20 июл. 2020 г., 16:51

Общ разказ – Част 4 

  Проза » Рассказы
1265 1 12
10 мин за четене

  - Глупости – изруга на глас Михаил – като не върви, не върви! Къде се забих в дебрите на ирационалното?!

   Беше обезсърчен, но въпреки това записа старателно файла на разказа, по който работеше не без мъка през последните часове, и едва след това изключи компютъра си. Погледна часовника си, време беше за срещата с Рая. Точно тя бе и причината да се запише в групата за творческо писане, макар сам да съзнаваше, че писането не е от най-силните му страни. Хареса я още в края на първия семестър на лекциите по английска класическа литература, после дойде карантината, затвориха университета и състудентите се пръснаха. „Далече от очите, далече от сърцето", бързо престана да мисли за нея. Каква бе изненадата му, когато в началото на май точно Рая го покани в групата за творческо писане към университета. Можеше ли да откаже? Не, разбира се. Макар и онлайн, групата му даваше възможност да бъде близо до нея, да разговарят, при това не само за писането на разкази и есета, а защо не и да му даде възможност да се срещнат някой ден? Ето, че преди месец се случи и това. Обикновеното харесване премина в много по-силно чувство, а сякаш и Рая не беше безразлична към него. Целунаха се на третата си среща, а днес щеше да е седмата. Имаха да си казват още толкова много неща...

   - Тази вечер ще те водя на протест! – възбудено възкликна Рая след целувката им за поздрав – Благодаря за страхотната роза, Мише!

   - Не е ли опасно, Рай? 

   - Не, глупчо! Ще сме много и ще сваляме... не, няма да сваляме, а ще  свалим правителството! А ако нямаш нищо против, ще подаря твоята роза на някой готин полицай.

   Михаил замълча. Предпочиташе да сваля нея на някое усамотено място, а не правителството на препълнен с хиляди хора площад. Все пак се съгласи, надеждите му оставаха за по-късно вечерта.

   Всичко на протеста течеше мирно и спокойно, вееха се знамена, пееха се патриотични песни, хората са забавляваха с остроумните текстове по плакатите на околните протестиращи. Но това приключи в момента, в който някой, вероятно провокатор, не хвърли бутилка с коктейл Молотов срещу охраняващите полицаи. Двама – трима от тях пламнаха като факли, стоящите най-близо до тях техни колеги се втурнаха да ги гасят, а останалите се нахвърлиха с ярост срещу протестиращите с палки и щитове. Врязаха се в множеството така, както нож се врязва в мека и нищо не подозираща буца масло. Само един миг, кратък колкото запалването на кибритена клечица, бе достатъчен едно ведро множество от хора, половината униформена, а другата половина пъстра като панаирджийски въртележка да се превърне в тълпа, в озверяла тълпа. А точно в този миг, по някаква странна прищявка на случайността, Рая подаваше подарената ѝ от любимия ѝ мъж роза на един млад, с пламнали от руменина бузи полицай. В следващия момент момичето лежеше на паветата с окървавена глава, повалено от палката на същия румен страж на законността и реда. Само тази гледка бе достатъчна за Михаил да загуби разсъдъка си и да се нахвърли срещу тежко бронирания полицай с голи ръце. Някак си посрещна високо във въздуха с две ръце палката, засилваща се за нов удар и към него, но не набрала още достатъчно кинетична енергия, сграбчи я здраво и рязко я дръпна към себе си, така че дори кожената лента, придържаща я към ръката на полицая, не можа да я удържи. Веднъж сдобил се с оръжието на гнева, палката бе само малко допълнение в ръцете на разяреният мъж, достатъчно да удари с него коляното,  показващо се под щита на полицая, и когато той падна на другото си коляно на паважа и разкри също толкова румена ивица кожа между задната част на каската си и гърба на бронираната си жилетка, Михаил не се поколеба и за миг, а стовари трофейното си оръжие с всичка сила в показалата се пролука. Усети през палката хрущящия звук на чупещо се, захвърли я отвратен, грабна от земята Рая, обърна се и побягна.

   Тогава проехтяха изстрелите. Нещо удари бедрото на бягащия мъж.

   - Гумени куршуми – помисли си Михаил – няма да използват истински, я!

   Отвсякъде се чуваха писъци, тълпата вече се поддаваше на паниката. Хората бягаха накъдето им видят очите. От съседните улички излизаха конни полицаи по двойки и мачкаха тълпата. Сякаш за да внесе още напрежение, някъде високо в небето проблесна светкавица, последвана от грохота, а след секунди заваля пороен дъжд.

   Младият мъж бързо губеше сили. Безжизненото тяло на Рая тежеше, а болката в крака му ставаше все по-остра. Видя открехнатата порта от ковано желязо, водеща към двора на стара кооперация, вмъкна се в полуздрача на храсталаците в него и едва сега си позволи да падне на земята, в калта, внимателно придържайки любимата си. Попипа раната си, кървеше, не обилно, но губеше кръв. Огледа се. И тогава видя в дъното на двора постройките, свързани с полуразрушения остъклен тунел, от съня на героя си в трудно вървящия разказ.

   - Глупости, май губя съзнание и ми се привиждат разни десетки пъти премисляни неща... – беше последната му мисъл преди да припадне.

 

Бележка към съавторите: Това продължение на разказа е на сърцето ми и на перото ми. Тъй като написаното излиза от начертания до тук сюжет, излиза и от вашите усилия, колеги, а не искам да омаловажавам труда ви, затова давам и вариант с утъпканата горска пътечка. Би било йезуитско да прехвърля отговорността върху Дочка да избира кой от двата варианта да продължи. Затова заявявам – вторият вариант е официалният. Вече изгърмях и двата си разрешени патрона, макар и единият да се оказа халосен, та ако решите, няма да участвам във финала.

 

Втори (официален) вариант

 

   Странният шум, долетял отвън, беше трясъкът на счупени стъкла, а разкрилата се гледка бе причината да онемее от почуда. На поляната пред хижата имаше втора огледална хижа, свързана с неговата, посредством остъклена постройка, нещо като проход или тунел. Този проход видимо беше силно разрушен. Повечето стъкла бяха изпочупени, а металната носеща конструкция бе ръждясала, като на едно-две места тя бе пропаднала от собствената си тежест. Странно, но вътре в своята хижа Майкъл не беше обърнал внимание дали се е появила врата към този стъклен тунел.

   И тогава видя възрастния мъж, промъкващ се внимателно през прохода. Той беше преминал по-голямата част от него, но спря до пропадналите от покрива железа, които препречваха пътя му, размисли за момент и реши да излезе на поляната направо през отворите на липсващите стъкла. Обърна се с лице към Майкъл. Възможно ли беше да е истина?!

         - Дядо! Ти си жив? Но как?!...

         - Не, сине, не съм жив – старецът се доближи и спря на няколко крачки от него.

   Изглеждаше някак безплътен и сякаш контурите на фигурата му потрепваха, както потрепват образите в маранята на горещ слънчев ден.

   - Нямам много време. Всеки момент вратата може да се затвори. Всичко, което ти преживя през последните дни, колкото и странно да ти се видя, бе само за да си подготвен за това, което сега ще чуеш... Накарах те да дойдеш на това място, защото след смъртта на вуйчо ти в Щатите ти, сине, си последният жив мъж от рода ни. Само ти можеш да изпълниш това, което мъжете в рода ни от поколения сме правили и трябва да правим. А то е да поддържаме ето този рушащ се проход, водещ до...

   Силен трясък от строшени стъкла в тунела го прекъсна. Някакъв винкел се бе откъртил от покрива и се бе сгромолясал върху счупените стъкла по пода. Старецът въздъхна.

   - Докато бях жив, беше съвсем изправен и непокътнат. Колко бързо се руши!... Може би трябва да започна по-отдалече. Преди почти три хилядолетия и половина един от предците ни е открил тази врата към Долната земя. Чувал си за него – Орфей... Знаеш, това е планината на Орфей. Онази, Дяволската пътека до потока, където ти се почувства замаян и ти се видя странна, е мястото, където Орфей е бил разкъсан от побеснелите жени. Май той е единственият, който е минал през вратата, докато е бил жив. Вие, живите не можете да преминавате през този проход, недей да правиш опити! Но ние от отвъдното можем да се връщаме, да ви гледаме, да ви се радваме, да ви напътстваме, да ви помагаме. Ако проходът е здрав... Както виждаш, няма да е още за дълго. Твоя задача е да го потегнеш и да се грижиш за него. А някога, когато имаш деца и внуци, това ще стане тяхна задача. Така е било и така ще бъде... Затвори ли се тази порта, сине, няма да може да ви помагаме. Дали светът тогава ще стане по-добро място? Едва ли. През тази врата ние носим нашия опит, нашата мъдрост, нашето спокойствие. Когато човек се отдели от суетата, тогава става по-добър, по-мъдър, по-спокоен. Помни това, Мишо!... Време е, трябва да тръгвам.

   - Но, дядо, почакай! Имам толкова много въпроси към теб!

   - Ако потегнеш прохода, ще идвам в сънищата ти, сине. Тогава ще отговоря на въпросите ти.

   Старецът се обърна и скоро изчезна в останките на полуразрушения портал.

* * *

© Пер Перикон Все права защищены

Произведение участвует в конкурсе:

Общ разказ »

3 место

Стоеше като закован, слушаше странната звънлива тишина, възцарила се след грубия мъжки глас, затвори очи и ги стисна силно.
„Не, това не може да е истина, нещо ми става, що за глупости са това?” – така си говореше окуражително наум. Седна бавно на тревата със стиснати очи, извади от раницата си вода ...
  2254  15 
Излезе на двора, разтривайки слепоочията си в опит да осъзнае видяното и чутото току-що. Огледа се - няколкото греди, струпани под навеса в долния край на двора на хижата, щяха да свършат добра работа на първо време.
Спусна се по неравния наклонен терен, захвана с две ръце една греда и я помъкна наг ...
  1659 
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • И в двата варианта е добро продължение- реално и "по-приказно... Хареса ми
  • Може и извън предизвикателството... Ако никой няма против.
  • И аз мисля, че редно да св даде възможност за всички желаещи, да напишат своя поглед върху общият разказ. Сигурен съм, че всеки си представя продълженията по различен начин и му се иска той да бъде и написаният.
    Относно финалният разказ: ще бъде ли възможно да бъдат добавяни кратки, "слепващи" части между отделните части, или финала трябва да е цялостна част, само в края?
  • Да, Нина, абсолютно съгласен ! “LOST” си е феномен в телевизионното изкуство (ехххх, тия 108 минути, още ги помня !!!), обаче финала си беше типичната американска холивудско-банална-хепиендска-бълвоч... Чак не мога да повярвам, че първите два (гениални) сезона и последния сезон са дело на едни и същи хора и дори част от един и същ сериал :D …
    Борислав, и аз това си мисля. Не участвам в предизвикателството, обаче това (типично по български ) не ми пречи да давам акъл отстрани . Та, и аз това се сетих тия дни, четейки новите части- защо пък не след края на това предизвикателство всеки от участващите (а може и “външни” хора) ако пожелае да не напише свой собствен цял разказ (а не само отделна част) със същите герои,дори със същото заглавие, само че както той си представя че би трябвало да изглежда цялата история?
  • Първия вариант - добре разказан и актуален към днешна дата. Но оставя историята незавършена и започва съвсем нов разказ.
    Вторият вариант - нещо ми липсва. Въвежда се нов герой - починалият дядо, фабулата взема съвсем нов обрат. Но жената от първата част, която първо живяла отстреща, после се преместила от сам и двамата мъже, с които е живяла отсреща никой повече не ги споменава.
  • Прочетох и двата варианта. Първият ми се стори, като страница откъсната от друг разказ, иначе написан на високо ниво. Дори мисля, че този стил повече ти пасва. Но втората част изглежда е страницата, която липсва. Появата на дядото би била радост за всеки на мястото на героя. Убедително и интересно се е получило. Хареса ми експеримента. Ще чакам нататък.
  • Само второ? Е, поне второ да има... И аз искам да имам възможност да продължа разказ (ако правилата и нататък позволят.)
  • Stormwatch, и аз съм върл почитател на LOST! Май остава ненадминат ( като изключим финала, който не струва ), но все пак това си е филмов сериал, а ние правим опит за общ разказ Надявам се да е сполучлив и да има второ - подобрено издание
  • Ясно . Ами, значи на последните двама се пада "тежката" задача да завършат историята по начин, който да ни "отвее главите" . Защо не с нещо като "клифхенгър" (наскоро разбрах, че с тоя "купешки" термин се обозначавал финал, обикновено в телевизионните сериали, който е толкова шокиращ и неочакван, че оставя зрителя в недоумение, засилва още повече интереса му и го кара да иска още, и още )... Демек, нещо като предждеспоменатите от мен епизоди на "LOST"- уффф, и аз с тия "Изгубени"!!!, едно си баба знае,едно си бае :D (в случая- едно си Stormwatch знае, едно си бае, хъ-хъ)...
    П.П. Сериозно, наистина финала може да бъде толкова неочакван, че да остави дори вратичка за продължение на същата тази история и в следващото общо предизвикателство ...
  • И на мен и двата варианта ми харесват. Всъщност, ако трябва да съм 100 % честен, в началото първия вариант ми се видя прекалено “откъснат” и “далечен” от написаното от предишните участници, обаче вече разбирам логиката на тази част и хитрото (в добрия смисъл на думата ) прехвърляне на историята от света на фантазията на Михаил (разказ в разказа, добре ) в реала, в нашия актуален свят... А във втория вариант също има добре обоснована и продължена история (даваща обяснение на загадките от предишните части) и хрумки, които да послужат на следващите пишещи (то всъщност, ако не бъркам май остана само един следващ пишещ )...
  • След толкова много обрати, ми се струва че Майкъл страда от треска и се събужда само от време навреме и то- на включен телевизор... Щеше ми се обаче новините да не нахълтват и тук...
  • Пер, на мен повече ми допада"официалният вариант" - в смисъл, че очаквах нататък да продължи историята и си го направил с едно много добро послание! А първият, който ти е на сърце - да, и той е добър, признавам ти майсторството да направиш остър завой неусетно – поздравления! Дочка да му мисли - а ако и тя напише два епизода, какво правим? Хареса ми, много ми хареса, това, което си написал и в двата му варианта!
Предложения
: ??:??