Пазя си сърца в шкафа

Лудост. И кръв. И насилие. Болка. Искам още. Ноктите ми да се забиват в плътта ти. Черно. И огнено. Задъхано. Мощно. Свалям ти ризата, бъркам в ума ти. Не искам. Не мога. Не трябва. И все пак правя го. Хапя, дера, изпивам и все търся. Гърло. Бледа кожа. Тъмни очи. Нека се слеем. Нека е кожа под кожа. Червено. И черно отново. Очите ми - замъглени. Твоите вече ги няма. Пръсти и устни. И дишащи тежко гърди. Мирише на пушек. И е толкова вкусно. Изяждам. Поглъщам. Моля за още. Стискам, не пускам. Живея от теб. Давиш се бавно във мъничка локва. А аз си припявам наред. Изяден. Опечен от любовта ми. Боли те и викаш. Гласът ти замира. Никой не чува, ще те намерят орлите. В мъничка локва обагрена в кръв. Пускам те. Тръгвам си. Бавно, полека. Не бива да издам нито звук. Пръстите ми -  посинели, но душата е лека. Оставих от теб и за гладните песове. Нека и те си направят мъничък пир. От всичко във тебе взех само сърцето. Прибрах го в буркан пълен със спирт. Държа го наблизо. Съзерцавам го вечер. То ми навява, припява ми пак. Песнички тъжни из пусти полета. "Ти погълна, уби любовта." Нека. Така не се обича, спиртно сърце. Куха и плитка любов не се дават на понякога луда жена. Ала точно така се умира. Изяден. Суров. Със сърце-метална кутия. Удавено в спирт.