- Караванюватата крава се сдоби с телето малко преди Коледата, та и то, като майка си е рогато. Ама те е подгонило, щото си сложила ей това на главата си. – и той протегна ръка към мен. Почти се сниших и все пак пред очите ми висна криво сплетения ми венец от тревите, които намерих до Старата чешма, където по-рано ме прати баба Добра да напълня тежките стомни. Носих ги на два пъти, макар че къщата беше на не повече от 300 метра от дерето. Но да изкачваш нанагорнището по кривата необрасла с трева линия, която бабата наричаше пътека си беше фитнес изпитание само за експерти, а за моите крайници си беше чиста проба мъчение на халост.
- Не си оттук, като те гледам? – попита ме непознатият.
- А ти от тук ли си? – нагло го парирах. Хич не ми се нравиха странните тръпки по кожата, които незнайно защо, но си знаех, че са следствие от искрящият му игрив поглед.
- От тука. – отвърна ми. – Водих си Вихра у Дядо Станчовите двори, кога чух шума зад мен и ви видях. Така тичаше към нас, че за малко да ни отнесеш барабар с Вихра и всите щяхме да сме у дерето. А като изпръхтя кобилата, телето се повърна и си намери друго да върши. Запиля се към поляната на бърчинката.
Да си кажа честно загубих и ума и дума. Такова нещо не ми се беше случвало да гледам някого, да го слушам и…А бе, все едно лигите ми течаха като на гладно ревящо бебе, пред което имаше огромно шише пълно с храна.
- Та, накъде се беше запътила преди телето да си хареса стръкчета от венеца ти? – игривите весели нотки още пощипваха нервните ми окончания, но в гласа му се усещаше една стаена сила, здрава нотка като стомана, но затоплена и караща те да искаш всичко да му кажеш без даже да се инатиш.
- Баба Добра ми обясни как да стигна до Мила, ала май се обърках…- несигурно се заобяснявах, оглеждайки се на посоки. Да си кажа честно и на Етъра бях ходила, ама да видиш това с очите си, да го почувстваш с кожата си и съзнанието ти да отчете колко всъщност реално си беше…Беше си колкото чудно, прекрасно и вълшебно, толкова страшно, потискащо и стряскащо. Сякаш живата история беше заменила живота ми до сега и искам или не, трябваше да приема факта, че това тук също беше реално и даже, може би, по –реално от онова, което познавах.
- За Милана на Божовите ли ?- той още стоеше близо до мен и аз въобще не бях обърнала внимание, че ръката ми все още се намираше в неговата, а пръстите му нежно я обхващаха и макар че чувствах как се изпотява дланта ми, не ми се искаше да се разделя с грубата на допир кожа.
- Не знам. – признах си без увъртания. И така си беше. Представа си нямах от тези странни наименования. Звучаха ми, като названия на секти или групи. Те си ги разбираха, а аз се обърквах още повече. Без да го поглеждам тихо обясних, каквото знаех. През това време все се чуваше пръхтене от мръсно бялата кобила, която и така не беше помръднала, а стоеше зад гърба му.
- Не си се объркала. – отвърна ми накрая той. – За същата Милана става дума, а къщата е два хармана надолу. Ако искаш може с мен и Вихра да вървиш. По път ми е, но аз ще свия после към дерето.
Съгласих се, кимайки чевръсто с глава. Конят или кобилата по-точно тръгна с нас, сякаш по негласна команда. На врата и имаше преметнато дебело въже, но то си висеше свободно и непознатият въобще даже не каза и дума, но животното затрополи с копитата си след нас. Чувствах се все по-странно и по-странно, вървейки до него. Даже името му не смеех да попитам как е.
- Миришеш странно…- Божке, сега вече я втасах. Това го изплюх на глас, вместо да си го държа в главата. Погледнах го крадешком и бързо върнах погледа си към широкият прашен път, по който тук-там се мяркаше някой побит от времето камък, а по края стърчаха разни тревици, къде стъпкани, къде извисили се към небето. То, човек, като иска да избегне нещо, все си намира друго занимание. В такива мигове Светът с цялата природа му става интересен, та като под микроскоп да го гледаш, пак не ти стига. Все пак трябваше да гледам къде стъпвам, защото имаше доста неравности. Тези пътища, въобще не приличаха на асфалтираните широки булеварди в града, даже на улиците при баба Милка…
- На конска сбурия *. Постегнах ги тук-там за Вихра, че като я впрегнат да не и се наранява муцуната. – отвърна ми той. Нещо друго сега имаше в гласа му. Меко и сладко, което не можех да определя, но страшно ме накефи. А за това на което миришеше, така и не посмях да питам, какво точно значи.
- Стигнахме. – след още малко път в мълчание чух да ми казва. Спрях и този път го погледнах в лицето. Наблюдаваше ме и когато погледите ни се срещнаха ми кимна в посока да се обърна .
- Ами…Благодаря. – отвърнах малко срамежливо. Въобще не ми беше ясно какво става с мен, но този можеше да накара всичкото ми да се укроти наедно с беснотията, която притежавах.Е, хоне така ,казваше бабчето ми, която сега, наедно с Дидето, сигурно си изкарваха една чудесна почивка в Италия без излишният багаж, тоест без мен. А, аз…Да си му мисля!
- Ще вървя…Ако е писано може и на хорището да се видим. – обърнах се стресната. Той вече вървеше по един тесен път между две огради, а кобилата го следваше неотлъчно. Биваше си го този, щом не само животни, но и хора можеше да накара с него да вървят. След като се загубиха от погледа ми , ми стана едно по-леко . „ Ай, ама съм тъпа! Как само го бях зяпнала, като че ли ще ми даде нещо!” развеселено си помислих. Въобще подобен род мисли към нещо и някого тук, трябваше да изкоренявам веднага. Търсех начин да се върна там, където и да беше това там, където всъщност си беше моята действителност и моя си живот с всичките му там неразбории и притеснения дали ще ме лайкнат или няма да ме лайкнат във фейса.
Няма как да ви опиша първата нощ, прекарана без телефони, телевизия, интернет…Беше си кошмар и то какъв…Даже липсата на всичката технология не беше толкова страшно, колкото това, че нямаше как да се опазя от всички странни гадинки и буболечки, които ме налазиха, когато газовата лампа изгасна. Не че беше виновна бабата, ама ми се искаше да има някой виновен за всичкото случващо се... Тя,бабата, даже ми предложи дървеният креват в една странична стая. Странична, защото имаше отделна външна врата. Тук баня нямаше, а тоалетната беше няколко сковани дъски над изкопана яма някъде в задният двор до едни рогати кози,дългоухо магаре и странни нагли кокошки с един надут петел.
Тъмно, черно, страшно и… Хапещо! Ама и мира не ми дадоха тези неща, които като прегладнели зомбита ми изпиха кръвчицата и ме направиха на решето има-няма за няколко часа, докато глупавият петел да се раздере с гласа си и навън да просветлее. Само една луна и звезди…Ама и звезди, толкова на едно място не бях виждала. Като че небето не бе същото небе, а килим от светещи лампички. Миришеше на прах, на старо и…Ами и на зелена трева и други разни му миризми, на които не можех да дам определение от какво са. Да си кажа честно късата ми тениска не върши никаква работа в подобен род гостна стая, а за бельото…Ами, добре че не сложих прашки, ми боксерки, та…Ала с един чифт бях за никъде. Да не говоря, че самият факт,за липсата на баня ме травмира допълнително. Вярно, че бабата ми предложи корито и да ми „сгрее вода” на печката в една черна, ама черна престаряла тенджера, но всичко случило се и неприемливите условия, поне за момента ме отказаха от намерението ми поне да се измия. И все пак към 3-4 сутринта вече съжалявах, че не приех предложението. На всичкото отгоре тук нямаше ключ и електричество – щракнеш си и ти стане светло. Как се палеше газена лампа, въобще не ми беше ясно. Бях разбрала, че наскоро само по улиците има някой и друг електрически стълб и толкова, колкото за пощата и общинската сграда. По къщите си беше нещо , като пълна фантастика да има електричество и да свети, като през деня. В тъмното набарах една полу претопена свещ. За опипвах за кибрит, но се сетих, че една запалка, отдавна преседяваше в джобчето на якенцето ми. Накрая запалих свещта и тя освети в сенки неравните белосани стени, тежката дървена маса, чергата покриваща един стар сандък и интересната завеса с избродирана картинка, скриваща какво има в „дулапа” на бабата. Поплаках си де. Че как иначе! Я и вас да Ви пратят в нещо толкова, ама толкова невъзможно случващо се и далече от Вашите хора и вие ще ми ревнете, като магаре. Хич и не знаех, че ме бива толкова в екстремни ситуации, иначе щях да се пиша участник в Сървайвър. Когато се измъкна от това и ако се измъкна, със сигурност ще се замисля да мина интервюто.Само че в този момент на безсилие, безпокойство,луд страх, не знаех какво да мисля или какво да правя.
Потропването отвън ме навя на мисълта, че бабата е станала и показах пъзливо оцапаното си и набраздено от сълзи лице.
- Е, че станала си вече! Ей сега ще да издоя козичките да си пийнем топло млекце, че да ги напъдя, кога задрънчат чамовете на овците.
Следва.
© И.К. Все права защищены