Петър и Мария вървяха заедно по отрупаната със сняг улица. Говореха си за миговете, които са прекарали заедно. Тя си спомни как той я докосваше, галеше и целуваше. 

Вървяха дълго и бавно. Валеше сняг, а те бяха само по болнични дрехи. След дълго ходене,  те стигнаха до един хотел. 

- Да влезем 

И влязоха вътре. Не видяха никого, отидоха до рецепцията,  надникнаха и видяха едно куче да спи. От тъмното се появи някакъв мъж, около 60 години.

- Добре дошли в нашия малък семеен хотел.

- Добър вечер. Имате ли свободни стаи? 

- Разбира се, имаме свободни стаи.

- Добре. Искаме да наемем стая за една нощ – Мария го побутна – за цяла седмица.

- Каква е цената на една нощувка тук във вашия хотел?  – часовникът удари 12:00 полунощ – ние сме много изморени и искаме да си починем. 

- Разбирам ви, в такъв случай ви давам стая на първия етаж.

- Благодарим ви. 

Двамата се спогледаха,  погледнаха към стълбите, където светеше само една лампа и тръгнаха към стаята. 

- Ето я и стаята - Петър отключи вратата и влязоха вътре.

- Какво? Но това е детска стая!  – Мария се огледа, обърна се и видя стена. Вратата я нямаше - но това е невъзможно, как тогава сме влезли?! 

Единственото,  което можеха да направят, беше да заспят. Мария не успя да заспи, Петър също не можа да заспи. Обърнаха се един срещу друг и се погледнаха. 

- Знаеш ли! Мисля, че трябва да се опитаме да поспим, ако това е възможно. – Обърнаха се и се опитаха да заспят.