Писмо до една стара неосъществена изгубена Любов
Седнала съм на сивата ни каменна пейка, любов моя, и мислено крещя нашата парола:
"Обичам тееее!"
Думите ми летят към теменужения залез - невероятно красив - в розово, лилаво, люляково. Красив е толкова, колкото е красива любовта ни.
Дали любовта ни може да се опише с цветове?!
С всички цветове!
Защото Любовта ни е пъстра и многоцветна, задъхваща се от бързане. А ето, виждаш ли, колко време сме принудени да бъдем търпеливи, да бъдем смирени, да чакаме милиони години?
Розовото става все по-наситено, по-страстно. Пренася ме хилядолетия назад, отново тук, на нашата каменна пейка, където седим, отново влюбени. И отново пътуваме отвъд залеза, мълчаливи и омагьосани от цветовете.
Моя изгубена във времето любов, прегърни ме! Толкова е уютно в обятията ти, толкова е топло сърцето ти, така са нежни ръцете ти!
Виж онова, самотното облаче, което ни чака да потънем в него! То ще ни отведе високо, високо, където ще видим Земята отдалече. Ще ни приближи до Луната, която винаги е била наш фенер. И винаги е осветявала нощния ни път. И ще разберем кои са най-важните неща в живота, ще усетим красотата на любовта, ще разберем нейната сила, ще разберем нейната вечност...
Евгения Маринчева
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Маринчева Все права защищены
