Денят прегаряше вече зад хълма и птиците се прибраха в гнездата си. Шумът на реката, монотонен , като приспивна песен унасяше в сън. Зад хълма горе луната бавно показваше наедрялото си тяло и се канеше, да ме държи будна цяла нощ. Потънала в мисли, се досетих за бай Стоил, ковача. Къщата му много малка, до самия бряг на реката, приличаше на колиба, беден беше, а жена му скоро се спомина от лоша болест и го остави сам. Имаше четири деца и само една дъщеря, Рада се казваше. Бяла, като сняг с очи същински кестени, щом ме погледнеше, изтръпвах цялата, сякаш ток минаваше по вените ми. Тя винаги усещаше, че се случва нещо с мен и ми казваше нежно, да не се боя от нея, защото това е енергия, която има в повече от другите, но на никому не е навредила, защото помислите и са чисти. Постепенно свикнах и започнах, да изпитвам нужда да бъда по близо до нея.
Един ден, прибирайки се у дома, тя се затича към мен и с нажалени очи ме помоли да отида до домът й, попитах защо, а тя ме стисна за ръката и к ...