Писмо до една стара неосъществена изгубена Любов
Седнала съм на сивата ни каменна пейка, любов моя, и мислено крещя нашата парола:
"Обичам тееее!"
Думите ми летят към теменужения залез - невероятно красив - в розово, лилаво, люляково. Красив е толкова, колкото е красива любовта ни.
Дали любовта ни може да се опише с цветове?!
С всички цветове!
Защото Любовта ни е пъстра и многоцветна, задъхваща се от бързане. А ето, виждаш ли, колко време сме принудени да бъдем търпеливи, да бъдем смирени, да чакаме милиони години?
Розовото става все по-наситено, по-страстно. Пренася ме хилядолетия назад, отново тук, на нашата каменна пейка, където седим, отново влюбени. И отново пътуваме отвъд залеза, мълчаливи и омагьосани от цветовете.
Моя изгубена във времето любов, прегърни ме! Толкова е уютно в обятията ти, толкова е топло сърцето ти, така са нежни ръцете ти!
Виж онова, самотното облаче, което ни чака да потънем в него! То ще ни отведе високо, високо, където ще видим Земята отдалече. Ще ни приближи до Луната, която винаги е била наш фенер. И винаги е осветявала нощния ни път. И ще разберем кои са най-важните неща в живота, ще усетим красотата на любовта, ще разберем нейната сила, ще разберем нейната вечност...
Евгения Маринчева
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Маринчева Всички права запазени
