Класовете се поклащаха от лекия допир на вятъра. На места все още неопитно зеленееха, а на други вече бяха напръскани със зластиста зрялост.

      Може би танцуваха, а може би се опитваха да се откъснат и да полетят.

      Гледайки полето, Ясмин го оприличи на утринното море, събуждащо се и едва потрепващо с леки подвижни гънки на вълни, изпъващо или събиращо снагата си.

      Само дето житното море нямаше своя бряг към който да се носи. Вълнуваше самотно, оградено от пътищата и тя вървеше по един от тях, разсичащ житата като старческа бръчка по все още младото лице.

      Просто вървеше.

      Няколко облака я следваха, пазейки я от слънцето. Отвъд тях лъчите му пробягваха по класовете и караха зърната им се наливат.

      Хубав миг – отбеляза Ясмин, прокарвайки ръка по близките стръкове.

      Бяха меки, като да погладиш слънчева коприна, изтъкана от милионите нишки на класовете, събрали топлината и заредени с енергия, готови да се превърнат в храна за гладния.

      Житото се сееше, покълваше и узряваше заради тях, гладните.

      Тялото лесно се засища – мислеше си Ясмин, - а душата? Нея с какво да я нахраним, ако гладът вече е изцедил всичките ѝ сили.

      Вървеше. Просто вървеше.

      Пътя е същия по който бе тръгнала някога – обикновен и рядко използван, скрит между житните блокове и запазил мириса на препечената прах на полето.

      И все така пуст – отбеляза още като стъпи на него. - От тук може да започне всяко начало, а може и да бъде краят на всичко.

      Пътя сега я водеше към миналото...

      Ясмин си спомни онези дни, когато класовете бяха по-високи от нея. След това и следващите дни, когато тя се извиси над тях. Имаше усмивки, имаше сълзи. Тук получи първата си целувка, тук се сбогува с няколко падащи звезди.

      Спомени от отминалото вече време.

      Време!

         Може ли да го прегърнеш?

         Може ли да му благодариш за това, което ти е дало?

         Или да го упрекнеш за всичко, което ти е отнело?

         Ясмин спря и махна с благодарност на облаците, че повече няма нужда от тях. Искаше и тя като житата да усети слънчевите лъчи, които веднага я обляха.

         Време!

         По течението му, живота те кара да бъдеш и един, и друг. Добър, лош, обичан или с разбито сърце. Да се събуждаш като летен звън, да заспиваш като зимна тишина. Да чакаш някой да се завърне, да бъдеш този, които се завръща. Да получиш щастие и разочарование. Да бъдеш всичко нужно или да бъдеш вече излишен.

         Сега, тук, на пътя, грешки и успехи се наредиха редом с класовете.

         Има ли човек оправдание за постъпките си или може да вини Времето, че го е принудило да ги извърши?

         Въпроси на които дори житата не знаеха отговорите.

      Ясмин обходи с поглед полето - в далечината се издигаха силуетите на хълмовете. Там бе гората, далечна, скрила в сенките си своите корени, сплели се със земята в една тяхна спогодба за вечност – защото всичко, продължило по-дълго от човешки живот е вечно.  

      За себе си знаеше, че е душа без корени. Перце, което вятъра някога открадна и понесе по този път.

      Спомени – продължи, все така плъзгайки ръка по класовете, - те ли са ми по-нужни или мечтите?

      Едните носят докосването на умилението от вече сбъднали се копнежи, а другите чакат своят миг, за да могат и те да се превърнат в сладки спомени.

      А ако са с вкуса на горичвото, което могат и двете да наситят?

      Тогава какво?

      Нужно ли е ги търсим?

      И правилно ли е да ги забравим?

      Ясмин не дойде да търси миналото, просто се озова само за миг в тях и позволи на тоновете му да я докосват:

      Звучеше като любима мелодия, която е отдавна не беше чувала, но веднъж зазвучала, душата ѝ я прегърна.

      Усети я като целувката на завърнал се след дълга раздяла любим, който си мислел вече за изгубен.

         Ясмин се остави на усещането да я води и се радваше, но и тъжеше, че се срещат отново, макар да осъзнаваше, че ако продължи напред, мъката ще накара приятното усещане да отстъпи.  

         Все пак реши да повърви още малко с него.

         Така ли се чувстват завърналите се от дълго продължила война? Тези, вече записани като загинали, но възкръснали от прахта на забравата - забравени, но посрещани с обич, макар да открият, че всичко познато е променено, защото тях ги е нямало за да го задържат такова, каквото са го помнили.

          Така ли се чувстват онези, от които любовта си е тръгнала неочаквано. Без предизвестие или предупреждение - но един ден, случайно или по вселенски план, пак се срещат ей така, на пътя. И отново всичко е променено, защото от огъня е останала да тлее едва шепа жарава, само на няколко мига преди да угасне.

         Пътя изкривяваше правата си снага и зад завоя житата се преливаха в обгорени вече стърнища. Струваше ли си да стигне чак до там и да види празнотата, която е останала от родния дом. Него вече го нямаше. Дори и руините му навярно се превърнали на прах и вече са разпилени от вятъра или погълнати от летните пожари.

         Ясмин спря и събра ръце на сърцето си. Долови как едва потрепваше като крилете на изплашена до смърт птичка.

         Можеше ли да я убие?

         Класовете зашумяха леко, ехо връщаше шепота им и разбра, че не може да продължи.

         Личното ѝ минало и приливите на настоящето се сблъскаха като вълни в сурова и непоклатима към морските капризи скала.

         Обърна се и пое обратно.

         Зад нея житата започнаха да изгарят и да се превръщат в пепелища.