Поетът и Тя
О, той не я очакваше. А тя как щеше да го изненада?! Представи си го мъртвопиян, проснат на мръсния под. Когато препиеше, не използваше изтърбушеният си диван. Сигурно е писал, пил и плакал цяла нощ потънал в самосъжаление. Драскаше някакви еротични стихове, романтични фантазии за луди и самотни като него. Хората бяха толкова раними! Тленни, уязвими и греховни същества. Тя беше Истината - реална, мрачна, безмилостна. Краят на всяко начало и вратата към друг свят. Тя беше студената годеница - Смърт.
Приглади косите си почти кокетно. Макар дълги и бели те не успяваха да прикрият оголеният й череп.
- Като блондинка съм. - прошепна самоиронично. Разсмя се на нелепата мисъл. Зъбите й изтракаха зловещо в мрака.
Времето беше идеално - студено и мъгливо. Точно по неин вкус. Обичаше работата си. Спомняше си всички срещи, вцепенението, разкъсването на очите им от ужас, а после...Тъмнина. Не обичаше Болката. Спасяваше от нея и понякога носеше утеха. Може би...може би.. Всъщност имаше ли значение? След Миг настъпваше Забрава и нови светове.
Облече пелерината си. Вече не се носеха, но беше традиционалистка. Скри лицето си под качулката. Показваше го единствено на главорезите, садистите и убийците. Техните души бяха по-ужасни дори от външният й вид.
Нейният поет не беше такъв. Щеше да бъде милостива, нежна и добра.
Тъмнината на нощта я погълна и тя се сля с мъглата.
Когато влезе в стаята видя позната гледка. Той лежеше почти безжизнен на пода сред празни и мръсни бутилки алкохол. Познаваше го добре. Щеше да й липсва много. Почти година беше негова втора, мълчалива сянка. Наведе се внимателно над отпуснатото тяло. Беше млад, в разцвета на силите си, но слаб духом. Висок, с тъмни чупливи коси, хармонични черти, но не това я вълнуваше. Винаги гледаше душата, а неговата беше чиста, презираща двуличието на злото и разпадащият се от войни свят. Изпита нежност, почти обич. Искаше да го погали, утеши. Знаеше, че бе объркал епохата, през която се бе родил. Копнееше да го целуне, макар и фатално.
Не бързаше. Заливаха я противоречиви емоции. Разходи се безшумно, търсейки нещо, което е пропуснала. Искаше да знае, че ще облекчи Болката му. Спря се до прашно бюро. Имаше писано, драскано и хвърляно по пода. По килима бяха пръснати смачкани листи. Наведе се и взе последния. Зачете се. Беше любовно и еротично. Послание написано за нея. Зовеше я с обич и страст. Беше неин целия, всяка негова клетка, до последния дъх и отвъд Тъмнината.
Тя приседна поразена. Чувстваше се разкрита, разголена, слаба. Почти обичана. Заплака. Безмълвно с мъртвешки сълзи. Не я заслужаваше. Това не беше за нея, а копнеж за по-добър живот. Невъзможно! Тя беше Ужас и Наказание. Грозната Смърт.
Нямаше да бъде негова никога, никога...
Напусна стаята тичешком. И в любовта си го осъди неволно на нещо по-ужасно. Вечен живот.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Катя Иванова Все права защищены
