Сън я сънувал….”Един мъж, всичко за мене бе –  той ме прежали -думала му в съня..” една рожба добих – и всичкото ми стана….Ти, една жена  спаси, ала Бога отне ти я – та всичкото ти взе…Дано онемееш…дето не рече ми, че съм ти всичко….Както къпинов храст не пуска кога хване – тъй да беше в обичта си се вкопчил…Молба ще те моля – дъщеря ми, напъди я далече… Нека в грозота се облича – тъй ще узнае кой я обича, легло да си има в храста Къпина – който я люби, не ще я отмина…На изпроводяк тъй  ù речи – Кога плачеш , с едно око само плачи - в другото кътай новите дни,  кога обичаш – не трябват очи. Кога любиш – лети, където се любят   – там не рушù!  Кога зажаднееш -  огън станù! Пепел щом станеш – легенда си ти.

Любовта не умира никога с нас… и още, речи и, че Всичко е Тя, и все ще се скита по тази Земя ”

      …………Даа, аз съм твоят баща…овчарят само те отхрани…и сега ти си  Всичко що…Къде , стой? Дъще, стой….

      Та, туй знае само за себе си тя, каквото  ù  казал тоз мъж, дето видяла да говори с овчаря сутринта. Хукнала, а сякаш летяла, да догони стадото и да каже на овчаря, че никога няма да си иде…даже да беше изпълнил той заръката на майка ù …Оттогава все летяла казва, и много стада с овчари срещнала, ала онзи дето заеквал не видяла. И все в къпинака се връщала вечер, ако дойде - там да е, щото най-важното не му казала, че да му..

        –А на тебе каза ли ти? – прекъсна го ядно изведнъж Велин

     – Какво? – попита Пелтекът

     -  Виж, я не ни занасяй с врели некипели, ми казвай какво ù стори, та е в твоята къща..

   – Нищо, какво да ù сторя – Много дни и нощи обикалях гората, ама много, много

я търсих, да  ù дам обувката. Когато я намерих беше на ръба на Канарата и беше пак тъй – с едно око и страшна. От босия и крак кръв тече, гъста като къпиново вино. Като нямах с какво да го умия - плаках, плаках върху него, та цялата си мъжка мъка излях… Тя пък, събу другата си обувка, та събра сълзите ми в нея и каза „Мъжките сълзи, кога от любов се ронят – имане са” …. Прибрахме се един ден заедно от гората и тя си остана при мене… Ей, кое време е станало! Сигурно се чуди къде съм – хич не може без мене..Хайде, хубав ви обед на всички - търкулна къпините от обувката връз масата и излезе, остави ги  да си се препират колкото щат.

 Натежа въздуха някак подир него, един по един се заразотиваха и всеки    

 понесе някаква злост в погледа си. А Велин, се усети така, сякаш една ръка     го хвана за гръкляна и се впи в него като смок във вимето на крава.

    Всяко чудо за три дни – свикнаха хората с мисълта, че Пелтекът си има

булка у дома. И туй дето им се виждаше чудно преди, сега комай не им правеше впечатление – само кога ги видеха двамата заедно, мъжете свеждаха поглед, белким никой не види злобата дето ги ядеше, че такваз хубост - при тоз невзрачния.  Жените пък, минат ли край тях - подръпваха ухо и плюеха в пазвите си, че да пази Бог …и те да не станат тъй грозни, и страшни като булката на Пелтека. Но пък радваха се, че не е самичък – търкулнало се гърнето намерило си похлупака,  добре за нея – добре и за него,  инак кой да ги вземе таквиз.

- Дайте още вода! Дай!…бързо!….Живи ще изгорят вътре..Ей, Пелтек…къде сте бре? 

…Такива огньове, и на Поклади* вечерно време не бяха виждали, тъй жадно лапаха те

всяка треска от къщата. Всичко изгоря, докрай! От мястото дето  дом беше, само пепел остана, ала огънят не стихна, всичката вода на света сякаш нямаше да го угаси. Развъртяха се насам, натам, онез ми ти алени езици, като от устата на змей горянин раздухани, та пламна всяка къща и зацвили бясно към гората. Едно подир друго, дърветата поемаха огъня, като че нямаха търпение и те да изгорят в него. Цялата гора пламтеше.

     Никое животно, сигур не може да тича така, както тичаше Пелтекът –

по-бързо и от огъня! Отгде тая сила у него, хем с жена на ръце! Тича и душа няма, но я стиска до гърдите си и се надпреварва с огъня.

Ей го и Къпинака - цял в пламъци и той, поколеба се сърцето му за миг, и хвърли с все сила любимата си в таз пращяща клада. „ Ще ми оцелееш, ще ми оцелееш…обич моя…”  редеше той, и се прекръсти – за пръв път в живота си.

……….

 –Тъй, тъй - в живота, дорде сме живи, има всичко, но ти си млад още – нареждаше старецът – ще съградиш наново, ще се замогнеш, пак ще имаш каквото е рекъл Господ..

–Ама няма да имам Всичко – защо ми е тогава тоз живот?

–Не хули Бога, никой няма всичко в тоз свят, един - едно, друг - друго.

–Да не бях повярвал за този храст, сега щях да имам Всичко.

–Какъв храст?

–Къпинов.

Старецът изслуша цялата история докрай и скри една сълза в ръкава си,па му рече

– Който ти е казал, че този храст не гори, излъгал те е. Или ти се е искало

тъй да бъде. Запомни от мен – Къпиновият храст гори и изгаря, чудното е, че ражда плод и след като е станал пепелище. Демек – никога не умира, един вид! ..Какъв си и тии – загубил си жена си в огъня , пък сега плачеш щото нямаш всичко. Знай, каквото и да губим, пак можем да добием, хем и без него можем до края на дните си, само Любовта да не загубим – тя е ни е всичкото.

–Видя ли, че нямам нищо, щом нямам Всичко – Пелтекът тръгна пак по

козите пътеки, дето водят към Голямата канара.

        - Ееей…не каза името ù …името  ù викам, името – как беше?

–Всичко. Казваше се Всичко – свил ръце около устата си извика

Пелтекът, като беше стъпил комай до сами ръба на Канарата

–Брее! Верно ще да е загубил Любовта ….прадядо ми казал на дядо ми,

че другото  ù име било Всичко…. – луд ще е, до края на дните си.

     Време беше, край да сложи на болежката си…”ей сега ще политне надолу и ще се свърши..името ù ще извика за последно”

–Всичкоо! Какволи можах да ти дам, Всичко?! – Ехото от дъното му отвърна  - „всичко…всичко…всичко” ..

И той се предаде на зиналото Нищо под него, политна, но……..

……......................

–Ти да видиш! Колко е нещинко, пък голям мъж да удържи тъй здраво..! Ако не се била увила тази къпинова издънка за крака му – сега да е оставил кости долу.

–И аз тъй съм чувал, кога хване Къпинов храст - не пуска.

-  Като каза къпини,  да идем при големия къпинак до Голямата канара да  наберем малко

- Тоя дето му викат „яловия къпинак” ли?

- А защо му викат така – да не би да не ражда?

- Ражда, ама не зреят, но това е мнооого дълга история..за някакъв син на един кръчмар…Дядото на дядо ми му я разказал, пък той на мен.

- Ще ми разкажеш ли още за Любовта?

- Че за какво друго - Тя е Всичкото!

Ренета Първанова