Всичко започна, когато бях на шест.

 Една вечер се събудих, защото ми беше студено. Посегнах за завивката си, но вместо нея напипах нещо мокро. Изправих се и осъзнах, че лежа на улицата.

 Не в леглото си.

 В кой знае колко часа посред нощ.

 Страх ме беше дори да изпищя. Пижамата ми беше влажна. Умирах от студ. Огледах се и видях, че съм на улица на двеста метра от вкъщи. Нямах представа как се бях озовал тук. Още помня как ме беше страх дори да подсмърчам, докато стигна до вкъщи. Мама страшно се уплашила, когато отворила входната врата и ме видяла треперещ и разреван. Никой не можа да даде смислено обяснение на това как съм се озовал на онази улица.

  Живеех заедно с родителите си и баба и дядо в една двуетажна къща във Велико Търново. Стаята ми беше на втория етаж. Две седмици след инцидента майка ми и баща ми се редуваха да спят при мен. След като нищо не се случи, те се успокоиха и ме оставиха да спя сам. Всяка вечер обаче заключваха външната врата и скриваха ключа. Минаха два месеца преди отново да се събудя навън. Този път бях легнал на някаква пейка в градината до нас. Добре, че се беше запролетило, та поне не беше студено. И скоро щеше да настъпи изгревът.

  Този път шашардисах всички – ключът за входната врата беше под възглавницата на майка ми. Последва и заключване на вратата на стаята ми. След месец се събудих на дърво в градината ни. От уплаха паднах и си счупих ръката. Виковете ми събудиха родителите ми.

  Заведоха ме на лекар, гипсираха ръката ми и след като нашите разказаха на доктора как съм я счупил, той ми предписа някакви хапчета.

  В продължение на два месеца нашите отново спяха при мен, даваха ми хапчета всяка вечер и заключваха вратите. Всичко беше наред.

  Дойде есента и рожденият ми ден. Направихме голямо тържество, получих страшно много подаръци. Легнах си по-рано, защото бях изморен. По едно време баба ми, която станала да пие вода, чула някакъв шум. Погледнала през прозореца и ме видяла да летя в градината. Въобще не могла да повярва на очите си. Отишла да събуди баща ми, но когато излезли в градината, аз съм бил изчезнал. Тръгнали да ме търсят и съвсем скоро ме открили заспал под някакъв храст. Прибрали ме без да ме будят.

  В началото нашите не можели да повярват. Синът им да може да лети? Това звучало нереално. Цял ден се чудели какво да ме правят. Вечерта решили да се уверят със собствените си очи. Отишли в градината всичко заедно – мама, татко, баба и дядо. Минало полунощ, но нищо не се случило. В един момент всичко било спокойно, а след това видели как съм отворил прозореца, затворил съм го и съм полетял. Ей-така. Без да махам с ръце или крака, просто съм си летял насам-натам. Накрая съм се прибрал обратно и когато ме проверили, съм спял като къпан. На сутринта ме питали дали помня нещо. Нищо.

  Решили да заковат прозореца и да не казват на никого. Това подействало за кратко. После просто съм счупил прозореца. Родителите ми използвали различни методи, за да запазят в тайна способността ми, която се проявявала само на сън. Но когато съм станал на дванадесет, се предали и ми казали. Това вече го помня. В първия миг реших, че ми се подиграват. Как така ще мога да летя? И ако мога да летя, защо не знам? Те търпеливо ми разказаха цялата история и накрая дядо ми показа един документ за собственост на четири декара земя горе в планината. Каза, че ми я е купил, когато се убедил, че наистина мога да летя. Решили, че е добре да имам място, на което мога да летя необезпокоявано.

  Трудно ми беше да им повярвам. При мисълта, че мога да летя, ме изпълваше безумна радост, но защо се случваше само насън? Помня как същата вечер се опитах безброй пъти да полетя. Уви, неуспешно. Опитвах всяка вечер от този ден нататък, но нищо не се случваше.

  Когато станах на четиринадесет, дойде време да кандидатствам в гимназия. Притеснявах се ужасно много. Една вечер се прибирах и отново мислех за изпитите, когато в един момент усетих, че съм се издигнал във въздуха. В момента, в който го осъзнах, тупнах на земята. С течение на времето открих, че способността ми се проявява най-вече в моментите, в които изпитвах силни емоции.

  Едва не ме дисквалифицираха на изпитите за кандидатстване в гимназия, защото докато решавах задачите си, се бях издигнал над стола. От ужас се хванах за чина си и буквално се строполих на мястото си.

  В последствие се научих да контролирам дарбата си. Земята в гората, която ми беше подарил дядо, се оказа най-прекрасният подарък, който бях получавал някога. Това място беше моето убежище. В началото ходех с някого – най-често баща ми или дядо, за да ме „пазят”и да ме предупредят, ако се появят хора. Но после се научих сам да се пазя. Никога никой не ме видя или поне аз не разбрах да са ме видели.

  Чувството да летиш е невероятно. Няма да го описвам, защото никога не ми се е налагало. Просто го усещам с цялото си същество. То е едно от онези неща, които възприемаш по-скоро с тялото си, отколкото с ума. Невероятно е, наистина. Но да знаеш, че имаш едно-единствено място, на което да можеш да летиш без да се притесняваш, е ужасно. Едни-единствени четири декара от цялата Земя, където да летиш. Ужасно е. Случваше ми се доста често да се измъквам от вкъщи и да летя из града по най-задните и безлюдни улички. Открих онзи час от денонощието, през който действително всички спят.

  Промъквах се понякога и гледах, скрит в клоните на някое дърво, момичето, което харесвах. Най-много се забавлявах, когато излезехме на среща с някое момиче, и в края на срещата за раздяла я целунех, всяка една споделяше едно и също: „Уау, сякаш полетяхме!”

  Е, не бяха много далеч от истината.

  Използвах дарбата си по-рядко с напредване на годините – трудно е да обясниш на приятели и роднини ежеседмичните изчезвания, затова ги разредих. И момичетата бяха проблем, особено ако бяха ревнив. Ей, какви преживявания съм имал с подобни девойки. Освен това е трудно да откриеш човека, на когото можеш да се довериш. Да си сигурен, че ще пази тайната ти и винаги ще бъде до теб.

  Така че бъди много внимателен, сине. Дори и с приятелите си, не доверявай лесно тайната си и преценявай хората. Оглеждай се, когато решиш да летиш из града. Прави го, само ако си сигурен, че няма никого и не се самозабравяй. А сега вземи този документ – към земята, която купи дядо ти, добавям още десет декара, за да имаш малко повече свобода.