!
По течението му, живота те кара да бъдеш и един, и друг. Добър, лош, обичан или с разбито сърце. Да се събуждаш като летен звън, да заспиваш като зимна тишина. Да чакаш някой да се завърне, да бъдеш този, които се завръща. Да получиш щастие и разочарование. Да бъдеш всичко нужно или да бъдеш вече излишен.
Сега, тук, на пътя, грешки и успехи се наредиха редом с класовете.
Има ли човек оправдание за постъпките си или може да вини Времето, че го е принудило да ги извърши?
Въпроси на които дори житата не знаеха отговорите.
Ясмин обходи с поглед полето - в далечината се издигаха силуетите на хълмовете. Там бе гората, далечна, скрила в сенките си своите корени, сплели се със земята в една тяхна спогодба за вечност – защото всичко, продължило по-дълго от човешки живот е вечно.
За себе си знаеше, че е душа без корени. Перце, което вятъра някога открадна и понесе по този път.
Спомени – продължи, все така плъзгайки ръка по класовете, - те ли са ми по-нужни или мечтите?
Едните носят докосването на умилението от вече сбъднали се копнежи, а другите чакат своят миг, за да могат и те да се превърнат в сладки спомени.
А ако са с вкуса на горичвото, което могат и двете да наситят?
Тогава какво?
Нужно ли е ги търсим?
И правилно ли е да ги забравим?
Ясмин не дойде да търси миналото, просто се озова само за миг в тях и позволи на тоновете му да я докосват:
Звучеше като любима мелодия, която е отдавна не беше чувала, но веднъж зазвучала, душата ѝ я прегърна.
Усети я като целувката на завърнал се след дълга раздяла любим, който си мислел вече за изгубен.
Ясмин се остави на усещането да я води и се радваше, но и тъжеше, че се срещат отново, макар да осъзнаваше, че ако продължи напред, мъката ще накара приятното усещане да отстъпи.
Все пак реши да повърви още малко с него.
Така ли се чувстват завърналите се от дълго продължила война? Тези, вече записани като загинали, но възкръснали от прахта на забравата - забравени, но посрещани с обич, макар да открият, че всичко познато е променено, защото тях ги е нямало за да го задържат такова, каквото са го помнили.
Така ли се чувстват онези, от които любовта си е тръгнала неочаквано. Без предизвестие или предупреждение - но един ден, случайно или по вселенски план, пак се срещат ей така, на пътя. И отново всичко е променено, защото от огъня е останала да тлее едва шепа жарава, само на няколко мига преди да угасне.
Пътя изкривяваше правата си снага и зад завоя житата се преливаха в обгорени вече стърнища. Струваше ли си да стигне чак до там и да види празнотата, която е останала от родния дом. Него вече го нямаше. Дори и руините му навярно се превърнали на прах и вече са разпилени от вятъра или погълнати от летните пожари.
Ясмин спря и събра ръце на сърцето си. Долови как едва потрепваше като крилете на изплашена до смърт птичка.
Можеше ли да я убие?
Класовете зашумяха леко, ехо връщаше шепота им и разбра, че не може да продължи.
Личното ѝ минало и приливите на настоящето се сблъскаха като вълни в сурова и непоклатима към морските капризи скала.
Обърна се и пое обратно.
Зад нея житата започнаха да изгарят и да се превръщат в пепелища.
© ГФСтоилов Всички права запазени