По действителен случай

       Денят прегаряше вече зад хълма и птиците се прибраха в гнездата си. Шумът на реката, монотонен , като приспивна песен унасяше в сън. Зад хълма горе луната бавно показваше наедрялото си тяло и се канеше, да ме държи будна цяла нощ. Потънала в мисли, се досетих за бай Стоил, ковача. Къщата му много малка, до самия бряг на реката, приличаше на колиба, беден беше, а жена му скоро се спомина от лоша болест и го остави сам.  Имаше четири деца и само една дъщеря, Рада се казваше. Бяла, като сняг с очи същински кестени, щом ме погледнеше, изтръпвах цялата, сякаш ток минаваше по вените ми. Тя винаги усещаше, че се случва нещо с мен и ми казваше нежно, да не се боя от нея, защото това е енергия, която има в повече от другите, но на никому не е навредила, защото помислите и са чисти. Постепенно свикнах и започнах, да изпитвам нужда да бъда по близо до нея.

         Един ден, прибирайки се у дома, тя се затича към мен и с нажалени очи ме помоли да отида до домът й, попитах защо, а тя ме стисна за ръката и каза, че ще видя , като отидем там. До този момент, не бях влизала тук и каква беше изненадата ми, когато прекрачих прага и видях, в две малки стаи,  разположени всичките пет легла, застлани грижливо с овехтели покривки един шкаф, където побираха наличните си дрехи и една маса със износени от времето столове. Бай Стоил, така казваха всички на баща й, този ден го нямаше в къщи, отишъл в гората за дърва, а до едното легло на земята котката се сдобила с малки котенца и понеже нямат достатъчно храна, наредил на Рада, да се раздели със тях. Плачейки, ме помоли да ги приютя в кошарата на нашия двор и да им давам храна, приех веднага разбира се, но ми стана интересно, как се прехранват в къщи, не можах да попитам от неудобство пред нейната гордост, но се зарекох, че трябва да направя нещо с което, поне малко да облекча състоянието им. Занесохме котенцата в къщи, нахраних котката, защото още ги кърмеше и поканих Рада, да влезе у дома. Много трудно я убедих, срамуваше се от себе си, винаги е живяла с мисълта, че те са от друго тесто хора, тъй като са пришълци, а много хора от местните, гледаха на тях с не добри очи. В крайна сметка успях, да се наложа и тя влезна във всекидневната, седна и ме загледа с оня поглед от който ми изтръпваха вените и ме унасяше на сън.

       Съвзех се след малко, а тя много нежно ме докосна с ръка и каза, „ Бог да бди над живота и делата ти“. Настъпи някакво спокойствие, усещах прилив на енергия, която постепенно заливаше цялото ми тяло, чувствах се, като птичка, харесах живота си, домът си, светът и всичко наоколо, сякаш идвах от друго време, по спокойно, с по- добри и милостиви хора. Изведнъж сърцето ми се отвори, стана огромно и побрах всички нещастни хора, които имаха нужда от топла постеля и храна. Превързах раните им и всички се почувстваха добре, видях и Рада, с топлия си поглед и чувствителна ръка, как изправяше нещастните. Съвзех се, някак преродена, доволна от себе си, погледнах я, а тя ми се усмихна с на-хубавата усмивка на света, която разкри прекрасните й бели зъби. Тя остана още малко и си тръгна, като продължи да благодари за котенцата. Замислих се, какво може да накара това семейство, да се почувства, като другите и ме осени идея, която споделих със семейството си.

       Имахме стара, но запазена къща, с малко ремонт, се превърна в хубав дом с китна градина, въпросът беше, как да пречупя гордостта на Рада и на семейството й, та те живееха от дълги години, без да помолят за помощ, сякаш имаха всичко в изобилие, а с очите си видях, немотията, видях примирението в очите им, бяха приели съдбата си и можеха само да помогнат на някого, без да се възползват от това. В един късен след обед, реших, да отида при Рада, тя беше най-голяма от децата и изпълняваше функцията и на майка. Покани ме в къщи, бай Стоил тъкмо се връщаше от баира и в една кошница донесъл гъби, подаде ги на Рада и каза да ги приготви, за да ме почерпи с тях. Помолих ги, да седнат за малко и да ги запозная с предложението ми. Хванах Рада за ръка и с много притеснителен глас изрекох първата си дума. Поканих ги да дойдат да живеят в къщата, която семейството ми приготви за тях. Поглеждах, ту единия, ту другия, надничах в душите им и виждах борбата, която водеха със себе си. Продължиха двамата да се гледат, сякаш разговаряха на ум. По едно време, бай Стоил махна с ръка и каза, „само при едно условие, нашето семейство, да помага на твоето, докато сме живи“. Пренесоха се в къщата, заживяха спокойно, грейнаха цветни лехи в двора, тогава за първи път чух Рада, как хубаво пее. Аз се записах в университета, в големият град и трябваше, да се сбогувам с Рада и семейството й. Отидох вечерта, когато всички бяха насядали край масата, занесох торта, която бях приготвила сама, потропах на вратата, Рада отвори и с големите си очи ме погледна тъжно, но видях искрица в периферията, която ми подсказваше, че хем съжалява, за раздялата ни, хем се радва за заминаването ми.

       Вечерта, заслушана в бученето на придошлата от силните валежи, река, аз се сетих пак за бай Стоил и малката им къща, която реката сякаш чакала, да се преместят, я отнесе, заедно със всичко преживяно в нея. Заспала съм призори в такова душевно спокойствие, което ме зареди със сила, за да продължа живота си.