В купето на влака – няколко души. Тиха жена, която не се обади до края, един градски, студентка, мъж, който има мнение по всички въпроси, макар половината да не знае какви са, и детска учителка. Възрастна, дребна, кротка… От ония, на които се крепи светът, робството, гнетът. С четири чанти, две найлонови торби, една антена на прът. Прътът над човешки ръст. Щяла да пътува с приятелка, ама оная се обадила сутринта, казала, че не може и й поръчала да закара и нейния багаж в далечното село. Та женичката се натоварила…

Във Варна студентката й помогнала, в Плевен всички се хванаха да разтоварват. Оставиха я на автогарата. Но как ли ще се оправя на село…

А студентката – дребна, с малка усмивка /това е намек!/, пантерка /това също!/. В къси гащички – опнати под мишниците. Реалистична поетеса…

Сещате ли се коя е?

хххх

Вървя с кучето през пазара. Няма хора, лесно минаваме. Виждам жена… Няма да я опиша – все пак, спада биологически към нежния пол. С нея момче. Тя се разкрещява:

- Махай го това куче… Детето се плаши…

-       Госпожо, - казвам учтиво – кучето е малко, на верига дори е, кокер шпаньол е, не е агресивна порода, не е забранено присъствието му тук…

-       Нееее… Ще уплаши детето…

Ами ядосах се. И не сдържах острия си език:

-       Няма да се уплаши детето. Смелчага е, щом от майка си не се плаши…

Оная застина с отворена уста. И премълча. Първа разумна постъпка за последните пет минути…

А пред магазина насреща ни защъпурка момченце – нейде година имаше. Майка му се усмихва, аз й казвам:

-       Няма страшно, кучето е закусвало. А и обича децата с горчица или кетчуп. Най-много да го удави с близане…

Тя се смее:

-       Той много обича кучетата…

В което време малкото прегърна кучето. То – високо колкото момченцето, стои, не мърда…

Две майки… И различни в бъдещето деца…

хххх

Върнах се от пътуване. Пет дена не съм излизал с кокера. А той е толкова неуправляем… Жена ми избобщо не може да се справя с него. Мен ме слуша – аз действам по сталински…

Но…

Първата сутрин – проблем след проблем…

Опитва се да ме влачи. Накъдето се сети. И когато му скимне.

Което не отговаря на моите виждания и намерения. И прилагам твърда ръка в управлението. На моменти кокерът направо усвисва във въздуха при опит да скочи и се юрне нейде си…

Влезе във форма, схвана, че правилата са възцарени отново. Поне при мен…

А аз се чудя на акъла на животното. Що за безсмислени опити – при положение, че на врата ти има яка верига?

Инстинкт срещу реалност…

хххх

Влизам в голям магазин в малкия град. И питам за домашните потреби. Касиерката ми вика:

-       Колежките са ей там…

-       Ама аз няма да вземам колежка, искам кофа за боклука…

Гледа ме недоумяващо…

хххх

Накупих някои неща за майка ми. И в един магазин казвам:

-       Чорапи за млада булка – деветдесетгодишна…

Физиономията на продавачката мина през няколко етапа при думите ми. Надежда, че ще продаде нещо скъпо, разочарование, че щом ще е за деветдесетгодишна – няма да е скъпо, облекчение, че все пак нещо ще продаде, няма да е на сухо…

Хората в малкия град са свели нуждите си до аскетичен минимум. Нямат необходимост от много стоки, защото липсат пари…

А каква пазарна икономика без пари…