Произведението не подходит для лиц моложе 18 лет.
Човек се обезкръвява след продължително практикуване на презрението.
Обичам да наблюдавам малките хора. Те са далеч по-интересни и достойни за внимание... някак никoй не им го дава, а е редно. Малко са нещата, които могат да се коментират за един "голям" човек. При големите хора могат само да се търсят скритите драскотини.
Но малкият човек! Прекланям се пред упоритостта, с която преследва и постига малките си цели, които е сбъркал с големи. Прекланям се и пред вярата му... вярата му в собственото си безсмъртие. Истината е, обаче, че след малкия човек остава само мъничка и бързо заличима слузеста следа. Прекланям се пред упоритостта му да отрече или постави под съмнение собствената си нищожност. Факт е, обаче, че тази мисъл почва да го гризка по някое време, да прави язви в мозъка му. Тогава започва да практикува презрение.
Малкият човек бързо постига целите си - купува материални активи, създава семейство, деца, сяда на дивана в хола и в един момент разбира, че не му остава какво да прави. Почва лееекичко да се съмнява в ценността на активите си и си задава въпроса: "Защо, аджеба, аз съм сив, а оня там не е?" От обезкръвяването е. Няма друго. Малко бавно, но все пак не съвсем късно разбира, че е един "нормален" човек, който, обаче, не се задоволява с малко. Започва маниакално да търси цветните хора и да се пита: "Защо изчезна първо смехът, а после и усмивката ми?".
Развива маниакална обсебеност да се изхожда по няколко пъти на ден и от мъничката си куличка да хвърля нагоре по големите хора своите кафеникави малки лайнца, без да съобрази, че гравитацията и липсата на подвижност (защото се е сраснал на едно място) ще докарат същите тези малки лайница обратно върху него.
Малкият човек не израства. Той винаги си остава онова скрито зад фикуса на балкона хлапе, което мята фунийки с карфици по минаващите хора и после се скрива. Сега обаче, с напредването на технологиите, няма много фикуси по балконите, има монитори и интернет. Удобно място за лайномет.
Малкият човек е чувствителен. Той има морал. И чувства. Не обича никoй да разбива илюзиите му за морал, а да нараниш чувствата му не е никак безопасно.
Малкият човек е убиец. Той е унифицирана единица от матрицата и копнее за свеж въздух и свобода, но и той, като Гъбарко, няма крачета, а Доктор Га го няма тъдява. Той не може да крачи, камо ли да скача. Целият му живот е обезсмислен от самото му раждане. Сега не ми обяснявай колко е свещен животът. При едно семеотделяне се отделят стотици сперматозоиди. Побеждава един, какво става с останалите?
Малкият човек не завижда на хората, които могат да вярват, за нематериалните им неща. Странно. Би следвало да е обратното.
Малкият човек говори само за недостатъците на другите.
Колкото по-малък е човекът, толкова по голяма е агресията му:
"Онез са си купили кола, ще ида да я издера с един пирон"
"Тая на осмия етаж е курва (не ще да се ебе с мен)"
"Тез пак са ходили в чужбина, значи са мошеници".
И така.
Малкият човек не борави с думи, а с обиди. Той не умее и да води битки. Защо ли? Защото той няма име и лице. По дяволите, къде са му очите?
За малкият човек интернет е вулва, в която да изхвърля нечитавото си семе, но на кой ли му дреме.
Малкият човек е враг на движението. И никога не разбира къде отиват другите..
Малкият човек прави секс само със себе си, дори когато очевидно го прави с друг, защото малкият човек обича себе си.
Ей, мъничко човече, направи ми път, че ще те сгазя… неволно ли... де да знам и аз.
Ако исках да изразя емоцията си, пишейки това, бих сложила удивителна след всяка дума.
Един въпрос: защо, когато боговете са слизали от Олимп, са приемали вид на животни? Моят отговор е: толкова са били фенове на хората.
© Гергана Дечева Все права защищены