III

         На най-интересното място трябваше да затворя Доброславовата история, защото останах поразен от новините, които в момента излъчваха по телевизията. Българският войник Гърди Гърдев бил убит в Ирак от “приятелски огън”. Оказа се, че и министърът на отбраната, всички от военното ръководство на българската армия, премиерът и президентът, няколко дни са укривали истината от българския народ. Сега продължаваха да увъртат. Никой от тях не си подаваше оставката и дори не се изчервяваше. В същия ден, в който по медиите за първи път съобщиха за смъртта на нашия редник, ни уведомиха и за убийството на италианския разузнавач Никола Калипари и за раняването на журналистката Джулиана Сгрена. Тя била отвлечена в Ирак и се говореше, че  италианското правителство, в стремежа си да я спаси, заплатило откуп на похитителите й, като преговорите с тях били водени от господин Калипари. Непосредствено след освобождаването, автомобилът, в който била журналистката, попаднал под „приятелски” обстрел. Разузнавачът със собственото си тяло защитил Сгрена и така загинал, а тя се отървала само със счупена ключица. Италианският премиер веднага започнал да търси обяснение и отговорност от виновните лица. А какво правеха нашите управляващи? Възмущението ми бе преминало всякакви граници, още повече и след странното обаждане на моя приятел, когото мислех за загинал, а и след като усетих, че следователят ми се подиграва. Мислите ми скоро бяха прекъснати от иззвъняване на входната врата. Вкъщи бях останал сам, защото бе един обикновен работен ден и единствено аз -  болникът, си позволявах да хайлазувам. Погледнах разсеяно през прозореца. Долу чакаше някакъв полицай. Помислих си, че сигурно ще ме кани за повторен разговор със следователя по повод обаждането на приятеля ми - морякът от потъналия кораб. Обух едни домашни чехли и забързах по стълбите. Забелязах, че на площадката, между първия и втория етажи, стоят двама мъже, облечени в тъмни костюми и с черни очила. Слизайки, аз се разминах с няколко съседи, поздравихме се и се поуспокоих, защото странните господа малко ме бяха разтревожили. Все пак ми направи впечатление, че входната врата е отключена, а обикновено я заключвахме. От външната й страна бе застанал полицаят.

         - Вие ли звъняхте на семейство Стоеви? - попитах го разсеяно.

         - Да. Търся Станимир Стоев. Да не би да сте Вие? - изпитателно ме изгледа той.

          - Да, аз съм. Мога ли да Ви бъда полезен с нещо?

         - Налага се да дойдете с мен за една спешна справка. Сигурно предполагате за какво ще се отнася?

         - Мисля, че да. Изчакайте да се облека и след малко ще тръгнем - предложих, като бях сигурен, че следователят ме вика, защото все пак е приел сериозно донесението ми.

         - Колата  е на ъгъла, отстрани на блока. Няма защо да се бавим. Добре изглеждате така, а и след петнадесетина минути ще се върнем. Ще Ви докарам направо тук - разбърза се моят събеседник.

         - Но аз съм по чехли - възразих и понечих да се върна, но ми се изпречиха двамата мъже, които бях срещнал на стълбищната площадка.

         - Не се безпокойте, въобще не се забелязва - рече полицаят и докато се усетя, тримата ме избутаха към една кола с тъмни стъкла. Заклещиха ме на задната седалка, между двамата странни господа, макар че мястото до шофьора остана свободно. Полицаят  подкара твърде бързо. По едно време забелязах, че излизаме от града.

         - Но нали ще ходим в полицейското управление? - наивно попитах аз.

         - Спокойно. Където трябва, там ще отидем - захили се седящият отляво, а другият ми щракна белезници на ръцете, мушна ми един парцал в устата и ми завърза очите.

Със стомаха си усещах бясната скорост, с която се движехме. Помислих си, че може би скоро ще разбера откъде се е обаждал Христо Радев. Но дали нямаше да ме убият? От мен не можеха да имат някаква полза. Как да се държа? Този въпрос не ми даваше мира. Представях си какви ли не ситуации и трескаво обмислях как бих могъл да изляза от тях. Така и не разбрах колко време е минало, когато колата спря.

          - Хайде, мой човек, слизай! - чух гласа на “полицая”.

         Опитах да се размърдам, но се бях схванал и само протягах крака. Тогава нечии здрави ръце ме стиснаха и повлякоха. Не след дълго ме стовариха като чувал. Усетих нещо влажно и хлъзгаво под нозете си, които бяха останали боси, тъй като чехлите ми бяха паднали някъде. Свлякох се и с гръб също почувствах неприятен допир. Скоро дрехите ми се намокриха и потреперих. Някой смъкна превръзката от очите ми, а после отпуши и устата ми, но ме остави с белезници на ръцете. Наоколо бе тъмно. Постепенно започнах да различавам нещата покрай себе си. Вероятно се намирах в пещера. Забелязах чудните очертания на сталактити и сталакмити.

         - Откъде познаваш Христо Радев? - попита ме някакъв мъж.

         - Хубаво е тук - злачно и прохладно място, като в гроб - рекох, като се направих, че не схващам въпроса.

          - Скоро може да бъде наистина гроб и то твой, ако продължаваш да си правиш оглушки! - не си поплюваше разпитващият ме и ми повтори бавно въпроса.

         Аз се захилих тъпо и рекох, че и в Кербала е било хубаво, и в база “Индия” - дори много по-добре съм се чувствал там, отколкото тук. Тогава “полицаят” ми освети очите и ме срита по ребрата. Аз набрах слюнка и отворих леко устата си, че да потече от единия й ъгъл.

          - Идиот мръсен! - извика палачът ми и отново здравата ме удари, но този път по дясното рамо. Това ме накара да изкривя физиономията си и да пусна още лиги. Опитах се не само да правя това така, че да изглежда естествено, но едновременно и да гледам тъпо и занесено. Светлината и без това ме заслепяваше и мисля,че този номер го изпълних блестящо, защото единият от дебеловратите каза:

         - През 2003 г. е бил ранен в Кербала и то по главата. Изглежда, че не е с всичкия си.Уж ни донесоха, че са го оправили, ама май още трябва да се дооправя - глупакът се закиска гръмогласно и сбута другия:

         - Какво ще го правим, а ?

         - Кой ли пък ще му повярва за нещо на този лудчо? Дай да не си вкарваме таралеж в гащите, а пак да си го закараме някъде в града и да го сритаме. Ако намери пътя за вкъщи, да си отиде, ако не го намери - тръгнал да се разхожда и забравил къде живее, нали така?-разприказва се “полицаят”, досущ като в американските екшъни и аз за малко да се усмихна доволно, но успях да се сдържа.

         Един от похитителите ме повлече. Доста се понатъртих, докато да ме хвърли на задната седалка на колата. Пак ми върза очите и ми запуши устата и потеглихме. Сега спътниците ми бяха по-разговорливи помежду си. Нали возеха луд - какво ли ще разбере, идиотът му с идиот?

          - Видяхте как се държи и ще докладвате на началството! Да не ме натопите нещо, ей, че главите ви ще счупя, да знайте! - изръмжа “полицаят”.

         - Има си хас! Бъди спокоен, та този е луд за връзване! Не трябва да имаме страх от него, пък и за началството е по-добре господинът да си е вкъщи, а не да го обявят за издирване. Значи Христо Радев знае номера  само на този идиот! Това е то - майка ти да не те роди с късмет! - захили се спътникът ми, който сега здравата ме беше натиснал по лявата страна и едва издържах от болка. Другият, който седеше отдясно, пооскуба  косата ми, откри белезите от операциите и се закиска:

         - Я го вижте само, как са го рязали надлъж и нашир, а ние си мислехме, че е опасен!

         Как издържах, само аз си знам. По едно време колата спря. Някой ми дръпна превръзката от очите и ми отпуши устата, а после ми свали белезниците и ме изрита от колата - направо на улицата. Целият се бях схванал и дълго не можех да помръдна. Похитителите ми бяха избрали пуст крайградски път и слава Богу, че дълго време не мина никаква кола. Успях да се превъртя няколко пъти и да стигна бордюра. Опитах да раздвижа краката и ръцете си . Понадигнах се и станах. Качих се на тротоара и се залюшках нанякъде. По едно време видях бензиностанция и се успокоих. Помолих един от обслужващите да се обади на жена ми, защото съм се изгубил. Той ме изгледа изпитателно и не ме пусна да вляза вътре, а изнесе един мобифон, обясни ми къде се намирам и ми рече да си набера номера и да се обадя. Насреща си чух гласа на малкия син. Казах му, че съм се изгубил и в момента съм на адреса, който ми посочи работникът. Детето рече да чакам в бензиностанцията, след малко батко му щял да дойде, за да ме придружи до вкъщи. Върнах мобифона на служителя, помолих го да вляза на топло, но той не ме пусна. Изглежда е преценил, че не може да ми има доверие. Беше студено и заподскачах от крак на крак. Започна да ме тресе и да ми прилошава.Опрях се на близкото дърво, защото ми се зави свят и щях да падна. Най-после едно такси спря до мен и големият ми син излезе от него, подхвана ме под мишниците и ме сложи полулегнал на задната седалка.

          - Тате, какво се е случило? - бързаше с въпросите си Данчо.

         - Излязох да се поразходя и съм се загубил - излъгах аз.- Повече не ми се говори, изстинал съм и ми е лошо - промълвих с последни сили и се отпуснах.

         Вкъщи жена ми извика лекар. После ме загря с чай и аспирин, поразтри ме и аз започнах да се успокоявам и да заспивам. Събудих се изпотен. Преоблякох се и отново реших да избягам от действителността. Много по-добре се чувствах с героите от началото на седемнадесети век.

IV

         По пладне с Лазар съгледахме събирачите на девширмето. Кон след коня се точеха, все натоварени с дечица. След тях, навързани със синджири, тежко се влачеха заробени възрастни люде, а отпред и най-открая на тази редица, гордо яздеха по петима аскери.

         - Какво да правим, бачо Доброславе? - рече побратимът ми и тръгна по-бавно, редом с мен.

         - Ще следваме кервана докато спре на някое тържище, а там ще опитаме да се пазарим за Стойко, но тайно и само с един от пазачите. Дай Боже, да ни го продаде за наниза с алтъни!

         - Не искаш да се бием с аскерите, а? - погледна ме изпитателно момъкът.

         - Отпреде са ни десет войника, въоръжени до зъби, а и овързани деца карат. Страх ме е, Лазаре, да не стане някой сакатлък.

         - Прав си, бачо, по-добре ще е да откупим Стойко. Наближаваме  Станимака, а  там  често  ходи дубровничанинът Лука Джовани.Търговец е той, а и приятел на тейко ми беше. Знам, че има къща чак в Таш Хисар /Провадия/, а също и в Чипровец /Чипровци/, но и тъдява дюкяни държи. Богат чиляк е. Да го потърсим! - предложи Лазар.

         - То хубаво, но дано късмет да имаме, че да го найдем! - попритесних се аз.

         - Не се тревожи, бачо! Не намерим ли го, то нали негов человек в дюкяна му работи и като Лука с пари борави? Все има кой да ни помогне, сигурен съм! Та малко ли пъти татьо е услугвал и на Джовани,  и на людете му! - успокои ме Лазар.

         Пътьом гледахме да не бием на очи и често се потулвахме, минавахме не пряко по друма, а през гъсталаци и дървеса, та да не ни усетят османлиите. А те, като стигнаха Станимака, започнаха да обикалят от къща на къща и още майки и бащи разплакаха, че рожбите им за аджемиоглани взеха и в кошове ги натъпкаха.

         С Лазар бая наближихме кервана. Сега го пазеха само трима аскери, а останалите събираха девширмето.Съгледах Стойко. Той подаваше главицата си от голям кош и уплашено въртеше очи. Не издържах, а тръгнах към войник, който се беше отдалечил от другите. Поздравих го на турски и нанизът с алтъни му показах. Рекох, че ще му го харижа, срещу едно момче, ама аз да си го харесам. Забелязах, че останалите пазачи ни наблюдават. Те дори тръгнаха към нас. Скрих алтъните в дрехата си, но аскерът замахна с камшика си и ме шибна през ръката. После скочи и ме стисна, измъкна наниза, захили ми се и го подхвърли на другаря си. Оня извади дебел синджир и двамата ме омотаха в него, а подир ме привързаха в редицата - след останалите роби. Лазар видя как си изпатих, но слава Богу, че не се намеси, защото скоро дойдоха още петима от турчолята и всинца си разделиха алтъните. Тъй, вместо да освободя Стойко, на стари години пак роб станах. Знаех, че лошо ми се пишеше - такива като моя милост агаряните ги приковаваха за гребци на кадъргите. Но Лазар се тулеше наблизо и се надявах да се намеси. Дълго той не се мярна пред погледа ми и аз взех да губя сили. Скоро щяха да ни подкарат като добитък и къде ли щеше да изведе съдбата сина ми, а и мене? Но пак съгледах побратима си и черните ми мисли секнаха. Със себе си той водеше трима человека. По одеждите на единия личеше, че е католически свещеник. Те доближиха пазачите и дълго се пазариха с тях. От време на време някой турчин се ядосваше, викаше разярено и блъскаше моите люде. Подир виждах как те му дават торбе, сигур пълно с грошове и тогаз яростта му минаваше, та чак се поусмихваше.

Най-после тръгнаха към мен. Османлиите ме развързаха и единият ме бутна грубо към Лазар, а той ме подхвана и заедно тръгнахме да дирим Стойко. Найдохме го. Беше се свил в коша си и пъхтеше като уплашено животинче. Чевръст агарянин го измъкна, а аз протегнах ръце, та да го прегърна и тогаз аскерът ядно го срита по задницата. Настръхнах и чак подскочих, но Лазар ме дръпна назад, здраво ме стисна и взе да ломоти на турски разни хвалби за добрината на господарите ни. Укротих се, ща не ща, та де ще ходя като мило ми бе чедото. Ето, след толкоз години най-подир отново милвах рожбата си. Стойко опря глава на рамото ми и заедно с побратима ми побързахме да се отдалечим от османците, да не би пак друг акъл да им дойде. Лука Джовани ни пресрещна и в дюкяна си ни покани. Зарадвахме се и не можехме да се начудим, че още свястни люде се срещат по тая земя. Търговецът ни нахрани и напои като негови гости. Ние бързахме да се приберем във Филибе, за да успокоим домашните си, но дубровничанинът поотложи пътуването ни, че нещо наум имаше за мой Стойко.

         - Щеш ли твойто момче наука в Рим да изучи и като уважаван чиляк да си дойде? - попита ме Джовани.

         - За таквиз големи работи не ми ли е още малко детето? - притесних се аз.

         - Деца като него търси папата, а и учението,  храната и облеклото им заплаща. Нема да имаш никаква грижа, а след некоя година ще посрещаш учен момък, за твоя и за папска слава - потупа ме по рамото Лука и ми се усмихна.

         - А ще си промени ли вярата Стойко? -уплашено го изгледах.

         - Все християнин ще е, а и по-добре ще живее - убеждаваше ме търговецът.

         - То хубаво е да си идем първом у дома, с нашия си свещеник да поговорим и тогаз, всинца да обмислим и да решим - взех да отлагам аз.

         - Не изпускай късмета на момчето! В Рим ще го пратим - в Климентинския колеж ще учи, а после – в тамошния университет. Нема да го познаеш като си дойде - умен чиляк ще стане и на всички акъл ще дава - изкушаваше ме Джовани.

         - То ние да си идем у дома, да се видим и с жената, и със свещеника, пък ако решим, пак ще дойдем тука и ще те намерим, че да уредиш тази работа - рекох аз и започнах да се стягам за път.

         - Ти много не слушай вашия отец, че едва ли той може по-добро от папата за твоя Стойко да стори! Но няма да ви спирам. Е, хайде, със здраве си ходете във Филибето, а дано да се сетиш да ми се отблагодариш за сегашната помощ! - позасмя се Лука.

         - То се знае! Обещавам, че ще дойда след десетина дена и отговор ще ти дам, а и ще намеря как да се отплатя - изчервих се, че човекът добро ми направи, а аз увъртах, щото не знаех вече на кого вяра да имам.

         Ето че потеглихме най-после с Лазар и с момчето ми към Филибето. С Божията помощ, по живо и здраво си се върнахме. Милно ми стана като си влязох в родната къща, а тя си бе каквато си я знаех още от дете. Е, малко нещо бе порутена на някои места, но за мен тя си беше най-хубавата, а и щях да намеря сили да я поправя. Така поне си мислех, защото тогава голяма бе радостта - и моята, и на домашните ми, че Стойко си откупихме. Разказах на Верка за всичките си премеждия, а най-подир и за Лука Джовани, както и че иска да изпрати момчето ни на учение в Рим. Тя се закахъри. През годините на разлъка и нейните коси бяха побелели като моите, а покрай очите си, които изглеждаха все влажни, аха, аха – да заплаче, имаше ситни бръчици. Жена ми не бе разбрала що е радост, що е младост, а само дертове се бяха натрупвали на крехките й плещи, безвреме приведени от тежкото бреме. Та сега сълзите й закапаха и тя продума през хлиповете:

          - Все някой се намира Стойко да иска да ми вземе, сърцето да ми откъсне!

         - Ще идем при нашия поп, Верке, ще го питаме дали е добро за момчето ни туй, що Джовани предлага. Ако е за хубаво, само тогаз ще го пуснем. Не ръдай веке! - рекох й аз и я прегърнах, а тя се сви в скута ми като уплашена гургулица.Стана ми мило и мъчно, та замалко и аз да се разплача.