Перо от гарван - 5. 

Всяка прилика с действителни лица, места и събития е напълно случайна. Или... не... 

Христофор се събуди в линейката, след като явно някой го е видял как лежи в локва кръв на злополучната отбивка. 

-Няма страшно, господине! Ранен сте лошо. Прободната рана е дълбока и има мускулни разкъсвания, но по-важното е, че са Ви забелязали навреме. Мястото е силно кръвоснабдено, а и късмет, че не са засегнати половите органи! 

Беше лекаря от спешното, който въртейки глава, цъкаше с език и се възмущаваше на глас пред шокирания Цонев. 

-Какво става този ден!? Кървава баня! Двама души от село Надежда са мъртви. Един клет писател ли е, поет ли е - не го знам, и той със прострелян крак, бит и обезводнен. Зачудих се - да не би филм да снимат, ама си е реалити... 

Цонев кимна и промълви: 

-Последното, което помня е, че качих жена, която беше в лобито на хотел "Перун" за презентацията на една книга... После отбих за малко и тя ме прободе в крака... Ъъъ, къде ми е колата?... 

-Ще обясните всичко на полицаите, като ви откараме за операция в болницата. Разминали сте се. Знам само, че писателя, който приехме даде описание за жена на около трийсет години. Средна на ръст, с тъмна коса до раменете. Приятно закръглена и очевидно - луда. 

-Казахте... писател. Да не би това да е Тома̀? 

-Помня само фамилията му. Пѝсарев, мисля...

Цонев напрегна мозъка си да разгадае този буден кошмар, но явно системата го приспа. Операцията бе успешна. Съпругата му беше дошла и го чакаше ридаейки, да излезе от упойка... 

Елица винаги бе казвала, че е оперирана от страх. Този път обаче, наред със страха и неведението за любимият ѝ, тя почувства страх и за себе си. Единственото щастие, преди да срещне Тома̀ винаги е било дъщеря ѝ. Прекрасно дете. Умно, отговорно, мило и възпитано момиче, което във сегашния живот на петнайсетгодишните изглеждаше едва ли не - старомодно... 

Страхът на Елица за самата себе си, беше страх да не би да се случи нещо лошо и детето ѝ да остане без майка... 

Енчева беше чудесен родител. Двете с дъщеря си изглеждаха като най-добри приятелки. Тома̀ нямаше деца и бе приел и заобичал това нежно създание като свое... 

Енчева бе щастлива. Понякога това щастие се заоблачаваше от дъждовете в душата на Пѝсарев, но въпреки това, най-после чувстваше мир в себе си и бе усмихната. 

Тя приклекна и притаи дъх. Шума от дъждовните капки заглушаваше дебнещото зло и това я изнервяше.

"Къде ли наоколо е тази проклетница?" - Стисна зъби Елица и се замисли: 

"Тук няма къде да се скрия... В най-високата точка на това място съм" 

Тя тръгна бавно надолу към един изоставен овчарски заслон, чиито покрив бе полусрутен и окъсаните му найлони вместо прозорци се вееха като бял флаг в знак на поискан мир. 

Севда уверено със всяка стъпка катереше баира, дебнейки жертвата си. Тя познаваше това място като петте си пръста. Някога в детството, когато невинноста красеше лицето ѝ, тя яздеше на конче едрия Вълкан и чувстваше безгрижието на младостта. Хората от селото ги отбягваха заради историята с пастира, от чието семе се пръкна Вълкан, но никой не знаеше кой е бащата на Севда... Тя знаеше. Горан Шейтанов. Местния ковач. Цяло село ходеше при него - я подкови за магаретата и конете, я някоя мотика да заостри или плуг. Беше услужлив човек. Не говореше много и съвсем спря след като разбра, че Дора е бременна от пастира. Някои казват, че той го обесил, други - че бил се поболял от мъка и луднал. Слухове и истории от кой ли не. Истината разказал на десетгодишната тогава Севда, след като Дора Шейтанова склонила да му роди дете. "Ти, Севдо знай, че майка ти е дявол - жена. Искаше да те махне от себе си. Не те щеше. Пиеше какви ли не билки и отрови та да пометне! Роди се ти след осем месеца. Аз те извадих от нея. Аз отрязох пъпната връв, аз търках гърдите ти, че да изплачеш. Студена - лед беше. Сякаш камък роди майка ти. И мен не ме е искала. Никога не разбрах защо. Що зло стори и на брат ти, колко бой е изял с дряновицата по главата, клетото дете... Не е мой, ала аз го отгледах, а тебе обикнах с първата ти глътка въздух. Тъй да знаеш за майка си.

Пази се от нея! Слушай я! Аз тук съм - в ковачницата. Когато да дойдеш, добре дошло си дете мое!... Не искам да я виждам с очите си тази вещица!" 

След като разбра, че бащата на малката Севда ѝ е разказал всичко това, една нощ Дора влязла в ковачницата докато мъжа ѝ спи, прерязала му гърлото, после гениталиите, и ги напъхала в устата му. После я зашила с губерката и окачила тялото му на волския хомот. Подкарала воловете до "райското блато" и го бутнала. Обвиниха Нанко - слепия. Беше едноок и загубил ума си след като жена му починала от тежка болест - млада и бременна с чаканото им първо дете. 

От тогава, Севда намразила майка си ала ѝ се подчинявала безусловно. С годините свикнала, защото Дора започнала уж добро да прави. Баячка, гледачка - хората идвали да им помогне. Дора никога не пуснала дявола от себе си. Понякога правела и черни магии. Лоши прокоби. Все проклинала... 

Севда се просълзи. Сама остана в тоя свят. Сама и проклета, откак се е родила... 

Елица вече не бе в полезрението ѝ. 

"Няма къде да се скрие! Не осъзнава, че и тя като мен е излъгана от такъв лъжовник. Поет ли е - крадец е. Крадат сърца с думи, ала ще я затрия задето майка ми и Вълкан уби!"

Севда не знаеше кой е същинския убиец на семейството ѝ, ала женската злоба не търпеше ясна мисъл... 

Елица се чувстваше капнала от умора. Заради стръмното слизане и хлъзгавата трева, напрежението в мускулите на краката ѝ наподобяваше пробождания от игли. 

Отсреща се виждаше пътя и тя чу вой на сирени. Помежду дърветата прошарваха мигащите светлини на патрулките. 

"Най-после!" Въздъхна тя и се изпълни с нови сили. В същия момент покрай ушите ѝ изсвистя куршум. Тя се подхлъзна от страх и се претърколи към близката стена на заслона. Огледа се, но не виждаше никой. Извади пистолета и зачака... Енчева зарида тихо. 

"Не може това да е истина, не може!..." 

Дали от това, че близките двайсет и четири часа не беше мигвала и от умора силите някак я напускаха или, защото гнева в душата ѝ я вкарваше в друга реалност - Севда имаше усещане за безтегловност. Очите ѝ търсеха, но сълзи замъгляваха всяка гледка пред нея. Зареди отново и стреля към заслона. Куршума разби няколко, смити с времето тухли и ръждива пепел замъгли вътрешността на това полу-срутено място. Елица изстена и покри главата си с ръце. В този момент се чу кучешки лай. Полицейските кучета препускаха след Севда, надушили следите ѝ. Нощта настъпваше и Енчева разчиташе само на запалката си, която имаше вградено фенерче, но не искаше да се издаде. Шейтанова приближи заслона. Застина в покой за няколко секунди, ослуша се и зареди пушката отново. Все още деня не си бе отишъл напълно и тя използва намалената видимост, за да се прицели в едно от кучетата. Чуваха се гласовете на полицаите и тяхното: 

-Дръж, Хектор! Дръж! Светлините на фенери шареха като светкавици из билото. Немската овчарка изскимтя и мъртвото ѝ тяло се струполи в тревите. 

Елица погледна в процепа на стената и видя, че Севда бе с гръб към заслона. Искаше ѝ се да стреля, но несигурността я обезкуражи... 

Севда Шейтанова стреляше добре. Някога Стойчо я учеше на това. В малкото моменти на взаимност помежду им, той се чувстваше добре със Севда и правеха какво ли не. Любеха се по окосените ливади, хапваха под някое дърво на сянка от приготвената с много любов храна, която Шейтанова взимаше за техните излети и разходки. Стойчо винаги беше с пушката си. Бракониерстваше и му правеше страшно удоволствие да повали някое животно, за да се изперчи пред Севда. Второто куче изненада Шейтанова. Скочи ѝ в гръб и я повали на земята. Тя изпищя от болка, но оръжието бе на метър встрани от нея. Овчарката ръмжеше и тръскаше главата си настрани, разкъсвайки предмишницата ѝ. С другата си ръка, Севда борейки се, извади малък нож, който бе взела от кухнята на кръчмата и промуши животното в гърдите. То изскимтя и отпусна захапката си. Наръга го още веднъж и притисна ръката си. 

Елица изтича навън мислейки: 

"Няма кога! Сега или никога! 

Мисълта за жестокостта, която бе споходила толкова хора от тази жена, я нахъса и хванала с две ръце пистолета си - стреля по Севда. Улучи я в крака, докато тя мъчеше да се изправи. Шейтанова отново изпищя, ала се докопа до пушката. Опита да зареди, но Енчева беше се надвесила с насочено оръжи към нея. 

-Пусни я! Пусни я иначе си мъртва! 

Севда остави пушката настрани и вдигна ръце. 

-Аз отдавна съм мъртва! Стреляй и да се свършва! Дишаше очестено тя. 

Елица някак си почувства съжаление... Това ѝ коства моментална реакция отстрана на ранената жена, която протегна крака си и подсече разколебаната Елица. Падайки, тя изпусна пистолета си, а Севда я сграбчи за шията и започна да я стиска със цялата си сила като процеждаше през зъби: Мри и ти, глупачке! За някакъв си драскач! Червеите да те ядат! 

Енчева почти не дишаше.

Силния захват на Севда я доближаваше до смъртта... Пръстите ѝ отчаяно търсеха да се докопат до пушката на Шейтанова. Пистолета бе твърде далеч. Тя копаеше в земята, за да се придърпа и тъкмо да успее, Шейтанова отпусна хватката си. В небето изсветля сигнална ракета. Полицаите бяха близо. В този момент Елица стисна зъби, оттласна Шейтанова от себе си, изправи се кашляйки, почти задушена и взе пушката. Натисна спусъка но уви - не беше заредена... Хвана я за цевта и стовари със всичка сила приклада в главата на Севда. Чу се пръщенето на чупеща се кост. Още веднъж! И още веднъж... Докато се умори до припадък. От лицето на Севда беше останала само обвивка. Кожа и слуз. 

-Стой и не мърдай! Да виждам ръцете ти във въздуха! 

Беше един от полицаите, който държеше Енчева на мушка... 

-Гешев, това трябва да е Севда Шишманова! 

Ченгето извърна глава и се изплю от погнуса. Гледката бе отвратителна, дори и за дългогодишната му практика... 

-Да, тя е, Боянов! Тя е... 

От върха на билото слизаха още двама полицаи с насочени фенери, придружени от кучета. 

Сложиха белезници на Енчева и бавно закрачиха към пътя, където ги чакаше линейка... 

Елица плачеше безутешно, докато гледаше трупа на Зоя, с покрито лице. От другата страна бе тялото на Севда, пъхнато в черен чувал със цип... 

Лекарят я прегледа, даде ѝ някакво успокоително и с тих равен глас каза: 

-Всичко мина! Не знам какво и как Ви е накарало да направите на пихтия главата на тази малоумна жена, но... оцеляхте! Това е най-важното... 

Пѝсарев отчаяно звънеше на приятелката си, но отговор нямаше. Бучката заседнала в гърлото му загорча и отново му прилоша... От притеснение. От болка. От гняв. От неведение. От мъка... 

Вляво до него на болничното легло лежеше Цонев... 

-Какво става човече? Изхлопа Тома̀...

-Защо си тук? Какво и кой ти го причини???... 

Христофор се обърна и с пресилена усмивка му отвърна: 

-Ами, ей ме на! Качих една луда селянка да я закарам до града след представянето на книгата ти, и понеже съм тъп - се поддадох на умишления ѝ флирт... Останалото ще ти разкажа после. Адски ме боли... 

В близкия час двамата разказваха преживяванията си. Пѝсарев обаче мислеше само - къде е любимата му... 

Енчева вече трети час даваше показания за всичко, преживяно! След някои подробности от тях, полицията вече претърсваше домът на Шейтанови. 

Каракачанския пазач - Бранко едва дишаше, обезводнен и гладен, а синджирът тежеше като камък на вратът му... Едно от ченгетата поднесе ръждива тенджерка с вода под носа на кучето и то с жален поглед залочи... Посъвзе се и завъртя опашка. Започна да души по ръбовете на къщичката си и да търка лапи по циментения под. Полицая извика свой колега и започнаха да осветяват мястото. Зад колибката на Бранко личаха следите на зазидана дупка. Огледаха се и единият грабна големия чук, с който Вълкан забиваше клинове във чепатите дърва за огрев. След няколко десетки удара зейна пролука, от чиято миризма им се повдигаше. Поразшириха още дупката, осветиха навътре, а Бранко лаеше сякаш крещи като човек. Виждаха се кости на разчленено тяло и все още недоразложила се плът... Останките от жестокото деяние на Шейтанови - части от тялото на Стойчо Огнянов... 

След разпита, Елица бе придружена до болницата в Банско. Пѝсарев я притискаше в към себе си и двамата плачеха през усмивка. Милваха се и се целуваха. Бяха живи. Оцеляха... 

Няколко месеца след тази покъртителна история, Тома̀ и Елица продадоха апартамента си в София. С парите и малък кредит купиха една къща в родопското село Крибул. Искаха да забравят, ала не можеха. След успеха на "Перо от гарван", историята от кошмара в село Надежда, отекваше във тях със всичко, което ги заобикаляше. Енчева сбъдна своята мечта и взе под наем селската хлебопекарна и я превърна в уютно място, където можеш да хапнеш прясно изпечен хляб, местни гозби, вкусни закуски и почивайки си - да се насладиш на чистия въздух и красота на Родопската гледка. Хората я заобичаха. Тя също се привърза към тях. Имаше много туристи и в живота на Елица и Тома̀ настана спокойствие. Но... привидно. И двамата отбиваха атаките на Христофор, чийто търговски нюх притискаше Пѝсарев да превърне преживяното в Клети дол във книга. 

На Тома̀ му стигаше бастуна и накуцването, което беляза за цял живот спомена от тази кървава драма... Този случай човъркаше в душата му, ден и нощ. Елица не се опитваше да го отклони, защото знаеше, че това ще засили глада му да твори... А тя не искаше.

Не искаше той да пише.

Само да я обича. Нищо повече... 

Над Клети дол се проясни. Слънцето изпепеляващо жареше, покритите със каменни плочи, къщи в село Надежда. Тишината бе мълчанието на греха. Никой не говореше повече за това. Никой и не посмяваше да мине по калните улички на този проклет трапищак... 

Албена имаше рожден ден. Осемнайсет години ѝ се струваха напълно достатъчни, за да напусне родния дом. Кротките ѝ простодушни родители - Йордан и Неда Великови с голяма грижа я отгледаха в Сатовча. Майка ѝ все четеше книги, във всеки свободен от кърската работа и домакинството момент, и за рождения ден подари на дъщеря си книгата със поезия и проза на популярният автор Тома̀ Пѝсарски... 

Някъде преди десетина години Албена бе осиновена от детски дом в околностите на града. Беше тихо дете. Не говореше много. Кротка и затворена в себе си. Единственият път, когато се бе провинила, беше денят, в който я намериха да чопли в окото на един умрял гарван със корена на собственото му перо, отскубнато от малката Албена... 

Извикаха психолози, но тя не промълви нито дума. Не бе минало много време и двойка бездетни селяни се подписаха под разрешението да бъде гледана и обгрижвана от тях... Дадоха я с лекота. За тях тя беше "дете, обладано от дявола" Албена искаше едно: Да разбере кои са истинските ѝ майка и баща... Четеше стих, чието съдържание щеше да отеква в главата ѝ, и ще го повтаря често от този миг - насетне... 

"Аз не вярвам да бъде простено - 

туй що с мъка убива жената! 

Всяка моя сълза, отмъстена - 

ще боли с тежка смърт във душата!.. 

...Пѝсарев угаси цигарата, допи уискито си, излезе за глътка въздух и сложи набор хартия на пишещата си машина. 

"Шейтан. Или - Надежда за Дявола?" - работно заглавие... 

Тома̀ отвори нов пакет цигари и запали. 

Елица се събуди, открехна тихо вратата към дневната, в която Пѝсарев бе обособил нещо, като писалище, въздъхна и се просълзи. 

"Трябва да го предпазя от самият него!" Енчева се натъжи, легна си, знаейки, че няма да заспи, а сълзите пълнеха отново и отново маслинените ѝ обичащи очи... 

Албена Великова остави книгата и започна спокойно да приготвя багажа си. Тъкмо увиваше във вестник любимата си чаша за чай, лично изваяна от баща ѝ, който изкарваше хляба си със грънчарство, ходейки по панаирите, и няколко думи от заглавие спряха очите ѝ като замръзнали. 

"Клането в Клети дол! Разказът на оцелелите"... 

Стихопат. 

(DannyDiester)