Всяка прилика с действителни лица, места и събития е напълно случайна. Или... не...
Христофор се събуди в линейката, след като явно някой го е видял как лежи в локва кръв на злополучната отбивка.
-Няма страшно, господине! Ранен сте лошо. Прободната рана е дълбока и има мускулни разкъсвания, но по-важното е, че са Ви забелязали навреме. Мястото е силно кръвоснабдено, а и късмет, че не са засегнати половите органи!
Беше лекаря от спешното, който въртейки глава, цъкаше с език и се възмущаваше на глас пред шокирания Цонев.
-Какво става този ден!? Кървава баня! Двама души от село Надежда са мъртви. Един клет писател ли е, поет ли е - не го знам, и той със прострелян крак, бит и обезводнен. Зачудих се - да не би филм да снимат, ама си е реалити...
Цонев кимна и промълви:
-Последното, което помня е, че качих жена, която беше в лобито на хотел "Перун" за презентацията на една книга... После отбих за малко и тя ме прободе в крака... Ъъъ, къде ми е колата?...
-Ще обясните всичко на полицаите, като ви откараме за операция в болницата. Разминали сте се. Знам само, че писателя, който приехме даде описание за жена на около трийсет години. Средна на ръст, с тъмна коса до раменете. Приятно закръглена и очевидно - луда.
-Казахте... писател. Да не би това да е Тома̀?
-Помня само фамилията му. Пѝсарев, мисля...
Цонев напрегна мозъка си да разгадае този буден кошмар, но явно системата го приспа. Операцията бе успешна. Съпругата му беше дошла и го чакаше ридаейки, да излезе от упойка...
Елица винаги бе казвала, че е оперирана от страх. Този път обаче, наред със страха и неведението за любимият ѝ, тя почувства страх и за себе си. Единственото щастие, преди да срещне Тома̀ винаги е било дъщеря ѝ. Прекрасно дете. Умно, отговорно, мило и възпитано момиче, което във сегашния живот на петнайсетгодишните изглеждаше едва ли не - старомодно...
Страхът на Елица за самата себе си, беше страх да не би да се случи нещо лошо и детето ѝ да остане без майка...
Енчева беше чудесен родител. Двете с дъщеря си изглеждаха като най-добри приятелки. Тома̀ нямаше деца и бе приел и заобичал това нежно създание като свое...
Енчева бе щастлива. Понякога това щастие се заоблачаваше от дъждовете в душата на Пѝсарев, но въпреки това, най-после чувстваше мир в себе си и бе усмихната.
Тя приклекна и притаи дъх. Шума от дъждовните капки заглушаваше дебнещото зло и това я изнервяше.
"Къде ли наоколо е тази проклетница?" - Стисна зъби Елица и се замисли:
"Тук няма къде да се скрия... В най-високата точка на това място съм"
Тя тръгна бавно надолу към един изоставен овчарски заслон, чиито покрив бе полусрутен и окъсаните му найлони вместо прозорци се вееха като бял флаг в знак на поискан мир.
Севда уверено със всяка стъпка катереше баира, дебнейки жертвата си. Тя познаваше това място като петте си пръста. Някога в детството, когато невинноста красеше лицето ѝ, тя яздеше на конче едрия Вълкан и чувстваше безгрижието на младостта. Хората от селото ги отбягваха заради историята с пастира, от чието семе се пръкна Вълкан, но никой не знаеше кой е бащата на Севда... Тя знаеше. Горан Шейтанов. Местния ковач. Цяло село ходеше при него - я подкови за магаретата и конете, я някоя мотика да заостри или плуг. Беше услужлив човек. Не говореше много и съвсем спря след като разбра, че Дора е бременна от пастира. Някои казват, че той го обесил, други - че бил се поболял от мъка и луднал. Слухове и истории от кой ли не. Истината разказал на десетгодишната тогава Севда, след като Дора Шейтанова склонила да му роди дете. "Ти, Севдо знай, че майка ти е дявол - жена. Искаше да те махне от себе си. Не те щеше. Пиеше какви ли не билки и отрови та да пометне! Роди се ти след осем месеца. Аз те извадих от нея. Аз отрязох пъпната връв, аз търках гърдите ти, че да изплачеш. Студена - лед беше. Сякаш камък роди майка ти. И мен не ме е искала. Никога не разбрах защо. Що зло стори и на брат ти, колко бой е изял с дряновицата по главата, клетото дете... Не е мой, ала аз го отгледах, а тебе обикнах с първата ти глътка въздух. Тъй да знаеш за майка си.
Пази се от нея! Слушай я! Аз тук съм - в ковачницата. Когато да дойдеш, добре дошло си дете мое!... Не искам да я виждам с очите си тази вещица!"
След като разбра, че бащата на малката Севда ѝ е разказал всичко това, една нощ Дора влязла в ковачницата докато мъжа ѝ спи, прерязала му гърлото, после гениталиите, и ги напъхала в устата му. После я зашила с губерката и окачила тялото му на волския хомот. Подкарала воловете до "райското блато" и го бутнала. Обвиниха Нанко - слепия. Беше едноок и загубил ума си след като жена му починала от тежка болест - млада и бременна с чаканото им първо дете.
От тогава, Севда намразила майка си ала ѝ се подчинявала безусловно. С годините свикнала, защото Дора започнала уж добро да прави. Баячка, гледачка - хората идвали да им помогне. Дора никога не пуснала дявола от себе си. Понякога правела и черни магии. Лоши прокоби. Все проклинала...
Севда се просълзи. Сама остана в тоя свят. Сама и проклета, откак се е родила...
Елица вече не бе в полезрението ѝ.
"Няма къде да се скрие! Не осъзнава, че и тя като мен е излъгана от такъв лъжовник. Поет ли е - крадец е. Крадат сърца с думи, ала ще я затрия задето майка ми и Вълкан уби!"
Севда не знаеше кой е същинския убиец на семейството ѝ, ала женската злоба не търпеше ясна мисъл...
Елица се чувстваше капнала от умора. Заради стръмното слизане и хлъзгавата трева, напрежението в мускулите на краката ѝ наподобяваше пробождания от игли.
Отсреща се виждаше пътя и тя чу вой на сирени. Помежду дърветата прошарваха мигащите светлини на патрулките.
"Най-после!" Въздъхна тя и се изпълни с нови сили. В същия момент покрай ушите ѝ изсвистя куршум. Тя се подхлъзна от страх и се претърколи към близката стена на заслона. Огледа се, но не виждаше никой. Извади пистолета и зачака... Енчева зарида тихо.
"Не може това да е истина, не може!..."
Дали от това, че близките двайсет и четири часа не беше мигвала и от умора силите някак я напускаха или, защото гнева в душата ѝ я вкарваше в друга реалност - Севда имаше усещане за безтегловност. Очите ѝ търсеха, но сълзи замъгляваха всяка гледка пред нея. Зареди отново и стреля към заслона. Куршума разби няколко, смити с времето тухли и ръждива пепел замъгли вътрешността на това полу-срутено място. Елица изстена и покри главата си с ръце. В този момент се чу кучешки лай. Полицейските кучета препускаха след Севда, надушили следите ѝ. Нощта настъпваше и Енчева разчиташе само на запалката си, която имаше вградено фенерче, но не искаше да се издаде. Шейтанова приближи заслона. Застина в покой за няколко секунди, ослуша се и зареди пушката отново. Все още деня не си бе отишъл напълно и тя използва намалената видимост, за да се прицели в едно от кучетата. Чуваха се гласовете на полицаите и тяхното:
-Дръж, Хектор! Дръж! Светлините на фенери шареха като светкавици из билото. Немската овчарка изскимтя и мъртвото ѝ тяло се струполи в тревите.
Елица погледна в процепа на стената и видя, че Севда бе с гръб към заслона. Искаше ѝ се да стреля, но несигурността я обезкуражи...
Севда Шейтанова стреляше добре. Някога Стойчо я учеше на това. В малкото моменти на взаимност помежду им, той се чувстваше добре със Севда и правеха какво ли не. Любеха се по окосените ливади, хапваха под някое дърво на сянка от приготвената с много любов храна, която Шейтанова взимаше за техните излети и разходки. Стойчо винаги беше с пушката си. Бракониерстваше и му правеше страшно удоволствие да повали някое животно, за да се изперчи пред Севда. Второто куче изненада Шейтанова. Скочи ѝ в гръб и я повали на земята. Тя изпищя от болка, но оръжието бе на метър встрани от нея. Овчарката ръмжеше и тръскаше главата си настрани, разкъсвайки предмишницата ѝ. С другата си ръка, Севда борейки се, извади малък нож, който бе взела от кухнята на кръчмата и промуши животното в гърдите. То изскимтя и отпусна захапката си. Наръга го още веднъж и притисна ръката си.
Елица изтича навън мислейки:
"Няма кога! Сега или никога!
Мисълта за жестокостта, която бе споходила толкова хора от тази жена, я нахъса и хванала с две ръце пистолета си - стреля по Севда. Улучи я в крака, докато тя мъчеше да се изправи. Шейтанова отново изпищя, ала се докопа до пушката. Опита да зареди, но Енчева беше се надвесила с насочено оръжи към нея.
-Пусни я! Пусни я иначе си мъртва!
Севда остави пушката настрани и вдигна ръце.
-Аз отдавна съм мъртва! Стреляй и да се свършва! Дишаше очестено тя.
Елица някак си почувства съжаление... Това ѝ коства моментална реакция отстрана на ранената жена, която протегна крака си и подсече разколебаната Елица. Падайки, тя изпусна пистолета си, а Севда я сграбчи за шията и започна да я стиска със цялата си сила като процеждаше през зъби: Мри и ти, глупачке! За някакъв си драскач! Червеите да те ядат!
Енчева почти не дишаше.
Силния захват на Севда я доближаваше до смъртта... Пръстите ѝ отчаяно търсеха да се докопат до пушката на Шейтанова. Пистолета бе твърде далеч. Тя копаеше в земята, за да се придърпа и тъкмо да успее, Шейтанова отпусна хватката си. В небето изсветля сигнална ракета. Полицаите бяха близо. В този момент Елица стисна зъби, оттласна Шейтанова от себе си, изправи се кашляйки, почти задушена и взе пушката. Натисна спусъка но уви - не беше заредена... Хвана я за цевта и стовари със всичка сила приклада в главата на Севда. Чу се пръщенето на чупеща се кост. Още веднъж! И още веднъж... Докато се умори до припадък. От лицето на Севда беше останала само обвивка. Кожа и слуз.
-Стой и не мърдай! Да виждам ръцете ти във въздуха!
Беше един от полицаите, който държеше Енчева на мушка...
-Гешев, това трябва да е Севда Шишманова!
Ченгето извърна глава и се изплю от погнуса. Гледката бе отвратителна, дори и за дългогодишната му практика...
-Да, тя е, Боянов! Тя е...
От върха на билото слизаха още двама полицаи с насочени фенери, придружени от кучета.
Сложиха белезници на Енчева и бавно закрачиха към пътя, където ги чакаше линейка...
Елица плачеше безутешно, докато гледаше трупа на Зоя, с покрито лице. От другата страна бе тялото на Севда, пъхнато в черен чувал със цип...
Лекарят я прегледа, даде ѝ някакво успокоително и с тих равен глас каза:
-Всичко мина! Не знам какво и как Ви е накарало да направите на пихтия главата на тази малоумна жена, но... оцеляхте! Това е най-важното...
Пѝсарев отчаяно звънеше на приятелката си, но отговор нямаше. Бучката заседнала в гърлото му загорча и отново му прилоша... От притеснение. От болка. От гняв. От неведение. От мъка...
Вляво до него на болничното легло лежеше Цонев...
-Какво става човече? Изхлопа Тома̀...
-Защо си тук? Какво и кой ти го причини???...
Христофор се обърна и с пресилена усмивка му отвърна:
-Ами, ей ме на! Качих една луда селянка да я закарам до града след представянето на книгата ти, и понеже съм тъп - се поддадох на умишления ѝ флирт... Останалото ще ти разкажа после. Адски ме боли...
В близкия час двамата разказваха преживяванията си. Пѝсарев обаче мислеше само - къде е любимата му...
Енчева вече трети час даваше показания за всичко, преживяно! След някои подробности от тях, полицията вече претърсваше домът на Шейтанови.
Каракачанския пазач - Бранко едва дишаше, обезводнен и гладен, а синджирът тежеше като камък на вратът му... Едно от ченгетата поднесе ръждива тенджерка с вода под носа на кучето и то с жален поглед залочи... Посъвзе се и завъртя опашка. Започна да души по ръбовете на къщичката си и да търка лапи по циментения под. Полицая извика свой колега и започнаха да осветяват мястото. Зад колибката на Бранко личаха следите на зазидана дупка. Огледаха се и единият грабна големия чук, с който Вълкан забиваше клинове във чепатите дърва за огрев. След няколко десетки удара зейна пролука, от чиято миризма им се повдигаше. Поразшириха още дупката, осветиха навътре, а Бранко лаеше сякаш крещи като човек. Виждаха се кости на разчленено тяло и все още недоразложила се плът... Останките от жестокото деяние на Шейтанови - части от тялото на Стойчо Огнянов...
След разпита, Елица бе придружена до болницата в Банско. Пѝсарев я притискаше в към себе си и двамата плачеха през усмивка. Милваха се и се целуваха. Бяха живи. Оцеляха...
Няколко месеца след тази покъртителна история, Тома̀ и Елица продадоха апартамента си в София. С парите и малък кредит купиха една къща в родопското село Крибул. Искаха да забравят, ала не можеха. След успеха на "Перо от гарван", историята от кошмара в село Надежда, отекваше във тях със всичко, което ги заобикаляше. Енчева сбъдна своята мечта и взе под наем селската хлебопекарна и я превърна в уютно място, където можеш да хапнеш прясно изпечен хляб, местни гозби, вкусни закуски и почивайки си - да се насладиш на чистия въздух и красота на Родопската гледка. Хората я заобичаха. Тя също се привърза към тях. Имаше много туристи и в живота на Елица и Тома̀ настана спокойствие. Но... привидно. И двамата отбиваха атаките на Христофор, чийто търговски нюх притискаше Пѝсарев да превърне преживяното в Клети дол във книга.
На Тома̀ му стигаше бастуна и накуцването, което беляза за цял живот спомена от тази кървава драма... Този случай човъркаше в душата му, ден и нощ. Елица не се опитваше да го отклони, защото знаеше, че това ще засили глада му да твори... А тя не искаше.
Не искаше той да пише.
Само да я обича. Нищо повече...
Над Клети дол се проясни. Слънцето изпепеляващо жареше, покритите със каменни плочи, къщи в село Надежда. Тишината бе мълчанието на греха. Никой не говореше повече за това. Никой и не посмяваше да мине по калните улички на този проклет трапищак...
Албена имаше рожден ден. Осемнайсет години ѝ се струваха напълно достатъчни, за да напусне родния дом. Кротките ѝ простодушни родители - Йордан и Неда Великови с голяма грижа я отгледаха в Сатовча. Майка ѝ все четеше книги, във всеки свободен от кърската работа и домакинството момент, и за рождения ден подари на дъщеря си книгата със поезия и проза на популярният автор Тома̀ Пѝсарски...
Някъде преди десетина години Албена бе осиновена от детски дом в околностите на града. Беше тихо дете. Не говореше много. Кротка и затворена в себе си. Единственият път, когато се бе провинила, беше денят, в който я намериха да чопли в окото на един умрял гарван със корена на собственото му перо, отскубнато от малката Албена...
Извикаха психолози, но тя не промълви нито дума. Не бе минало много време и двойка бездетни селяни се подписаха под разрешението да бъде гледана и обгрижвана от тях... Дадоха я с лекота. За тях тя беше "дете, обладано от дявола" Албена искаше едно: Да разбере кои са истинските ѝ майка и баща... Четеше стих, чието съдържание щеше да отеква в главата ѝ, и ще го повтаря често от този миг - насетне...
"Аз не вярвам да бъде простено -
туй що с мъка убива жената!
Всяка моя сълза, отмъстена -
ще боли с тежка смърт във душата!..
...Пѝсарев угаси цигарата, допи уискито си, излезе за глътка въздух и сложи набор хартия на пишещата си машина.
"Шейтан. Или - Надежда за Дявола?" - работно заглавие...
Тома̀ отвори нов пакет цигари и запали.
Елица се събуди, открехна тихо вратата към дневната, в която Пѝсарев бе обособил нещо, като писалище, въздъхна и се просълзи.
"Трябва да го предпазя от самият него!" Енчева се натъжи, легна си, знаейки, че няма да заспи, а сълзите пълнеха отново и отново маслинените ѝ обичащи очи...
Албена Великова остави книгата и започна спокойно да приготвя багажа си. Тъкмо увиваше във вестник любимата си чаша за чай, лично изваяна от баща ѝ, който изкарваше хляба си със грънчарство, ходейки по панаирите, и няколко думи от заглавие спряха очите ѝ като замръзнали.
"Клането в Клети дол! Разказът на оцелелите"...
Стихопат.
(DannyDiester)
© Данаил Антонов Все права защищены