1.

Голото поле края града беше мъртво. Така безжизнено изглеждаше, че сякаш тук никога не е имало живот. А според картата е имал многобройно население. И първото нещо като дума, която дойде на ума на Алексия, когато пропълзя до ръба на скалата, беше:

– Гробище!

Обрасли в сухи стърнища остатъци от каменни стени, навярно някога част от къщи, сега порутени и натрошени като кости. Могили от прах и щръкнали метални артерии на останали без опора основи. Останки от хора – късове хартия, парцаливи дрехи, части на уреди от бита, тук-там няколко семейни фотографии, превърнали се в пожълтял и прегорял от слънцето пергамент с призрачни образи. И над всичко това няколко кръжащи черни птици, току надаващи грозен вой.

- Гробище! – повтори си Алексия и нагласи ремъка на автомата.

Трябваше да премине през него, иска или не. Нямаше път, макар през купищата и могилите да се виеше нещо като пътека. И други навярно идваха до тук, за да търсят Художника, промъквайки се през мъртвия град по мъртвите му улици. Ориентацията е трудна, защото покрита от треволяците местност ставаше еднообразна, когато навлезеш в нея. Но всички вярваха, че най-накрая ще го намерят, та нали в гробищния свят нямаше никой друг според легендата. Само един единствен обитател го населяваше и точно него трябваше да намери пришълката, стига наистина да съществуваше.

Под краката й прашния слой стенеше и пукаше. Над нея вече се носеха две-три от птиците, уловили присъствието на нещо живо и навярно с намерение скоро да могат да опитат от плътта й.

Трябваше да се погрижи за тази опасност.

До една останала по чудо здрава колона, Алексия спря и вдигна оръжието. Движението веднага бе разбрано и птиците изчезнаха нанякъде. Видно знаеха какво ги чака. Но не бързаха, градът си беше техен, рано или късно странника ще остане без храна, без вода и накрая ще ги нахрани с тялото си. Така се бе случвало неведнъж и техните импланти с памет го знаеха.

Те умееха да чакат.

2.

След около час и половина обикаляне Алексия вече мислеше, че всичките тези истории за Художника са просто някакъв мит, на който тя глупаво бе повярвала и съвсем сляпо последвала до това забутано място. Няколко пъти беше обиколила остатъците от града, но не видя нищо, което да покаже, че тук живее някой. Мрачно и потискащо място, от което е по-добре да си надалече.

Тя седна на един камък, подпря гръб на друг и извади една хранителна клечка. Часовникът ù показваше, че е вече обед, макар и слънцето да си оставаше все така безлично овално петно светлина, едва прозиращо през сивкавия слой от облаците.

- Добре ще е да поема обратния път и да се измине поне половината път, преди да падне нощта – реши тя, дъвчейки твърдата субстанция.

На петдесетина крачки имаше една десетметрова дебела арматура, пронизала бетонния си саркофаг и на нея невъзмутимо кацна една от птиците. Алексия вдигна бинокъла и я огледа. Беше едър екземпляр, навярно копие на някой мъжки, който също я гледаше с изцъклени и немигащи очи. Тя приближи още малко образа и видя, че изкуственото око е с механизъм за оптично регулиране на зрението и също я оглеждаше отблизо. Бе запозната с възможностите на биомеханичните изделия от залеза на човечеството и тяхната единствена и последна заповед да убиват създателите си.

- Какво ли оръжие крие под перата си? – зачуди се жената.

Повечето бойни модели изпращаха набор от пера-стрели с отрова на върха. Отровата щеше да подейства светкавично на нервната й система, като я парализира и птицата да получи своята храна за наполовина органичното си тяло. Но щом досега не са я нападнали, значи не са от този тип, а от навярно някой разузнавателен вид, който просто разчита само на клюна и ноктите си, които също не са за пренебрегване и могат да я разкъсат за минути.

Алексия сложи автомата на коленете си и се облегна на него, не ù се влизаше в бой, затова реши да изчака. Може би като пришълка само е нарушила покоят на видимо единствените обитатели на гробището и нищо да не последва, освен обичайното проучване.

Птицата надате вой.

Те не грачеха или пищяха, а виеха като кучета.

- Като гладни вълци!

А днес всички са гладни. Никъде няма готова храна, освен ако сами не си я намерим – всеки знаеше много добре закона за оцеляване.

Воят привлече още една от птиците. Пришълката в техния свят постави ръка на дръжката и пръстът ù обви дъгата на спусъка. Беше готова да простреля първата от тях, ако се спусне върху нея.

Съществата започнаха да вият едновременно. Протяжно и басово. В тишината, която се стелеше из гробищния град, този вой прозвуча зловещо. Иззад отломките им отговориха като ехо хор от гладни гласове.

Алексия скочи и без да чака повече изпрати две бързи серии изстрели към виещите. Успя да уцели едната, но другата се плъзна във въздуха и я нападна, изваждайки десетсантиметрови стоманени нокти. Избегна удара, който би я изкормил, като бързо се извъртя и претъркаля в прахта. Преди птицата да успее да се обърне, автомата отново изтрака и я удари с няколко куршума. Тя нададе последния си вой и пропадна в прахта.

Ехото дълго проточи изстрелите и воят. Двете нападателки бяха неподвижни. Алексия бавно ги приближи, като не сваляше оръжието. С готовност да стреля, подритна половинметровите тела, но видимите попадения бяха прекършили крилата им завинаги.

- Кошмарът на този свят никога няма да свърши – прошепна обичайната молитва на ежедневието и отново се върна до камъка, за да изяде обяда си, а след това щеше да си тръгне оттук.

3.

Слуховете бяха стигнали чак до нейния заслон на цели тридесет километра от това мъртво място. Бяха част от обичайните приказки на преминаващите скитници, които стотината постоянни обитатели на заслона бяха свикнали да слушат вечер край огъня. Случи се така, че този път Алексия улови нещо различно в гласа на стареца, на който дадоха стара консерва храна и той им предложи в замяна тази история.

За Художника, за Твореца...

Можел да съживи образ в картините си...

Можел да сътвори живот с краските си...

- А може ли да нарисува друго място, в друго време? – попита Алексия, приближила се неусетно до скитника.

- Много от тези, които са го посетили, не са видяни повече под това небе – отвърна старецът, след като продължително изгледа младата жена, уловила медения отблясък в косите си на светлината на пламъците.

И тя реши да отиде и да опита да открие вратата към спасението от ежедневието. Защото в подобен на мрак живот и тази слаба искра се превръщаше в извор на надеждата.

Не познаваше света по различен начин, но в отломките от миналото бе намерила достатъчно книги, които прочете. Нямаше спомен кой е научил да чете - навярно е станало някога в детството ù, - но умееше да събира буквите в думи и да разбира смисъла им. Алексия се е родила само няколко години преди катастрофата и първото десетилетие на хаос и мрака изтри спомените на малцината оцелели по света. Но в някои от тях бяха останали бледи знания и умения, като това да се чете или пише.

Не бяха особено полезни, защото никой не успя да възстанови електричеството, но все още умееха добре да ползват силата на огъня. Ако някой някога разбереше тайните от техническите справочници, отделени в една купчина, в заслоните може би отново ще грейне искуствената светлина и хората ще прогонят част от опасностите на мрака.

- Но няма да е днес – въздишаше Алексия, опитвайки се да разгадае формулите, схемите и чертежите от страниците.

За нея бяха по-приятни онези редове, които разказваха за миналото. За времето, когато всичко е било наситено с цвят. Градовете многолюдни, хората нахранени и вода е имало във всеки дом. Тогава са мислели за неща толкова различни, че Алексия се насилваше да ги разбере.

Имало е звезди на небето.

Имало е вълни в морето.

Всеки се е влюбвал и със сладка болка го е изживявал.

Имало и училища за различни науки и занаяти.

Имало е толкова много неща...

Сега миналото никой не помнеше и не се ровеше. Повечето го бяха заклеймили като греховно, грешно и довело до отровена атмосфера и почти изчезващо като вид човечество. От миналото останаха и всички създадени за убиване механизми – смъртоносни оръжия, самоходни машини, биомеханични демонични същества, силно радиоактивни зони и милионите вкопани в обгорялата почва „зъбери”.

Алексия тайно се обяви срещу всичко това. Подсъзнателно бе разбрала, че няма да бъде разбрана от останалите оцелели, затова просто чакаше случайността да й открие начина за бягство. И точно тази история за Художника беше приела като такъв знак, който да последва в мрака.

Но с болка ще трябва да поеме обратния път.

Мястото на надежда беше мъртво за мечти...

4.

Преди окончателно да си тръгне, Алексия трябваше да отбие още един опит да бъде насечена от птиците, като този път успя да простреля само една тях, но я нападнаха цяло ято от шест-седем надали вой черни крилати сенки. Видно из могилите се криеха достатъчно от вида им.

Равносметката накрая щеше да излезе съвсем на загуба. Два дни път напразно, цял пълнител патрони изразходен и никаква следа от търсеното чудо. Изобщо беше време вече да си тръгва. Мястото се оказа съвсем пусто и тя напразно рискува живота си за да дойде, а дали ще успее изобщо и да се върне до заслона.

Не съжаляваше. В себе си знаеше, че когато чуе отново за някой, който може да я измъкне от посивелия свят, тя със сигурност ще отиде да го потърси. Без да се замисля. Иначе щеше да прекара живота си прегръдката на лишения от цвят сегашен свой дом в заслона.
Внезапно спря. Пред нея се извисяваше арка. А преди малко май я нямаше, нали внимателно оглеждаше района. Още повече, че това беше и обратния път, през който всъщност дойде.

Арката имаше висок свод, а под него грееше мека светлина.

- Примамваща като сладко изкушение – си каза зяпналата Алексия.

Тя бавно, като не сваляше и за миг пръста от спусъка на автомата, се приближи. Толкова неестествено изглеждаше това светло петно на общия фон от рухнали сенки, че съзнанието ù приемаше всичко като на сън. Но пък хрущящия слой под краката ù, както и задушливия вкус на въздуха, си бяха съвсем реални.

- Вкусът на реалността, от която толкова много искам да избягам – жената застана на няколко крачки от светлината и надникна.

Той беше прав пред статив, на който имаше огромно платно. Ръката му майсторски се носеше и след нея оставаха ярки цветове. Другата услужливо поднасяше палитра с тонове. Облечен в лека бяла дреха, която плавно следваше движенията на Твореца.

Той си тананикаше нещо, лека и весела мелодия, каквато отрасналата в тежка нощна тишина жена не бе чувала никога.

В нейния свят никой не пееше, може би така както и никой не се смееше. Нямаше музика, за каквато бе чела достатъчно и знаеше, че някога е била неизменно свързана с човек, и която веднага разпозна в мелодичния глас на Художника. Единствените звуци, с които бе привикнала, бяха хриптящите стонове на умиращата планета. Също и воят на демоните в мрака – небесния или земния.

Картината все повече оживяваше с цветове. Алексия неусетно бе застанала току под свода. Даже единият й крак, обут в здрав войнишки ботуш, се бе намъкнал в това необяснимо за разума място.

- Аха! – извърна се рязко Художника, видно усетил чуждото присъствие зад гърба си. Не личеше да е изплашен...

Тоест изплашена.

Оказа се, че Творецът е жена. Малко по-възрастна от Алексия, може би с десетина години, но беше с хубави и приятни, дори може да се каже успокоителни черти.

- Гост – усмихна се тя и махна с палитрата. – Влизай, не се бой.

Алексия прекрачи и се озова в помещението окъпано от светлина. Тук беше и топло, наред с останалите чудеса. Сега усети как тежат няколкото ката дрехи, също и тежката екипировка, която със съвсем женска интуиция разбра, че в момента вече не й е нужна. Затова свали раницата, разкопча бойния колан и – за първи път през съзнателния си живот, - остави автомата настрани.

Усети се свободна. Почувства лекотата на спокойствието и сигурността. Дори за да се убеди къде е, се извърна да погледне отвъд арката. Но видя сивеещия ден като нещо смътно загатнато и едва доловимо. Като утринна мъгла от киселинни изпарения, но сега всичко беше толкова далечно и различно.

- Къде сме? – осмели се да попита най-накрая.

- На сигурно място – каза домакинята и се усмихна. Тя наклони глава на една страна, кичур от не много дългата коса непокорно увисна, но с отмятане на главата отново се прибра.

Светлите очи огледаха добре новодошлата и без да се чуди повече, ръката ù мацна няколко нови щрихи на картината.

Оказаха се сенки. Алексия ги видя и разбра значението. Беше дошла от света им, затова и явно послужи за модел на Художника.

- Как се казваш? – попита продължилата да рисува жена.

- Както са ти казали – отвърна без да се обръща тя.

- Художника? Твореца? Това ли е името ти?

- Сътворяващия художник – засмя се жената. – Не, така ме оприличават с нещо друго. Името ми е Талиана.

- Аз съм Алексия. Чух за теб от един скитник. Наистина ли можеш да правиш магия с картините си? – недоверчиво рече Алексия, почувствала колко груба изглежда тя до тази почти ефирна жена.

- С боите е по-точно. Зависи. Понякога мога, друг път не се получава. Но се е случвало онова, което нарисувам, да се сбъдне...

Талиана остави палитрата. Отметна меката завеса и отвори голям двукрил прозорец. Оказа се, че отвън нямаше обичайния безличен пейзаж, на който беше свикнала Алексия. Прозорецът гледаше към зелена долина, която се стелеше сякаш безкрайно към хоризонта под синеещо небе. Художника взе картината и плъзна с две ръце платното и то се плисна в долината.

Пред невярващия поглед на Алексия цветовете се нанесоха и образуваха езера, градини и гори. В небето плувна цяла флотилия от облаци, но не оловно сиви, а пухкаво бели и чисти.

Долината оживя.

- Невероятно... – успя само да прошепне изумената гостенка.

- Но съвсем реално – каза сътворилата чудото. Остави завесата отметната, навярно за да се любува на творението си, и посочи на Алексия къде да седне. Тя също се настани удобно и започна да трие пръстите си с чиста кърпа.

- Кажи сега, с какво мога да ти помогна? Идваш навярно от много далече, нали?

Алексия все още се отърсваше от видяното. Съзнанието ù го приемаше, но разумът трудно можеше да го преработи като реалност, която прилича повече на сън.

Какво да си пожелае?

Толкова много бе мислила за това, че сега се запъна. Не подозираше, че да се намираш пред Твореца и да поискаш нещо е толкова трудно.

- Искам да живея някъде другаде, а не там – тя махна с ръка към арката.

Помълча и тихо сподели:

- Просто знам, че този свят не е моят, нито времето ми да се появя в него е правилно избрано.

Талиана кимна, че я разбира. Остави попилата цветовете от пръстите ù кърпа и отиде до прозореца.

- А там харесва ли ти?

- Това е сън – никога не съм си и помисляла за по-красиво място.

- Ами тогава нека бъде твое – тържествено каза и махна с ръце.

Съзнанието на Алексия се замъгли, но плувайки в лекотата му, чу гласът на Твореца:

- Само онзи, който истински желае да избяга, ще може да премине...

А тя го желаеше толкова много...

5.

Талиана гледаше към последната си картина. Беше се получила точно както трябва. Имаше в нея много цветове. Имаше вече и едно красиво създание, което навярно не спираше да се възхищава искрено на всичко живо около него. Това и беше най-доброто възнаграждение за Твореца – признанието!

Какво ли друго можеше и да иска. Нали затова съществуваше в пространството и времето – за да отделя подходящите семена от загиващите полета на живота. Нямаше силата да спасява всички, но определени, които наистина заслужават, това можеше. Правеше го от години, от десетки години, от векове. Щеше да го прави докато може.

Самата тя не знаеше колко време ù остава, но се надяваше да е достатъчно, за да дадат семената ù цветове. А цветовете нови семена. Така кръгът ще се затвори. След това вече може и тя самата да стане част от нечия картина. Кой знае, възможно е дарбата ù да се прояви в някой друг. За да я замести. За да ù помогне да върнат пак света такъв, какъвто някога е бил.

Гледащата се усмихна, когато над езерото, край което бе Алексия, се изля лек летен дъжд и от него се образува невероятно ярка дъга.

- Със сигурност това е най-красивото нещо, което е виждала – каза си тя и се отвърна от този прозорец.

На пода, току до статива, бяха дрехите на преминалата в новия свят. Там се гърчеше като мръсна дрипа и платното на старото ù съществуване. Художника събра всичко на куп и го хвърли в голямата камина. Тлеещата жар бавно се разгоря и скоро пламъците обвиха купчината.

Сенките изгоряха с жален писък в лумналия огън.

Талиана изтри ръце, оправи леките си дрехи и отиде до друг един прозорец. Отвори едното му крило и се облегна на перваза.

Загледа се с приятно лениви мисли към една нароена със звезди безкрайност...