∞

 

 

След няколко века или може би след секунди усетих как се връщам и клепачите ми се вдигнаха. Безпаметният мрак разхлаби хватката си около мен и ми позволи да се събудя.

-Хайде, ягодке, вече реших, че си избягала от мен.

Веселият тембър на Сънсет потрепваше в храбрия опит за шега. Установих, че съм в състояние да се надигна и осъзнах, че съм си вкъщи. Лежах на огормното легло в спалнята, а приятелят ми седеше до мен. Прозорците бяха ониксовочерни, нощната лампа поглъщаше сребристия блясък на двете луни

-Какво стана? – попитах и посегнах към лицето си – Колко време бях в... безсъзнание?

-Не повече от петнайсет минути – усмихна се Сънсет. Беше видимо пребледнял, но вече не бе изплашен. Кървавочервените му ириси ме гледаха ласкаво, устните му тръпнеха.

-Защо съм тук? – зададох пореден въпрос и се огледах като идиот. Още бях с обувки.

-А къде да си? – засмя се Сънсет. Примигах.

-Ами примерно, в болницата. Последното, което помня, беше че ще се обаждаш на бърза помощ.

-Обадих се – потвърди приятелят ми, прокара дълги пръсти  през оранжевата си коса и конвулсиво преглътна – Но на моя лекар и докато го чаках, те доведох тук. Не исках да се събуждаш в болница, само заради едно причерняване.

Изглеждаше много странно. Беше съблякъл тениската си и стоеше само по къси панталони в тюркоазено синьо. Лицето му бе някак изопнато, не спираше да се усмихва. Стори ми се изпотен и като че ли нервен.

-Сънсет, добре ли си? – предпазливо попитах.

-Да, разбира се. Докторът си тръгна преди малко. Ти също си добре – изрецитира той и пак се усмихна. Смръщих се. Пръстите му определено трепереха. Прокашля се и ме погледна, после отмести червените си ириси.

-Какво ти има? Изглеждаш притеснен – седнах по турски и се взрях в него. Прилошаването бе изчезнало и се чувствах отлично. Но особеното поведение на Сънсет ме тревожеше.

-Всичко е наред – все така неестествено изрече приятелят ми – Просто се нуждаеш от почивка.

-Познавам те много добре, мечо – равно казах и се приведох към Сънсет – Нервен си. Ако има някакъв проблем, свързан с мен, по-добре не крий. Лекарят ли каза нещо?

За пръв път, откакто го бях срещнала, Сънсет изгуби дар слово. Почувствах смъртна тръпка страх. Пребледнелите му устни помръднаха, но не издадоха и звук. Вече не се усмихваше. Изглеждаше зашеметен.

-Да, лекарят наистина каза нещо... – избърбори той накрая, а на мен сърцето ми замря. Острите, ледени тръпки, обхванали стомаха ми, се разпростряха в цялото ми тяло. Почувствах как устните ми се сковават.

-Умирам ли? – попитах и се изненадах от спокойния си глас – Умирам, нали? Болна съм и не ми остава много... – думите ми се удавиха в пространството между нас.

По лицето на Сънсет се разля същата безумна усмивка от преди малко. Нервността изчезна и цялото му лице се озари от неочаквана лудост.  

-Глупости! – възкликна той, а аз вдигнах невярващо очи – Откъде ти хрумна? Лекарят каза, че ще ставам баща!

В момента, в който осъзнах значението на думите му, цялото ми тяло омекна и аз отново се свлякох върху леглото. Почувствах странна тежест ниско в корема и спуснах клепачи.

-Разбираш ли, любов моя? – не виждах Сънсет, но гласът му трепереше от радост – Разбираш ли какво означава това? Ще имам дете от теб! Ще имам дете от единствената жена, която съм обичал някога!

Фактът, че съм бременна от Сънсет ме бе зашеметил до такава степен, че не можах да отговоря. Наистина, напоследък не се чувствах много добре, но смятах, че просто съм свикнала да спя много на почивката и сега трудно се адаптирам. Не бях изплашена. Не бях и тъжна. Усетих само някакво слабо, неопределено чувство, което се разми и се удави във гърдите ми. Отворих очи и се надигнах. Сънсет ме гледаше, цялото му лице беше озарено от усмивка. Приведох се напред и увих ръце около шията му. Притиснах се в приятеля си и го целунах по рамото.

-Направи ме истински щастлив, Амара – продължи той и ме прегърна силно – Представи си сега да се роди едно красиво момиченце с твоите зелени очи. Едно момиченце, което изцяло да прилича на теб. Откакто те срещнах знаех, че това ще се случи един ден. Винаги ме е било страх да стана баща, но с теб страхът изчезна.

Продължавах безмълвно да се притискам в него и да вдъхвам аромата на парфюма му. Гърлото ми бе напълно залепнало. Като по-малка изпитвах ужас от бременността, ужас от раждането и с всички сили се борех срещу мисълта, че един ден може да стана майка. Сега дори не се страхувах. Много странно полубезразличие или отражение на радост се лееше по вените ми.

-Скъпа? – Сънсет внимателно ме дръпна от себе си – Защо мълчиш? Не искаш ли бебето?

Веждите му леко се смръщиха, докато ръцете му нежно ме придържаха. Разбрах, че мога да отговоря и с „не”. Разбрах, че ако реша да махна детето, Сънсет ще се съгласи с мен. Разбрах, че каквото и да кажех, той щеше да го приеме, защото ме обича. Но нямаше да съм в състояние да понеса мъката в очите му, нямаше да издържа болката, която щях да му причиня.

-Напротив – отговорих и с облекчение установих, че гласът ми е нормален – Обичам те.

Сънсет ме грабна в обятията си и дълго ме целува, като не спираше да повтаря колко ме обожава.

Много след като приятелят ми заспа, аз не можах да затворя очи. Есенната нощ бе влажна и хладна, но вместо да се унеса под потропването на дъжда по прозорците, полека отметнах завивката и тихо се изправих. Бялата сатенена нощница проблесна смътно в мрака. На пръсти отидох до вратата и след като се уверих, че Сънсет спи непробудно, излязох от спалнята.

Апартаментът не беше особено голям, но в него се чувствах като у дома си. Стаите бяха достатъчно широки, през деня изпълнени с много светлина, кухнята бе добре обзаведена, а банята – съвсем нова с шикозни червени плочки. Тръгнах по коридора и сърцето ми прескочи един удар. Между спалнята и всекидневната се разполагаше една по-малка неизползвана стая, в която мебелите бяха покрити с плътни калъфи, за да не събират прах. Детска стая. Със Сънсет не бяхме обсъждали предназначението й, но ето, сега то само се натрапваше в главата ми. Загърнах се по-плътно в сатенения халат и бавно отворих вратата.

Застанала вече в средата, аз усетих някакво неизпитвано досега чувство в гърдите. Не беше цветущият възторг на бременните жени от рекламите, не беше ужасът от детството ми. Усещах единствено убеденост в закономерността на събитията, примирена подреденост, чувствах странна лекота, подобна на облекчение. „Всичко ще бъде наред” – прошепна глас в ума ми. „Да” – съгласих се.

Отправих се към кухнята. Напълно бях забравила да питам гаджето си от колко време съм бременна. Най-много няколко седмици. Облегнах се на плота и се загледах през тъмния прозорец. Дъждът продължаваше равномерно да потропва по первазите и създаваше усещане за сънливост и уют. Замислих се за себе си.

-Ще имам дете – изрекох на глас в празната кухня, осветявана само от лампите над плота, за да проверя как звучи – Ще имам бебе.

Чувствах ли се по-различна? Не. Чувствах ли се безумно щастлива? Не. Чувствах ли се отчаяна? Не.

Чувствах се добре. Точно по същия начин, по който се чувствах и преди десет години, и преди десет часа. Нищо не се бе променило. Нито хроничната мъка по Римън, нито привързаността към Сънсет, нито вътрешното ми равновесие. Защото всичко, което се беше случило, беше нормално. Беше нещо съвсем естествено, закономерно, вечно. Усмихнах се.

Сега важно бе да наддавам само на корем, да не правя нищо опасно за здравето на детето и да се грижа за себе си. Дали да не пийна чашка зелен чай? Кафето щеше да ми липсва. Пак се засмях. Поседнах до прозореца, докато чаках водата да заври.

Часовникът показваше три сутринта. Разбърках една лъжичка мед в чая и се подпрях на масата. Дъждовният въздух нахлуваше в кухнята, ухаеше на нещо тръпчиво-свежо, някаква есенна, студена тръпка пробождаше носа. Отпих от чая.

Изведнъж по гърба ми пролазиха тръпки. Интуитивно чувство, че има още някого, учести пулса ми. Рязко се обърнах към тъмния коридор и плахо подвикнах:

-Сънсет? Ти ли си, скъпи?

Мракът се раздвижи пред очите ми. Цялата ми кожа настръхна. Пръстите ми стиснаха чашата с всички сили.

-Стига игрички, мечо! – почти проллаках – Не е смешно! Знаеш в какво състояние съм в момента.

-Аз съм – промълви плътен глас.

Удържах пронизителния писък, надигнал се в гърлото ми и прехапах език. От тъмнината в коридора се отдели висок, едър силует на мъж и тръгна към мен. В момента, в който прекрачи прага, меката светлина падна върху лицето му и проблесна в жълтите ириси с вертикални зеници.

-Римън – затиснах устата си с ръка, която трепереше – Какво... какво правиш т-тук...? – заекнах и преглътнах болезнено.

Писателят се приближи до мен и ме погледна. Да, това беше моят Римън. Не сладникавият съпруг на майка ми, а мъжът, който бе с мен в Планините на Забравата. Вдигнах очи към него, изплашена че ще изчезне, ако го погледна по-внимателно. Изглеждаше точно така, както беше изглеждал преди десет години, когато изчезна. Черната коса, лимоновожълтите очи, потрепващото от мускули тяло. Едната му ръка се вдигна и посегна към мен. Направо понечих да се отдръпна. Бях убедена, че той е плод на въображението ми. Умората, бременността и миналото си бяха казали думата и бях напълно превъртяла.

Мъжът не каза и дума. Пръстите му докоснаха бузата ми, пролазиха надолу по шията и оставиха ужасяваща диря реалност. Долавях уханието, което струеше от дрехите му, от кожата му. Потръпнах и се изправих. Котешките му очи ме проследиха, а от тях се излъчваха и мъка, и усмивка и копнеж. Погледът му се смъкна по мен, съвсвем ясно показвайки, че е наясно със състоянието ми.  

-Всъщност не си тук, нали? – промълвих и заотстъпвах назад – Не си и холограма. Разклатените ми нерви са те повикали.

Римън се усмихна и със съвсем реалистичен жест оправи извадилата се от колана на дънките тениска.

-Ще разбереш – изрече той със съблазнителния си глас – Не е много далеч моментът, в който ще узнаеш всичко.

Подпрях се на плота с омекнали крака. Римън като на забързан кадър се доближи до мен и ме притегли в страстна, сладостна близост. Приведе се и долепи устните си до моите. Дори не трепнах. Целунах го на свой ред, придърпах го към себе си. Устните му носеха същия дъх на прясно изгоряла цигара, мента и кафе, изпиваха моите със същата страст.

След малко ме дръпна от себе си и леко задъхан повтори:

-Ще разбереш... обещавам.

Сърцето ми щеше да изхвръкне. Само след едно примигване Римън беше изчезнал. Вдигнах пръсти към устните си. Върху тях още пареше копнежната нежност от целувката на писателя. Огледах се. Бях съвсем сама.

-Господи – помърморих. С разтреперани колене отидох до масата и седнах. Установих, че от странната поява на Римън бяха минали само десет минути. Бавно си изпих чая без да мисля за нищо конкретно и тръгнах в ранносутрешния мрак към спалнята.

Сънсет лежеше в същата поза, в която го бях оставила. Погледах го известно време със смъдяща болка в душата и реших да се върна в кухнята, за да направя закуска. И без това нямаше да успея да заспя повече.

Есенната сутрин изгря над Земята на Книгите златисто-хладна, осеяна със светлосенки и ултрамаринени краски. Листата на Елмазените дървета проблясваха под утринното слънце и тихо шумоляха от пронизващия ветрец. Планините на Забравата се виждаха в далечината, М-образните им зъбери рязко се очертаваха на фона на студеното, бездънно небе. По върховете им проблясваше сняг, а слънчевите лъчи полека, безшумно се прокрадваха в кухнята, рисувайки с бледозлатисти, безплътни пръсти.

Следва продължение...