Много често майка ми ме галеше по косата и ми говореше колко прекрасна и блестящо мека е тя... Обичаше да сплита гъстите тъмни къдри на плитка и да вплита в нея сатенена нишка. И аз търпеливо стоях, докато сръчните й пръсти заплитаха косите ми и втъкваха в нея силната й майчинска обич. Изключително много се радваше, че бях наследила нейната, на вид същата, но вече пооредяла  с годините.

Стоях пред огледалото и се взирах в образа пред мен. Затворих очи и сякаш отново усетих майчините пръсти да докосват косите ми, грижливо решейки ги с гребена. Наричаше ме с гальовни имена и бавно прокарваше зъбците през всеки един кичур преди да ги сплете. И това се повтаряше всяка сутрин. Докато една сутрин тя не стана да я сплете на плитка, както обикновено. Стоях пред огледалото и търпеливо я чаках да отвори вратата и да влезе, тихо да дойде при мен и докато ме сресва, да ми говори тихо някакви неща. Но тя така й не дойде.

Седях мирно около 15 минути. И накрая разбрах. Тя нямаше да дойде. Никога повече нямаше да дойде, но не можех да го повярвам.  Гледах отражението на вратата зад себе си и тази тишина проглуши ушите ми с жестокия си кънтеж. За пръв път в живота си се почувствах сама. Болезнено сама. И разбрах, че никога повече няма да усетя нейната ласка. Вдигнах ръка и докоснах косата си. Аз не можех сама да я сплета на плитка.

Снощи си отрязах косата... С всеки един кичур, който политаше надолу към купчината, се прощавах с майка ми.  И бях в мир със себе си. Бях спокойна.

С всеки един сноп, който падаше, се чувствах все по-лека и по-лека... Като преродена... Все едно ми поникваха крила. И ножицата неумолимо прерязваше стария ми живот, давайки свобода на новия. Може би по-добър... Може би по-спокоен...

 За пръв път през живота си плаках от щастие. Ръцете ми събираха мъртвите кичури и тяхнаха мекота галеше дланите ми... и се изсипваха отново на пода.

И я пуснах да си отиде.