Откровено... чак до болка

Звуците замлъкваха. Струните под пръстите все още трептяха вече самотни, тъй като музикантите бяха отместили ръцете си от тях. Музиката оставаше да отеква в празния въздух, пълен с неразбиране и отчаяние, което чак задушаваше. Слънцето печеше, но в душите им валеше. Валеше дъжд от обвинения, от гняв, но и от болка. Този път публиката не беше станала на крака, дори не ръкопляскаше. Пръстите боляха, бяха зачервени до кръв, а очите... те се местеха ту към заминаващата, обръщаща им гръб „публика", ту към диригента. Жената просто беше онемяла. Със сетни сили се обърна към децата, които до този момент бяха репетирали за един концерт, който нямаше да се състои. Каза им да си ходят. Това било всичко - половин произведение - толкова искаше да чуе публиката. Децата гледаха невярващо. Инструментите все още бяха в ръцете им, нотите бяха пред очите им, но за кого щяха да свирят? Кого щяха да зарадват с музиката си, когато всички им бяха обърнали гръб, за да видят изложението. Пълният до преди миг площад беше вече празен. Там бяха само те - децата, инструментите, нотите и отекващият последен изсвирен тон. И болката. България не искаше да чуе тези деца. Те искаха да й покажат какво могат, но Тя беше сложила ръце на ушите си и отказваше да чуе. А слънцето продължаваше да пече и да огрява чисто новите машини, показвани за пръв път на изложението. То грееше над спретнатите дами и господа, които се смееха и си говореха. А децата... те просто трябваше да си отидат, вземайки със себе си надеждата, с която бяха дошли. Шегуваха се със случилото се. Смееха се... смееха се, за да забравят... за да притъпят... болката. Прикриваха я с ирония, заменяха я със смях, подтискаха я някъде дълбоко. Но тя беше факт... И онзи въздух, пълен с неразбиране и разочарование... още го помня... мога все още да го усетя... и болката... и нея усещам... и все още виждам заминаващата „публика", ала все още свиря... и то не за тях... не за България... а за себе си... свиря, защото музиката е това, което съм... това, което вие не знаете за мен... не знаете, защото дори за миг не спряхте да чуете...