От деня - 5.
Произведение от няколко части към първа част
В купето на влака – няколко души. Тиха жена, която не се обади до края, един градски, студентка, мъж, който има мнение по всички въпроси, макар половината да не знае какви са, и детска учителка. Възрастна, дребна, кротка… От ония, на които се крепи светът, робството, гнетът. С четири чанти, две найлонови торби, една антена на прът. Прътът над човешки ръст. Щяла да пътува с приятелка, ама оная се обадила сутринта, казала, че не може и й поръчала да закара и нейния багаж в далечното село. Та женичката се натоварила…
Във Варна студентката й помогнала, в Плевен всички се хванаха да разтоварват. Оставиха я на автогарата. Но как ли ще се оправя на село…
А студентката – дребна, с малка усмивка /това е намек!/, пантерка /това също!/. В къси гащички – опнати под мишниците. Реалистична поетеса…
Сещате ли се коя е?
хххх
Вървя с кучето през пазара. Няма хора, лесно минаваме. Виждам жена… Няма да я опиша – все пак, спада биологически към нежния пол. С нея момче. Тя се разкрещява:
- Махай го това куче… Детето се плаши…
- Госпожо, - казвам учтиво – кучето е малко, на верига дори е, кокер шпаньол е, не е агресивна порода, не е забранено присъствието му тук…
- Нееее… Ще уплаши детето…
Ами ядосах се. И не сдържах острия си език:
- Няма да се уплаши детето. Смелчага е, щом от майка си не се плаши…
Оная застина с отворена уста. И премълча. Първа разумна постъпка за последните пет минути…
А пред магазина насреща ни защъпурка момченце – нейде година имаше. Майка му се усмихва, аз й казвам:
- Няма страшно, кучето е закусвало. А и обича децата с горчица или кетчуп. Най-много да го удави с близане…
Тя се смее:
- Той много обича кучетата…
В което време малкото прегърна кучето. То – високо колкото момченцето, стои, не мърда…
Две майки… И различни в бъдещето деца…
хххх
Върнах се от пътуване. Пет дена не съм излизал с кокера. А той е толкова неуправляем… Жена ми избобщо не може да се справя с него. Мен ме слуша – аз действам по сталински…
Но…
Първата сутрин – проблем след проблем…
Опитва се да ме влачи. Накъдето се сети. И когато му скимне.
Което не отговаря на моите виждания и намерения. И прилагам твърда ръка в управлението. На моменти кокерът направо усвисва във въздуха при опит да скочи и се юрне нейде си…
Влезе във форма, схвана, че правилата са възцарени отново. Поне при мен…
А аз се чудя на акъла на животното. Що за безсмислени опити – при положение, че на врата ти има яка верига?
Инстинкт срещу реалност…
хххх
Влизам в голям магазин в малкия град. И питам за домашните потреби. Касиерката ми вика:
- Колежките са ей там…
- Ама аз няма да вземам колежка, искам кофа за боклука…
Гледа ме недоумяващо…
хххх
Накупих някои неща за майка ми. И в един магазин казвам:
- Чорапи за млада булка – деветдесетгодишна…
Физиономията на продавачката мина през няколко етапа при думите ми. Надежда, че ще продаде нещо скъпо, разочарование, че щом ще е за деветдесетгодишна – няма да е скъпо, облекчение, че все пак нещо ще продаде, няма да е на сухо…
Хората в малкия град са свели нуждите си до аскетичен минимум. Нямат необходимост от много стоки, защото липсат пари…
А каква пазарна икономика без пари…
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Георги Коновски Все права защищены
) Благодарности и много здраве изпращам! И една широка усмивка за реалното ми описание... 
