Нощта падна по-красива отвсякога. Една по една започнаха да изгряват първите звезди ... А луната – тя бе приказна. Светлината й озаряваше цялата земна шир, потънала в мрак. В далечината се чуваше величественото плискане на морските вълни в скалите на брега. Вечерният брийз бе така омайващ. Имах усещането, че ме тласка към своята майка – Морето.

            Приближавах се едва докосвайки земята под нозете си. Имаше нещо странно, нещо смразяващо осезанията ми, някакво предчувствие. Усещах нещо тревожно – тишината бе прекалено дълбока.

            Тогава видях силуета на един мъж да ме приближава. Изпитах страх – бях сама на самотен плаж и имаше непознат. Чудих се дали да побягна или просто да изчакам да отмине. Реших да запазя самообладание, спокойствие и увереност. Седнах на пясъка и се вгледах в морската шир.

            Мъжът все повече ме приближаваше ... все повече, докато не стоеше на броени крачки от мен ... Спря се. Това бяха едни от най-трудните и стресиращи секунди в живота ми. Секунди на тръпнещо очакване какво ще се случи. Сърцето ми туптеше, имах чувството, че скоро ще спре своя ритъм от напрежение. Накрая мъжът каза:

            “ Щом седите сама на плажа, така спокойна и замислена, значи нещо Ви измъчва вътрешно. Опитвате се да намерите отговор на въпросите си. И аз съм така. Зная, че ако не мога да помогна сам на себе си, никой не би могъл. В трудни моменти единственото, от което има нужда човек, е да му се вдъхне Надежда. Няма да Ви кажа, че всичко ще се оправи веднага, няма да Ви дам празни очаквания. Ще Ви кажа едно – ще Ви боли, и то много! И колкото повече Ви боли, толкова по-добре. Обещавам Ви, че много ще страдате. Ще имате мигове на такава неописуема мъка, която ще Ви накара да плачете и да викате ... Не ги спирайте, не ги ограничавайте. Колкото повече давате израз на болката си, толкова по-бързо ще дойде Мъдростта при Вас, а с нея Изцелението и Пречистването. Едва след всичко това ще усетите Надеждата – увереността в себе си. Ще разберете какво заслужавате, какво искате и ще оцените малкото, което имате. Трудно е да се каже и какво точно имате. Глаголът ИМАМ е с прекалено притежателно значение. Ние дори нямаме изцяло себе си. Нямаме пълната воля за постигане на желанията си, нямаме пълната свобода да се борим за тях, нямаме абсолютно нищо. Освен ... абсолютна свобода на въображението си. Това ограничение ни прави агресивни и груби материалисти. През очите ни всичко е в сивкави нюанси. От по-светли те стават все по-тъмни след всяко разочарование. А когато ни се случи нещо хубаво и мило, толкова не можем да повярваме, че ни се е случило, и се вглъбяваме още повече в собствената си крепост. Не позволяваме на никого да навлиза там. От страх, че ще обърка светогледа ни и ще поиска нещо от нас, което до този момент не сме си представяли.”

            За миг той спря своето откровение. Снижи се и седна до мен. Чрез лунната светлина можех да видя лицето му, но очите оставаха в сянка. Имаше красиви черти, но невъзможността да видя погледа му ме измъчваше. От къде се появи той,  защо?

            Наистина, той усети самотата и объркаността ми. Но как така се появи точно в този момент, когато се чувствах на дъното, където не съществуваше нищо друго освен болка. Болка, която не желаех. Бях в период, в който цялата отхвърляна болка, изригна като вулкан. Чувствах се безсилна. Затова и бях отишла там – на плажа, при морето – за да намеря всемирно спокойствие и утеха. Този мъж се появи като ангел от неизвестното.

            Ето, че бе мой ред да проговоря:

            “ Не зная кой сте, нито от къде, но ви благодаря. Докато говорехте, виждах себе си отстрани – страховете ми, неподчинението ми, причините за проблемите ми и накрая осъзнах факта, че все избягвам срещата си с Истината. Истината за живота, любовта, радостта, болката и разочарованието. Това е Истината за Всемира. За да чувстваш вдъхновението от живота, трябва да се оставиш на моментната емоция – да й дадеш шанс да се прояви, да се освободи. А един път освободена, ти сам поемаш отговорността за себе си и желанията си. Освен това не трябва да се примиряваш с несправедливата си участ. Не сме родени, за да страдаме. Но обществото така ни го е наложило, че сме страдалници на тази земя. Както споменахте за крепостта – много точно казано. Всеки от нас си е изградил такава крепост, която представлява нашите защитни реакции. Не допускаме никого до себе си, за да не страдаме повече от настоящето. И вместо страдание причинено от околните, ние избираме “може би” по-малкото зло – страдание, причинено от нас самите – самота. Не осъзнаваме, че избирайки страданието, причинено от околните, ние имаме възможността да се поучим и да израстнем. Не искам да кажа, че всичко е страдание. Просто имаме нужда един от друг, за да оцелеем.

            Мъжът определено ме слушаше внимателно, усещах погледа му. Да гледаш събеседника си право в очите е знак, че го уважаваш; показва искреност и всеотдайност към преживяването му.

            “ Знаеш ли?” – той се усмихна и това запитване на “ти” разруши една граница в общуването между нас. – “ Сега ти ми помогна. Чувствам се по-спокоен. Сякаш вдъхна живот в болното ми сърце. Живот чрез Надеждата. Благодарен съм на силата, която ни срещна. Време е да тръгвам. Може би някой ден отново ще се срещнем ...”

            “Може би ... и дано сме съхранили Надеждата в душите си. И аз ти благодаря!” – усмихнах се в отговор на неговата усмивка.

            Той стана ... и тръгна. Наблюдавах отдалечаващия се силует и си помислих: “ Дори не попитах за името му. Така е по-добре – ще остане моя ангел, мистерията сполетяла ме в един труден момент, на един самотен плаж, в една прекрасна лунна нощ край морето.

            Чувствах се лека и освободена – щастлива! Защото разбрах Мъдростта – отговорът на всички въпроси се състои просто в тяхното максимално изживяване, да се оставиш на течението, да забравиш нормите и правилата, да се отпуснеш и да бъдеш себе си, давайки израз на желанията си.

            Обичам те, Живот мой!

София Русева

17.08.2006г.