Имам една книга – „Ранни мемоари“.

https://otkrovenia.com/bg/proza/minalo-beshelo-ranni-memoari

или

https://chitanka.info/book/9619-ranni-memoari

Е, разказвам доста неща – пригладени и укресени през моите очи.

Но нали дъртаците помним по-добре минали години, отколкото тая сутрин – сетих се за още.

Борован. Шейсет и кусур година. Тръгвайки от центъра към нашия дом, се минава покрай паркчето. Където е паметникът на падналите във войните. С името на прадядо ми също. Било е там и името на дядо ми, но се върнал и го изтрили.

По моста се тръгва към Малорадското шосе. Отляво училище, отдясно две сгради. Тогава, сега… Дали са оцелели…

В едната имаше магазин – тъкмо там отивахме с брат ми за вафли /по нашенски правилното е фафли/, другата е поща. Отзад има дървена стълба, по която се качваш до телефонната зала – с цели две кабинки.

Зад двете къщи се е ширнала поляна. Там се правят съборите /по нашенски – зборовете, с натъртване на з-то/. После пак къщи…

На дървената стълба излиза жена. Телефонистката, познаваме я, звънели сме от там до Бяла Слатина.

И ревва гороломно:

- Иванееее… - изчаква и пак – Иванееее…

Сега – Иван ли беше, Драган ли – не помня, ама си беше звучно нашенско име. Така не можеш извика Едуард, Жан или Фабрицио…

От другата страна на поляната има къща на два етажа. И двата с балкон – тоя на долния етаж е на метър над земята, без ограда. Излиза мъж само по долни гащи, протяга се и ревва в отговор:

- Кво, ма?

Тя елегантно му обяснява с рева на гладна ламя:

- Кажи на бате да иде на телефона, че ще му се обадя…

Оня се обръща нагоре и крещи:

- Петреее, вдигни телефона, бе…

И що хабят техниката?

хххх

Севлиево. Казармата. Отвред висока гухлена ограда. Само зад клозета стената е рухнала до половин метър, ширината е достатъчна за минаване.

Тъкмо съм се засилил за презоградска и…

- Бягаш, а…

Сержант Златев, по прякор Златния. Пфу, че кофти…

Ама не спирам, а просто стъпвам върху отвора и симулирам правене на настъпи – раз, два…

- Тренирам…

Оня се хили.

- Добре, бе – не съм те видял…

Абе, Златен – Златен, но… Ха да не ръждясва…

- Ама, не – аз просто си тренирам. И се прибирам в спалното…

Що да рискувам?

хххх

Пак там. Ротен старшина с идиотското име Дафин. Истински фатмак – необразован, подъл, гаден с войниците, мазен с останалите старшини, пълзящ пред майора…

Още с пристигането ми на 22 януари 1972 година ме тикна в ареста. Задето се опрях на устава и отказах след вечеря да му подреждам склада.

Нощта изкарах в караулното, край топлата печка. Де на дюшемето, де на легло – все тая твърдост, ама беше топло.

Е, като идваше на проверки, нашите от КПП-то предупреждаваха, аз влизах в ареста и симулирах замръзване.

Много ме намрази, когато разбра, че по тогавашния закон съм приет студент и след Севлиево отивах в СУ, а той оставаше… Все така прост и тъп…

Обаче – усъмних се в Провидението. Като студент чета в „Поглед“ – ами скучаех и го четох дори с програмата на телевизията, та чета – Дафинчо спечелил от лотарията „Волга“?!

Де е вселенската справедливост?

Пък може да е предвидено – колата с повредени спирачки…

Хм…

хххх

Пак там. Събота. Старшината, при когото бях командирован – Тодор Цонев, свестен беше, макар чорбар, излязъл и забравил да ми подпише гарнизон. Което ставаше всяка седмица. Излизах с него, връщах се през оградата, после през прозореца се прехвърлях в някой склад и… Сън – до премала. Два дни…

Е, забравил, ама аз помня дупката зад клозета. Излизам, шматкам се и пред киното – сватба. А там старшината…

Че ме и видя…

С парадна стъпка козирувам, обяснявам: „Другарю старшина, забравил сте да ми подпишете гарнизон. Дежурният ме пусна до вас, там ми казаха къде сте…“

Подписа, продължи си разговора, а аз – бегом! През оградата – при дежурния. Тъй и тъй, старшината забравил, може ли да отида до тях? Може, бе, защо да не може?

Бегом – ама времето, времето… У тях ме среща жена му. Бил на свотба. Къде? Ами сега ще подписват в залата…

Викам: „О, то станало единадесет…“. Макар да беше дванадесет…

И обратно в казармата. С подписания гарнизон, пак разговор с леко разместване на часовете.

Алиби! Що криминалета съм изчел, едно алиби ли няма да си подсигуря…

После старшината разбрал от жена си, че към 11 съм го търсил, дежурният ме пуснал до тях, той беше подписал в почти 12 часа…

Абе, всичко подредено, та чак лъскаво като съвестта ми…

Четете криминалета! И се учете да връзвате гащите. Щото, ако се развържат.. Задникът лъсва привлекателно за някого…

-

Отново неправилни неевро неатлантически и недемократични коментари - https://genekinfoblog.wordpress.com/