Звуците замлъкваха. Струните под пръстите все още трептяха вече самотни, тъй като музикантите бяха отместили ръцете си от тях. Музиката оставаше да отеква в празния въздух, пълен с неразбиране и отчаяние, което чак задушаваше. Слънцето печеше, но в душите им валеше. Валеше дъжд от обвинения, от гняв, но и от болка. Този път публиката не беше станала на крака, дори не ръкопляскаше. Пръстите боляха, бяха зачервени до кръв, а очите... те се местеха ту към заминаващата, обръщаща им гръб „публика", ту към диригента. Жената просто беше онемяла. Със сетни сили се обърна към децата, които до този момент бяха репетирали за един концерт, който нямаше да се състои. Каза им да си ходят. Това било всичко - половин произведение - толкова искаше да чуе публиката. Децата гледаха невярващо. Инструментите все още бяха в ръцете им, нотите бяха пред очите им, но за кого щяха да свирят? Кого щяха да зарадват с музиката си, когато всички им бяха обърнали гръб, за да видят изложението. Пълният до преди миг п ...