Eia (Росица Танчева)
436 13844
5 июн. 2010 г., 08:12

Осъзнаване-21 до 24/вкл./ от първа част на романа 

  Проза » Повести и романы
937 0 8
29 мин за четене
XXI
       Наближавахме тракийското поле край Филибе, когато към нас се присъединиха и войнуци. Заговорих се с един от тях. Казвал се Нестор и бил син на Райо от село Гаганица, където имал бащина от девет ниви, зеленчукова градина, харман и двор. С мъка изпълнявал задълженията си по обработката на тази султанска земя. Оплака ми се, че теглото му от турците било голямо. Трябвало да ходи да работи ангария по далечни места и на това отгоре, в селото си да плаща всички данъци. Много българи като него били отведени по височайша заповед чак в Персия, за да се грижат за конете на Мурад III и на пашите. При това трябвало да нощуват на открито. Сега му било наредено да се подготвя за поход - щял скоро да ходи в Станбул, а оттам, заедно със султанската войска, бил длъжен да замине пак към персийските земи - за Иран, където Мурад III водел свирепа рат. На него и на другите войнуци, които се бяха присъединили към нас, било възложено и да снабдяват с лед местата, където ще отсядат аскерите. Кадиите на по- големите градове по пътя на войската, също щели да помагат за изпълнението на тази тежка задача - те знаели къде са закопани в земята,  завити в слама ледени късове.
     Увлечен от разговора си с войнука, не разбрах кога се беше мръкнало. Злат предложи да се установим на някакво сигурно място и да пренощуваме. Бяхме наближили село Маноле. Още един ден път и щяхме да стигнем във Филибе. В мрачината съзряхме очертанията на овчарник. Бяхме близо до сградата, когато пред нас изскочи мъж с гега в ръката, а зад него се показа едро куче.
     - Що щете по тези места? - попита момъкът.
     - Връщаме се от ангария и дирим къде да пренощуваме - рече Злат.
     - Ако сте добри люде, влизайте в голямата колиба! Видите ли я? Ей я там, до дебелото дърво - посочи гостолюбивият овчар.
     - Благодарим, момко! Тебе как те викат? - попита войнукът, с когото днес се бях запознал.
     - Аз съм Драган чобан, а баща ми е Петри чобан. С тетьо ми гледаме тъдява тристатина овце.Тия дни чакаме да минат джелепи,че трябва да си дадем дана на султана - разприказва се момчето. После ни въведе в колибата и извика тейко си. По-късно ни донесе овче сирене, пресни погачи и студена вода.
     Хапнахме, доволно и предоволно. Споделихме си неволите, пък и по някоя хубава приказка си разказахме и сънят взе да ни унася. Бях задрямал, когато Злат ме побутна и рече,че ще будува, за да пази, а като се измори, ще ме събуди, за да се сменим. Нестор ни дочу и каза, че после и той иска да пази, защото разбойнически шайки бродели по тези места и нападали най-вече нощем. Заспал съм отново. Когато Злат ме разбуди, за да се сменим, още сиспомнях хубавото видение, което ми се беше присънило - мама ме галеше по косата и се усмихваше, а брат ми се смееше и я дърпаше за ръка, за да отиват нанякъде. Бяха такива, каквито си ги спомнях преди да ме вземат турците - мама я виждах млада, с вързани на плитки буйни коси и с добри,  тъжни очи, а брат ми – малък закачливко, който винаги намираше как да ме ядоса и да ме предизвика да се сбия с него.Тръснах глава, разтърках очи и видението изчезна. Станах и излязох от колибата.Тайнствени сенки се движеха. Духаше слаб ветрец, нощта бе ясна, месечината и звездите потрепваха и сигурно това, което ме плашеше, бяха очертанията на поклащащите се дървета. Но все пак ме беше страх.Уж вече бях мъж, с наболи мустаци, но след многобройните разкази за бандата на Шахин и след всичко преживяно от мен, тръпки полазваха по гърба ми при всеки полъх и
изшумоляване. Аз се притаих близо до колибата, до един храст и задебнах. Трябваше да пазя като големите и да подтисна страха си.
     Полето спеше под съпровода на песента на щурци и жабки, който от време навреме бе нарушаван от кучешки лай или птичи шепот. Свикнах с местещите се сенки и станах по-спокоен и наблюдателен.
По едно време видях,че някой излезе от колибата и тръгна към мене. Беше Нестор.
     - Върви да спиш, момче! Аз вече ще пазя - рече ми той.
     - Не съм изморен, ако ти се спи, върни се в колибата - отговорих му, защото тайнството на нощта взе да ми харесва.
     - Няма защо и двамата да будуваме - настояваше войнукът и аз реших да го послушам. Влязох в колибата и отново легнах. Но дълго време не можех да мигна. Мислех си дали утре ще стигна до Филибе и ще видя ли домашните си. Как ли са те?
  
XXII
„Ех, майко, майко, защо не ме подтикна философия да уча,че вместо пушечно месо, важен философ да стана и като отговоря на някого, той въобще да престане да разбира за какво ме е питал !” - възкликнах, след като от увлекателното житие на Доброслав ме откъсна телевизионна новинарска емисия, в която съобщаваха кого Президентът на Република България наградил с най-високия български орден „Стара планина” и кой не приел наградата.
          “Венец на философията е тържеството над самия себе си” е казал Диоген. Дали родните ни философи - политици могат да осъзнаят дълбокия смисъл на тази мъдрост?
            Ах вие, неразумни раи! Прости сте, не сте узрели за референдуми, не разбирате и мисълта на Диоген, та камо ли да разберете моралния протест на човека, който не желае да получи като награда най-високия български орден „Стара планина”!
О, търпеливий и овцедушний, стягайте се за дълъг път, защото скоро джелепите ще ви подкарат към Сарая! Но бъдете философи, разберете ги, защото те са жертвите, а вие - палачите и време е веднъж завинаги да проумеете, че пътят Ви към Европа минава през Босфора!
          Не схващам как Президентът на Република България оценя достойнствата на хората, за да ги награди с най-високия български орден. Как се определя кой е по-заслужил за утвърждаването на националното ни достойнство?   
Гледането на новинарската емисия, в която акцентът бе върху моралния протест на най-известния в страната ни философ - политик, завърших отново със серия страстни псувни, след което пак захванах да нищя шестнадесетия век.
         - Изпий си лекарствата, скъпи! - опита се да ме откъсне от интересния разказ на Доброслав грижовната ми жена.
         - Няма да ги вземам повече, та аз станах по-осъзнат от всички покрай себе си и ако така продължава, то как ще живея сред неравностойни? -възпротивих се и продължих да прелиствам четивото си.
 
XXIII
   Задишах учестено - пред погледа ми се разкриха хълмовете на Филибе. Наближавах родния си град. Вървях замислен и не виждах дори къде стъпвам. Но от унеса ме откъсна позната гледка - покрай мен минаха десет коня, натоварени с наблъскани в кошове пленени маджари. Видях очите на момченце, което бе натъпкано в кош с още едно дете. Гледаше като диво, уплашено животно. Забързах и Злат едва ме настигна. С него се бяхме отделили от групата войнуци. Скоро навлязохме в града. Калдаръмените настилки на Филибе изглеждаха тъжни и безнадеждни, почернели от сажди и пушеци. Улиците бяха пусти, от двете страни обградени със зидове, които се изравняваха с покривите на самите къщи, а те, направени от кал и дърво, сякаш се мъчеха да ни обърнат гръб с високите си дувари и слепи стени. Боже, дали живее някой тук? Тревогата ми си беше проличала, защото Злат ме побутна и попита:
     - Когато те взеха турците така ли изглеждаше това място?
     - Мама все криеше мен и брат ми. Наистина и тогава нямахме джамове на къщата, но аз си бях свикнал и не се замислях как се чувства външен человек, дошъл във Филибе.
     - Все по турски строежи съм работил, момче. Знаеш, че съм каменоделец.
Не ми харесват тези къщи. Ех, ако го нямаше този страх у людете, ех, ако не бяхме роби, какви сгради щяхме да построим - за чудо и приказ!
     - Преди да ни завладеят турците, такива ли са били къщята тъдява? - заинтересувах се аз.
     - Тук-там съм намирал по нещо старо. Виждал съм мраморни колони, мозайки, чудни рисунки, резби, златни и сребърни украшения от времето, когато сме били свободни - разприказва се Злат.
     - Дали някога пак ще имаме красиви строежи? -  попитах с надежда.
     - Дано Господ да даде да имаме! Но ние с теб няма да доживеем това време, момче - въздъхна Злат.
     Бяхме навлезли в познатия ми от детството път. Ето я моята родна къща! Стиснах ръката на Злат.
     - Стигнахме - успях да промълвя.
     - Спокойно, дете, нали съм с теб! - подкрепи ме моят приятел.
     Потропах на портата.Усетих, че някой погледна през една дупка в дъските. После чух женски глас :
     - Що щете тука?
     - Ваши хора сме - смело рече Злат, защото аз не можех да отворя устата си.
     Дълго никой не се показваше, но усещах нечии поглед през пролуката. По едно време се чу изскърцване и портата се отвори. Показа се жена с дълги, побелели коси. Загледах я - та това беше мама! Спуснах се и я прегърнах.
     - Мамо, мамо... - едва мълвях.
     Тя се отпусна в ръцете ми. Злат влезе в двора и след малко изскочи с вода в шепите си. Намокри лицето й, после я пренесохме до чучура и аз я наплисках цялата.Тя взе да отваря очи и да диша дълбоко.
    - Сине, ти ли си? - промълви едва чуто.
     - Аз съм, мамо. Жив и здрав си дойдох. Радвай се !
     - Тихо, сине, тихо! - рече уплашено тя. - Да залостим портите!
     Злат вече бе свършил тази работа и я успокои,че никой не ни е видял.
     Влязохме в одаята. Огледах се - тук всичко ми беше познато и мило. Седнах на своето трикрако столче край кръглата софра. Злат се разположи по-удобно на миндера. Мама повика брат ми - Пейо. При нас влезе висок и широкоплещест момък, с буйна черна коса, изразителни очи и високо чело. Но в чертите му познах малкия Пейо, с който като дете често се посбивах. Той също ме разглеждаше с интерес. После се спуснахме един към друг и се прегърнахме.
     - Колко си пораснал, Пейо! - рекох най-после.
     - И ти, братко! - смееше се той насреща ми.
     Мама се разплака от радост.
     - Къде е тате? - плахо попитах.
    Всички замълчаха. Най-после мама приседна до мен и ме погали по главата.
     - Няма го. Още като дойдоха турците да те вземат - тогава лошо го удариха. Два дни след това почина. При Господ е, синко - през сълзи каза майка ми.
     Настана тежко мълчание. Най-подир Пейо се обади:
     - Малко след татко и баба си отиде от този свят.
     - А как се справяхте двамата? - попитах разтревожено.
     - Има добри люде, сине - рече мама. - Съседите ни помагаха, пък и аз поработвам при абаджията Райо за единия хляб.
     В стаята надникна момиче на дванайсет-тринайсет години.
     - Влез, Лале, влез! - рече мама. - Това е Лалка. Сираче остана.
Османлиите, когато взеха за еничарин нейния брат, убиха родата й.
Прибрахме я и тя си е вече наше чедо - каза мама и я прегърна.
     Запознах се с Лалка и започнах да им разказвам патилата си.
 
XXIV
     Между преживяванията, които оставих Доброслав да разказва на домашните си, нямаше толкова ужасни неща, колкото бяха сега чутите от мен по телевизията. Иракска терористична групировка взела за заложници двама български шофьори на камиони - Ивайло Кепов и Георги Лазов.Те били обикновени, мирни хора - търгували със стари автомобили. Хора на Абу Заркауи - един от най-близките на Осама бин Ладен, ги отвлекли, когато шофьорите били в околностите на иракския град Мосул. Сега катарската телевизия “Ал Джазира” се беше превърнала във връзка между похитителите и нашето правителство. Но исканията, които терористите поставяли били към САЩ - да освободи иракските военнопленници до 24 часа от задържането на заложниците. След изтичане на по-дълго от това време, през което нашите политици се опитваха да убеждават терористите, че исканото не зависи от българското правителство и че отвлечените са бедни, обикновени хора, по катарската телевизия обявиха, че похитителите са обезглавили Георги Лазов и до изитичане на още 24 часа ще убият и другия заложник, ако САЩ не освободят поне иракските жени - затворнички. От ясно по-ясно беше, че исканията на терористите нямаше да бъдат изпълнени.Трябваше да се очаква да се случи най-лошото и с втория заложник. Хората на Заркауи не желаеха българското правителство да изтегли предсрочно военния си контингент от Ирак, а отправяха ултиматум към САЩ .
Животът на обикновения човек сякаш бе играчка в ръцете на силните на деня. Тръбяха как опазват животните и природата, а все мачкаха човека. Например, заедно с новините за съдбата на заложниците, съобщаваха също, че в България била организирана кампания за преброяването на щъркелите, гнездящи на територията на страната ни.
     Но защо нашите шофьори бяха отишли в Ирак? Сега, въпреки предупрежденията, отправени от министъра на външните работи, че пътуването в тази държава е опасно и не е желателно да се ходи там, дори след отвличанията и убийството на единия заложник, пак съобщиха за още петдесетина шофьори, отправили се по рискования път. Защо и аз се бях съгласил да участвам във военния ни контингент в Ирак, който политиците внушаваха, че бил с мироопазваща мисия? Не бях авантюрист, аз обичах мира, все още вярвах в доброто у човека и по-скоро бих отишъл на познавателно пътешествие, с научна цел, но не и като част от военен контингент. Мисля, че причината беше в нищетата, която ни се предлагаше в България. Изборът беше между това - да стигнеш до просешка тояга или да заминеш, пък ако имаш късмет, може да се върнеш жив и с малко пари за живот на семейството ти. Ако нямаш късмет, то все някъде ще мреш като куче, било там или тук. Някой от ходилите в Ирак, се завръщаха с усещането, че честно са спечелили парите си. А аз считам, че бяхме принудени да бъдем послушни слуги и ако на това му викате чест, така да е!
     Не мисля, че заслужавам особено отношение, а по скоро, тук-там срещащите се добри хора, биха могли само да ми съчувстват и да състрадават на трагедията ми. Но аз не искам и това. Господи, как желая най-после човечеството да узрее и не парите да диктуват поведението на хората! Как желая да се измени и тази Организация на Обединените нации, за да противостои на световните суперсили и наистина да поддържа световния мир! И ако някой обърне внимание на мислите, родени в ударената ми с бомба глава, ако някой ме разбере и е по-умен от мен, то призовавам го да обедини малкото останали благородни, истински хора, за да изведе човечеството от този кошмар! 
     Ето, отново взе да ми се струва, че живея в илюзорен свят. Кога най-после ще дойда в ясно съзнание? Скочих и започнах да се блъскам в стената. Жена ми влезе и ме улови за ръцете. Синовете също дойдоха.
     - Какво правиш, тате? - попита малкият.
    - Не знам, но взе да ми минава - бързо казах аз и се укорих, че притеснявам семейството си. Седнах и се замислих. Не трябваше така да се измъчвам. Дали съм силна личност,че да продължа да живея и как да живея?
     Дадоха ми успокоителни хапчета и скоро заспах. Събудих се с натежала глава и сякаш бях стиснал нож между зъбите, но си казах, че все пак още имам глава, за разлика от двамата български заложници. Успях да събера сили и да опипам нещата покрай себе си. Разбира се, пак до възглавницата намерих своята любима книга - житието на Доброслав.
                                    Следва продължение
 

© Росица Танчева Все права защищены

Автор запретил голосование.
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??